Пловдив чете 2020 и Издателство Жанет Ви канят на представянето една споделена вечер с хубава книга и среща с автора ѝ.

Русана Бърдарска гостува в Пловдив с книгата "Опитът"  в Първо студио на 28 октомври, сряда, от 18 час.  Книгата, издадена от ИК "Жанет45", ще бъде представена от проф. д.ф.н. Инна Пелева.

Информация за книгата

Човешката ми неспособност да си представя някои неща, въпреки богатото ми „писателско“ въображение, е един от обектите на цялата книга, споделя Русана Бърдарска във внушителната по обема си „Опитът“ (алюзията с Монтен не е случайна). Изданието на „Жанет 45“ от тази година е над 700 страници, които самата авторка определя като роман – както впрочем и предишната си книга с разкази („6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“, Жанет 45, 2002).

Не съм склонна без известен отпор да се съглася – мисля, че жанр като на „Опитът“ не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, „популярна философия с екзистенциални елементи“. Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: „Това е книга“. Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор.

На пръв поглед „Опитът“ събира несъвместими тематично, а и жанрово текстове – драматургичен сценарий, писма, предговор, разкази, антиутопия, спомени, научни реферати, разнообразни есета. Русана Бърдарска сама признава: „Превъртах на екрана на компютъра десетките страници записки, от които, след толкова години, бях твърдо решена да напиша книга, и се ужасявах при мисълта, че трябва някак да натъпча всичко, което исках да кажа, тоест съдържанието, в някаква… форма“.

Получил се е огромен обем (повече или по-малко оправдан, тъй като на места може да ни се стори в ущърб на книгата), който е като рудник за вадене на цитати, афоризми, мъдрости, сентенции, дори лозунги. И въпреки желанието ми, е невъзможно да илюстрирам всяка засегната в книгата тема с горните, тъй като самата ми рецензия би станала огромна.

„Опитът“ е едновременно и крайно лична, и абстрактно философска („биографичното ми и реално „аз“ беше изместено от един разказвач мислител“, пише Бърдарска), и художествена, и нон-фикшън литература. Мисля си, че преподавателите по творческо писане биха я дали като пример за текст, вдъхновен или подчинен преди всичко на темите и идеите, като едва след това се е мислило за вместването на герои и сюжет. Ярък пример за това е да кажем драматургичния текст в книгата – разговор между двама партньори, обсъждащи непосредствената възможност да си направят дете, на които Русана Бърдарска дава неправдоподобни за произнасяне в реалността реплики. Героите се превръщат в говорители на гледна точка, на афоризми, философски заключения и сентенции, разнообразявани за автентичност с несъразмерен разговорен тон на места. Всичко това пасва на схващането на авторката, че голямата литература се ражда в идеята, мисълта, истината, прозрението, афористичното наблюдение, докато езикът е само необходимото зло.

Темите на Русана Бърдарска несъмнено са най-големите. Тя признава, че чистите философи я отегчават и предпочита разказвачите мислители, които имат „нещо наистина важно за казване“, като самата се определя като писател фундаменталист заради фундаменталните теми в творчеството си – живота, смъртта, времето, езика, изкуството, любовта. Дотолкова, че някои нейни размисли по тях присъстват по няколко пъти в различните текстове, изказани едно към едно от разказвача или вкарани в устите на различни герои.

Много от тези разсъждения биха могли да бъдат припознати веднага от любознателните читатели, и в този смисъл не са революционно нови, а по-скоро един приятно синтезиран преговор. За други, тепърва размислящи по тези въпроси, те биха могли да носят заряда и на прозрения. Сред тях има и крайно интелигентни, и любопитни, и „верни“, и предизвикващи кимане, но и такива, които са твърде предъвквани или дори се родеят с шаблона. Давам само няколко примера за подобно залитане по популярни схващания: че „хората при комунизма бяха не само по-образовани, но и по–чувствителни“, че „лоши са само хората, които не са обичани, не обичат и не са щастливи от живота си“, че „мъжете си искат млади жени“, че „мъжът като че ли се страхува от човека в жената“, че „предпочита да се дърви гарантирано с „добри“, интелектуално необременени и най-вече млади момичета“, че „няма нищо по-тъжно от нелюбена повяхваща жена около и над 50-те с типично менопаузно коремче, която яде. И яде“, че „за мъжа пишещата жена не е точно жена“ и т.н. Разбира се (не)съгласието не е никакъв критерий за валидността на текста, но заради последните примери, които са от един иначе класически феминистичен текст, у мен остава усещането за предвидимост в излагането на клишетата от мъжкото възприятие, което създава грешното усещане за мизогиния у самия разказвач.

Лично за мен тази книга е ценна и нова преди всичко в чудесната си автобиографична и като че ли най-„топла“ част, която ни разкрива на части детството на разказвачката, нейното израстване, живота на нейните близки, нейните два брака и деца, имиграцията и професионалната й реализация в Брюксел, приятелите и семейството, опитите да пише. Това не се дължи на мое нездраво човешко любопитство към личното и интимното, а тъй като именно то дава плът на идеите. Впрочем самата Русана Бърдарска вярва в това. Тя си спомня за ранното си съприкосновение с една стара снимка на любовна двойка, от която е останал само този визуален документ (който обаче нищо не ни казва за двамата) – и съответно за обзелото я в онзи миг желание да пише само за живота на малките и обикновени хора, включително своя.

В книгата си Бърдарска непрекъснато противопоставя малкото и голямото, бита и битието, да имаш и да бъдеш, съществуването и екзистенцията, личното време и обективно научното t, педантичното документиране на живота и на съзнанието на неизключителния обикновен човек (по Кнаугор) срещу нуждата от епични текстове (по проф. Милена Кирова, с която авторката влиза в противоречие).

„Днес обикновеният и индивидуален човек е естетически изнасилван с екзотични или скандални, или мелодраматични, или умозрително-интелектуални сюжети, които са невероятни и неубедителни. Зад този тип литература прозира страхът, че от живота и съзнанието на обикновения човек не става добра литература, защото са недостатъчно драматични и интересни“, пише тя.

Още информация за събитието вижте във Фейсбук.

Пловдив чете 2020 и Издателство Жанет Ви канят на 23 октомври, петък, 18 ч. в Bee Bop Cafe, ул. Гладстон 1, където Алеко Желязков представя своя дебютен роман "Тежки елементи"

Вижте какво разказва за себе си автора пред Софиялайф:

Като малък исках да стана повечето животни, включително и костенурка. Лъв, орел - ясно, но костенурка... Слава богу - не станах. После исках космонавт, шпионин, капитан.

И станах режисьор. Искам да правя игрални филми. И дотам ще стигнем някой ден.

Заобиколен съм от хора, които са готини. Попаднаха ми едни техники за самоусъвършенстване чрез медитация. Трябваше да визуализирам човек, когото мразя... ами не можах.

Сред приятели минавам за малко забавен, очакват от мен като си отворя устата и нещо да ги разсмивам. Също за човек на изкуството, което ми е много смешно. Тъй като на театър не съм ходил от не знам колко години.

По душа съм мързеливец. И наивник - вярвам в невъзможни неща, мечтите ми са до космоса, бедна ви е фантазията за какви работи си мечтая. И смятам да си остана такъв, докогато ми го позволяват условията.
Проблемът ми е, че съм мързеливец.

Грешките са мегдан за научаване на нови неща. Много са хубави, стига да излезеш от тях с всичките си крайници.

Скачам в дълбокото, когато има височина за скока.

Съревновавам се с времето и с конкуренцията, но философията ми е, че докато си гониш целите, трябва да си правиш кефа. Представете си го така - мечтата ти е една точка в бъдещето (което не съществува, нали, бъдещето и миналото ги няма, има само сега). Тази точка е с нула измерения, пътят към нея е с едно измерение повече. И ако този път ти е само едно драпане към тази точка, накрая не ти остава нищо. А ако си живееш добре, дори и да не стигнеш до целта, пак ти остава добро чувство от преживяното.

Успехът е да си в мир със себе си. Свързвам го с щастието, но ако си сто процента щастлив, развитието ти спира. За мен оптималният вариант е някъде между осемдесет и пет и деветдесет процента щастие.

Нещо, с което се гордея, са двата филма от периода ми на социална документалистика, единият от които се излъчи по трите национални телевизии.

Най обичам да спя.
Никога не знам какво мисли една жена.

Ще ми се аз да бях измислил онази графика, когато преди няколко години скайп спря да работи. Някой беше пуснал оригиналното им лого с трите букви по средата в друг цвят. Тогава си казах: „Ей, как пък не се сетих аз да го направя."

Още за събитието във Фейсбук.

За автора:

„Епископската базилика на Филипопол е готова да посрещне посетители.  Бихме желали да отвори врати за посетители колкото се може по-скоро преди края на 2020 година. Зависи от Община Пловдив и Министерството на културата да приключат процедурата по прехвърляне на собствеността от държавата към Общината, както и от евентуални допълнителни ограничения, свързани с пандемията“. Това каза за Радио Пловдив изпълнителният директор на фондация „Америка за България“ Десислава Тальокова. 

Тя уточни, че Акт 16 за обекта се очаква до края на тази седмица. 

По повод на инициативата „Подари си птица“, от фондацията съобщиха, че са откупени 24 птици, всяка на стойност 5 000 лева.  Средствата се събират във фонд „Приятели на базиликата – Пловдив“, чиято цел е да подпомага дейността на бъдещия център.  

Предстои да се довърши и рекламния филм за Базиликата, който под формата на  кратко видео, ще дава думата на хората, които в най-голяма степен са допринесли за създаването на Епископската базилика.  

Премиерата му ще бъде по време на официалното откриване на Базиликата.

Източник: радио Пловдив

Снимка: Кирил Пенев

Прожекциите на фестивала София Филм Фест в Пловдив в сряда започват отново в 18:30 часа в Лъки Дом на киното с филма “Папиша”.

Режисьорката Муния Медур ни пренася в Алжир през 1977 г. Страната е контролирана от терористични групировки, които се опитват да наложат исляма. Най-засегнати са жените, които са подложени на репресии от примитивни норми, целящи да отнемат контрола върху телата им и полагащото им се място в обществото. С началото на яростното преследване на жените Неджма – млада студентка със силно влечение към модата, е твърдо решена да обедини момичетата от общежитието и да организира модно дефиле, чрез което да се противопостави на всички забрани.

От 20:45 часа е прожекцията на македонския филм “Медена земя”, който беше номиниран за Оскар тази година в категории Най-добър международен филм, най-добър пълнометражен документален филм.

Прехвърлилата 50 години Хатидже живее в запустяло село в Македония. Всеки ден тя изкачва един хълм, за да се грижи за своите пчелни семейства, сгушени в скалите. Като им пее загадъчни мелодии, тя внимателно се придвижва между кошерите без мрежа и ръкавици. През останалото време Хатидже сама поправя повредените кошери, грижи се за болната си майка и отвреме-навреме пътува до столицата, за да продава своя мед. Един ден странстващо семейство се установява до къщата на Хатидже и нейните спокойни владения са оглушени от ревящи двигатели, седем крещящи деца и 150 крави.

Във връзка с пандемията от Covid 19 са изпълнени всички изисквания за безопасност на Министерство на здравеопазването – максималната запълненост на залите ще бъде до 50%, а билети ще се продават през място.

Връщайте се и пренасяйте добрите практики у нас, бе едно от посланията му при представянето на документалния роман „Черните пътища на Европа“ в ПУ „Паисий Хилендарски“

При огромен интерес протече срещата с журналиста и писател Мартин Карбовски на 19 октомври 2020 г. в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Събитието се организира от Студентския съвет на висшето училище и премина под знака на дискусия, посветена на второто издание на документалния роман „Черните пътища на Европа“ от Мартин Карбовски, както и на всички вълнуващи студентите и гражданите въпроси.

Журналистът благодари на организаторите за поканата и направи кратък обзор на 3-месечната си обиколка из Европа, отразена в пътеписа му. Книгата разглежда образа на Обединена Европа и мястото на Балканската идея в нея, обясни г-н Карбовски. Авторът сподели мнение, че в България липсват пътешественици и призова младите хора да не се страхуват да отидат там, където никой не ходи, да наблюдават, да изследват. „Излезте, вижте, върнете се и пренесете добрите практики у нас... любовта към родината е постулат, тя не може да бъде компромисна“  – бе посланието на Карбовски.

Къде можем да говорим свободно? Разделено ли е общестото ни? Виждате ли промяна? Има ли панацея за проблемите на българската действителност? Тези и подобни въпроси прозвучаха от страна на публиката и провокираха Карбовски да отправи молба към младите хора да гласуват, да изразяват свободно мнението си, да осъзнаят, че с думите  и действията си, предначертават житейския си път.

Срещата в Пловдив приключи с раздаване на автографи и неформални разговори с автора.