Песента съчетава звученето на диско, фънк и поп

  „100 на 100“ обещава да е 100-процентов хит

В началото на декември Михаела Филева представя сингъла си „100 на 100“, който ще бъде включен в предстоящия да излезе през 2021 година албум на певицата. Песента съчетава звученето на диско, фънк и поп и добавя нови нюанси към музикалния стил на Михаела. „100 на 100“ е създадена от творческия екип на Монте Мюзик - Веселин Ценов - Algoriddim, Константин Ангелов и Графа.

Най-голямото предизвикателство се оказва заснемането на видеоклипа към песента. Концепцията му е базирана на стилна хореография, а репетициите се провеждат изцяло онлайн. Танцьорите и певицата се срещат на живо на снимачната площадка едва вечерта преди снимките. Резултатът обаче е категоричен – изключителен синхрон и въздействаща визия, които допълват звученето на песента. Режисьор е Павлин Иванов – Bashmotion, хореограф е Радостина Точева.

На 9 декември в 19:00 ч. ви очакваме във фейсбук страницата на Colibri Books за онлайн среща с шведската писателка Майгул Акселсон, с която ще поговорим за романа й "Не се казвам Мириам".

Майгул Акселсон (р. 1947 г.) е автор на 8 романа и няколко документални произведения. Става известна с романа си „Априлската вещица“, удостоен с три награди и преведен на 25 езика. Акселсон проявява силна чувствителност към проблемите на третия свят, на детската проституция, на бедността в родната ѝ Швеция.

С „Не се казвам Мириам“ писателката ни превежда през живота на жена от ромски произход, преживяла ужаса на Втората световна война. Малика е изпратена в Аушвиц, където, за да оцелее, е принудена да промени името си на Мириам. Дори след войната, когато заживява в Швеция, тя продължава да пази своята истинска идентичност в тайна. Миналото ѝ обаче я преследва и не ѝ дава покой. Настъпил е мигът Мириам да разкрие тайната си, но как ще бъде приета тя? „Не се казвам Мириам“ е роман за срама, вината и страха от неизказаната истина, за най-потресващата част от историята на Европа, за отношението към ромите и за живота в Швеция след войната. Като ни припомня мрачното и не толкова далечно минало, Майгул Акселсон ни кара да се замислим и над днешните все още непреодолени предразсъдъци.

Очакваме ви пред компютрите на страницата на Colibri Books на 9 декември, сряда, в 19:00 ч. за една вълнуваща среща! В дискусията ще участват преводачите Росица Цветанова и Радослав Папазов.

Събитието във фейсбук:  https://www.facebook.com/events/742979669650674/.

Една изгубена книга, която липсва в каталозите на библиотеките, няма я в библиографските справочници, вижда бял свят отново преди Светлите празници

“Пловдив към средата на XIX век според описанието на Константин Д. Моравенов“ на д-р Александър К. Пеев, издадена от фондация „Балкански културен форум“, със спомоществувателството на Новиз АД е една „изгубена“ книга. Няма я в каталозите на библиотеките, няма я в библиографските справочници. Тя се „припознава“ до сега със заглавието на ръкописа на К. Моравенов „Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“, който е в основата й.

През далечната 1930 г. д-р Александър Пеев за пръв път представя ръкописа на К. Моравенов, като обширно го пояснява и допълва. Това е първи опит да се публикува, прочете и разбере тези непознати за съвременниците си текст и летописец.

„Горди сме, че с дейността ни като спомоществователи книгата е отново в ръцете на българския читател, 90 години след първото ѝ публикуване, като притурка на „Пловдивски общински вестник“ и 210 години след рождението на К. Моравенов,“ коментираха от ръководството на Новиз АД. 

На 2-ри декември оживя в светлини коледното дърво на пл. „Атанас Кръстев” - Лапидариума. С този акт се даде начало на традиционния форум „Светлина и надежда в Стария град”. Издание 2020-та година ще е по-особено, защото екипът на института пренася събитията във виртуалното пространство. „Макар и при затворени обекти, искаме да дадем вдъхновение и положителна енергия на всички.” - споделят от екипа.

Първата представена експозиция е на честващата 45 години от създаването си Национална гимназия за сценични и екранни изкуства (Сценични кадри). Тя стартира от 07.12.2020 г. и може да бъде разгледана на Plovdiv old town /official/. Следващите изложби ще бъдат представени съответно на 11.12. – „Съвременна провдивска мозайка“ и на 15.12. – Годишна изложба на факултет „Изобразителни изкуства” при АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев” - Пловдив.

За виртуалните изложби в рамките на форума „Светлина и надежда в Стария град”, следете на официалните ни профили във фейсбук и инстаграм Plovdiv old town /official/.

Първият български фантастичен роман за деца е подписан от ненадминатия сладкодумец Елин Пелин! В навечерието на най-съкровения семеен празник „Колибри“ предлага на читателите красиво ново издание на „Ян Бибиян. Невероятните приключения на едно хлапе. Ян Бибиян на Луната“ (корица: Стефан Касъров; 328 стр., 12 лв.)

„Който и да си ти, драги читателю – пише Елин Пелин, – от тази книга ще научиш как Ян Бибиян се сдружи с малкото дяволче Фют, как то замени главата му с глинена, как след това попадна във вълшебното царство на Великия магьосник Мирилайлай и как след чудни и смели приключения се спаси. Неговите страдания и борбата му да се освободи от злото облагородиха душата му, калиха волята му, направиха го смел и предприемчив. Така той се качи на Луната и успя да постигне мечтата, която от векове е движила непримирим учени с буйна фантазия.“

Димитър Иванов Стоянов (1877-1949) е истинското име на българския поет и писател Елин Пелин. Темите на повечето му произведения са свързани с българското село, бита и нравите на българите. Роден е в с. Байлово, учи в София, Златица, Панагюрище и Сливен, като така и не завършва гимназия. Израства с много книги, носени от баща му, сред които били творби на Ботев, Вазов и Петър Берон. Работи като учител в родното си село. Елин Пелин започва да пише още докато е ученик. Първите му творби са публикувани в сп. „Войнишка сбирка“ и в ученическото списание „Извор“.  В последните си творчески години създава предимно разкази и романи за деца.

Произведенията за деца на Елин Пелин са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Освен че е написал един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), той е автор на книжките „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920) и др. През 1983 г. „Ян Бибиян“ е адаптиран като комикс в списание „Дъга“ от художника Росен Манчев, а през 1985 г. е филмиран под режисурата на Васил Апостолов.

Откъс

Елин Пелин – „Невероятните приключения на едно хлапе. Ян Бибиян на Луната“

ПОРТРЕТ

В едно малко градче, при една висока планина, при една голяма река имаше едно хлапе. Но то не приличаше на другите деца от градчето. То беше малко по-друго. Първо, то никога не вчесваше косата си и затова тя стоеше на главата му чорлава на челото и смачкана отстрани, прилична на изгоряла от слънцето трева, през която е минала цяла черда телци. Върху нея никога не бе поставяна шапка, защото това дете, което другарите му кой знае защо наричаха Ян Бибиян, не можеше да търпи шапка на главата си, а и никаква шапка не можеше търпеливо да стои на една такава глава. Колкото пъти и да попаднеше някаква шапка върху чорлавите коси на Ян Бибиян, тя не стоеше там повече от една минута, падаше или отхвръкваше сама и никой вече не можеше да я намери.

Второ, никаква дреха не можеше да стои върху набитото и здраво тяло на Ян Бибиян здрава и чиста повече от един ден. Веднага тя съвсем изгубваше всякакъв приличен вид, изгубваше цвят и получаваше странни лепкави петна кой знае от какво. Кал и прах я покриваха, ръбовете ѝ се напукваха, сякаш се засмиваха, и през тия отвори се напречваха като тънки ситни зъби скъсаните конци на шева.

Ян Бибиян не търпеше никакви обуща. Той обичаше да ходи бос и затова ходилата му бяха разплескани като жаби, пръстите – разперени, а кожата на коленете му беше груба, мазолеста и нацепена така много от вятър, студ, вода и други неизвестни причини, че понякога от някои от тия цепнатини течеше кръв. Върху кожата с нокът той понякога написваше името си Ян Бибиян и то личеше отдалеч като написано с тънко тебеширче.

Бедните му родители полагаха много труд и грижи, за да вкарат в пътя своето любимо и единствено момче, ала напразно. Нищо не помогна: нито сълзите на майка му, която денонощно работеше чуждо и тъчеше на стана, нито съветите на трудолюбивия му баща, които понякога се превръщаха в плесници или дърво. Баща му гледаше с големи грижи единственото лозе, което имаше, и носеше от планината дърва с магаренцето си, което по характер и послушност далече надминаваше непоправимия Ян Бибиян.

Понеже нищо не помагаше за облагородяване душата на любимия им син, родителите му се отчаяха, вдигнаха ръка от него и го оставиха на грижите на провидението. И така Ян Бибиян заживя на улицата. Той престана да посещава училището. Другарите от махалата, с които по-рано играеше, го оставиха, едно – защото се бояха от него, и друго – защото нямаше какво да ги свързва с него. Ян Бибиян не искаше да знае. Той бе доволен. И почна да се занимава посвоему и да избягва по особен начин скуката, която му причиняваше безделието.

Той обичаше да стои до някой срутен зид край града и чакаше да мине някое куче, върху което да хвърли камък, някое дете, на което да вземе шапката и да я хвърли на земята, някой нещастен просяк или циганин, за да пусне камък в торбата му, някой колар, за да подплаши конете му. Когато тия работи му омръзваха, той тръгваше да скита из града и спираше в чаршията, където имаше толкова забавни работи.

СРЕЩА С ДЯВОЛЧЕТО

Веднъж Ян Бибиян скиташе извън града съвсем безцелно. Всички деца бяха кое на училище, кое на работа. Пък беше хубав пролетен ден, когато цъфтят овошките, когато полето е зелено и когато птиците, които бяха надошли от юг, приготвяха гнездата си. Всеки беше зает с работата си и Ян Бибиян нямаше с кого да се забавлява. Сутринта той стоя дълго пред дюкяна на махленския кацар с желание да открадне едно мъничко трионче. Искаше му се да претрие някое и друго ябълково дърво в овощната градина на чичо си. Кацарят, който познаваше Ян Бибиян, го нахока и пропъди:

– Какво зяпаш, крадливо хлапе? Я си обирай крушите оттук! Такива мързеливци не обичам да стоят пред дюкяна ми.

Ян Бибиян се оплези на кацаря и бързо офейка, като се закани да му направи някоя пакост. Ян Бибиян отиде да скита извън града. Той дълго стоя на моста на реката и хвърля камъни в бистрия вир долу, където играеха весело дребни рибки. После се качи на една стара върба и дълго време кука като кукувица. Сетне излезе на пътя и хвърли няколко камъка подир един автомобил, който със светкавична бързина префуча край него и го покри с облак прах. Дълго гледа след автомобила Ян Бибиян, най-после посочи малкото си юмруче по следите му и се закани.

Какво да прави? Нещо чоплеше немирната му душа и не му даваше спокойствие. Тоя ден не му се удаде да направи никаква пакост. Без успех останаха всичките му лоши замисли и той вървеше недоволен и мрачен. Сплесканата коса на главата му изглеждаше като повехнала трева над някоя кратунена саксия. Опита се да подсвирне, но устата му беше разкривена от недоволство, затова нищо не излезе.

Отведнъж под краката му се совна един голям зелен гущер, удари го с опашка по петата и се мушна в разсипаната ограда на едно лозе. Очите на Ян Бибиян светнаха от радост, повехналата му коса сякаш се освежи, изкривената му от недоволство уста се изправи и той подсвирна живо. Хубавото зелено животно изпълзя на една нагрята от слънцето плоча до оградата и се спря. То дори си обърна главата към Ян Бибиян, като че искаше да му каже нещо. Ян Бибиян се наведе, взе един голям камък, дебнешком пристъпи няколко крачки и го хвърли към гущера. Макар че камъкът падна близо до зеленото животно, то не се уплаши. Тогава Ян Бибиян реши да го улови жив. Той почна да се приближава към него и да говори тихо:

Аз съм Ян Бибиян,

аз съм малък като залък,

силен като великан.

Но гущерът не дочака да се протегне към него мръсната ръка на Ян Бибиян, а изви гъвкавото си тяло и побягна. Ян Бибиян предпазливо и тихо тръгна след него. Гущерът навлезе в лозето и като криволичеше твърде сръчно между току-що раззеленилите се млади вейки, излезе в малката горичка на баирчето, оттам скриви в една долина, преплетена с тръни и къпини. Сред къпините имаше голям камък. Гущерът изпълзя на тоя камък. Ян Бибиян не го изпускаше от погледа си. Той го следеше с живите си очи и почна да оглежда камъка и да търси място, откъде най-лесно може да се покачи върху него. Гущерът забеляза движенията на малкия, плъзна се по камъка и изчезна в една голяма дупка под него.

– Фют! – извика недоволен Ян Бибиян и махна с ръка. Отведнъж из дупката, която беше под камъка, изскокна едно малко човече, скочи на камъка и каза:

– Ей, хлапе, защо ме викаш?

– Аз не те викам – каза Ян Бибиян и почна да разглежда учудено това дете, което никога не беше виждал.

– Как не си ме викал? Нали ти преди малко извика „Фют“!

– Да, но тебе не виках.

– Аз съм малко дяволче и се казвам Фют – каза странното човече и почна да подскача върху камъка и да се смее.

Ян Бибиян не се уплаши от дяволчето. Напротив, то му хареса и той почна да го гледа с любопитство и с усмивка. То донякъде приличаше на Ян Бибиян, само че бе по-слабо и много пъргаво. То скачаше бързо и леко като бълха и много лукаво въртеше очите си. А като се смееше, в устата му блестяха хубави бели зъби. Отстрани на челото му, под рошавата му коса, се подаваха две малки рогчета. Отзаде му се мяташе дълга опашка. Дяволчето отведнъж спря да скача и попита приятелски:

– Как ти е името!

Ян Бибиян вдигна глава и каза важно:

Аз съм Ян Бибиян,

аз съм малък като залък,

силен като великан.

– Ян Бибиян, Ян Бибиян! – почна да пее и да подскача дяволчето. – Твоето име много ми харесва. Искаш ли да станем приятели? Аз нямам никакви другари. Моят баща, старият дявол Фюфюнко, ме изпъди, защото цял месец не можах да направя никаква пакост и никакво зло на никого. Той ме наказа да живея далеч от него в тая дупка дотогава, докато не стана способен да върша пакости и да правя зло на хората.

Ян Бибиян слушаше мълчаливо и с внимание разказа на дяволчето и усещаше в душата си радост, че се запозна с такова интересно момче.

– Ян Бибиян, приемаш ли ме за другар? – извика високо дяволчето и подскокна на един крак.

– Приемам! – каза с готовност Ян Бибиян. – И моят баща е вдигнал ръка от мене. Само че по друга причина. Твоят баща се е отказал от тебе, защото не си способен да правиш пакости, а моят баща се отказва от мене, защото съм способен само за пакости и за нищо друго.

– Ах! – извика дяволчето, скочи от камъка и прегърна Ян Бибиян. – Ян Бибиян, ти ще ме научиш да правя и аз пакости. Аз ще те слушам и ще ти помагам във всичко. Аз зная много изкуства. Аз мога да се преправям на всички животни и да подражавам гласовете им. Мога да ставам невидим. Мога да виждам в тъмното, мога още много и разни работи.