Капана.БГ
Нов роман с философския заряд от „Повелителят на мухите“
„Република от светлина“ на Андрес Барба е носител на престижната награда „Ералде“, преведен е на 17 езика, а авторът му е смятан за новото голямо име на испанската литература
Във въображаем град край джунглата незнайно откъде се появяват трийсет и две полудиви деца на възраст между девет и тринайсет години. Със своето агресивно поведение те изваждат двестахилядния Сан Кристобал от летаргията на рутинното му съществуване. Малките нашественици нямат ясен лидер, говорят на неразбираем език, стават все по-дръзки и след кърваво стълкновение в един супермаркет изчезват мистериозно. Започват да изчезват обаче и деца от добри семейства в града. Напрежението нараства все повече, за да се стигне до стряскаща развръзка.
Би ли могъл да не е така опустошителен сблъсъкът между цивилизования свят и другия, различен и непознат? Действително ли жестокостта съществува естествено у децата, както твърди авторът, който не вярва в мита за детската невинност? Какво не успяват да дадат възрастните на чуждите и на своите деца? И дали тези „други“ деца не посяват семената на различен ред, на нова цивилизация?
Романът е носител на престижната награда „Ералде“ и е преведен на 17 езика.
„Новото голямо име в испанската литература.“
***
Аз съм две неща, които не могат да бъдат смешни: дивак и дете.
Пол Гоген
Когато ме питат за трийсет и двете деца, загинали в Сан Кристобал, отговорът ми се мени в зависимост от възрастта на моя събеседник. Ако ми е горе-долу връстник, отвръщам, че за да разберем нещо, е нужно просто да сглобим късчетата от онова, което сме видели; ако пък е по-млад, го питам на свой ред дали вярва в лошите поличби. Отговорът почти винаги е отрицателен, сякаш да вярваме в подобни неща би означавало, че не ценим особено свободата. Тук аз спирам да задавам въпроси и излагам собствената си версия за събитията, тъй като не разполагам с друга, а и би било безполезно да убеждавам хората, че не става въпрос за зачитане на свободата, а за наивната им вяра в справедливостта. Ако бях малко по-решителен или поне не толкова страхлив, всеки път бих започвал разказа си със следното изречение: „Почти всеки получава каквото е заслужил, а лошите поличби съществуват“. И още как.
***
Всички приемат нападението в супермаркета „Дакота“ за начало на сблъсъците, но проблемът се бе зародил много по-рано. Откъде изникнаха децата? Най-популярният документален филм на тази тема, създаден от Валерия Данас и озаглавен „Децата“ - тенденциозен, ако не и откровено неверен, - започва с тази помпозна фраза, изписана на фона на кървавите кадри от супермаркета. Откъде изникнаха децата? В крайна сметка това си остава големият въпрос. Откъде? Ако човек не познава времето, когато ги нямаше тук, би могъл едва ли не да си помисли, че те винаги са се движели по нашите улици, мръсни, но излъчващи странно детско достойнство къдрокоси хлапета със загорели от слънцето лица.
Трудно е да се каже в кой момент очите ни свикнаха да ги виждат и дали при първите ни срещи с тях се изненадахме. Сред многобройните теории най-малко абсурдна може би е изказаната от Виктор Кобан в неговата колона в „Ел Импарсиал“ - според нея те се бяха „влели капка по капка“ в града и отначало се бяха смесили с децата от туземното племе ньеè, които бяхме свикнали да виждаме да продават диви орхидеи и лимони на кръстовищата. Някои видове термити притежават способността временно да мутират, като приемат външността на други видове, за да проникнат в чужда среда, и показват истинския си облик едва след като се установят в новото обкръжение. Може би трийсет и двете бяха възприели описаната стратегия с онази предсловесна интелигентност на насекомите и бяха направили всичко възможно, за да заприличат на децата ньеè, които познавахме. Но дори да беше така, въпросът си остава без отговор: откъде бяха изникнали? И защо всички бяха на възраст между девет и тринайсет години?
Най-простата (но и най-недоказаната) теза е, че това са били деца от цялата провинция, отвлечени от мрежа трафиканти и събрани на едно място в джунглата край река Ере. Нямаше да е за пръв път. Няколко години по-рано, през 1989-а, бяха спасени седем тийнейджърки малко преди да бъдат „разпределени“ в публични домове из цялата страна, и в колективната памет все още бяха живи снимките, направени от полицията, след като ги бе открила в малка ферма сред джунглата само на три километра от града. Също както някои събития в живота не позволяват наивността да трае вечно, така и въпросните снимки бяха разделили времето на „преди“ и „след“. Не ставаше дума само да се признае една безспорна социална действителност, но и че породеният от нея срам мълчаливо е станал част от колективното съзнание – така както определени травматични събития оформят характера на някои семейства, без никога да бъдат споменавани.
Затова се наложи предположението, че въпросните деца са избягали от „лагер“ и са се появили в града внезапно. Тезата – повтарям, че тя бе лишена от доказателства – се основаваше на незавидното първо място, заемано от нашата провинция по брой на отвлечени деца в цялата страна, но положителното в нея беше, че предоставяше обяснение за онзи предполагаемо „неразбираем“ език, на който говореха трийсет и двете и за който по онова време се предполагаше, че е чужд.
Тогава като че ли никой не проумяваше нещо съвсем просто: да се приеме подобна теза беше все едно да се допусне, че за една нощ броят на принудените да просят деца е нараснал със седемдесет процента и това обстоятелство по никакъв начин не е предизвикало тревога.
Преглеждам протоколите от съвещанията, проведени през онези месеци в отдел „Социални грижи“ (чийто директор бях аз), и установявам, че за пръв път детската просия се появява като точка в дневния ред на 15 октомври 1994 г., тоест дванайсет седмици преди нападението в супермаркета „Дакота“. Това означава – като се има предвид колко бавно се придвижват до институционалното поле действителните проблеми на Сан Кристобал, – че присъствието на децата в града вероятно е датирало от поне два-три месеца по-рано, тоест от август или юли.
Твърдението за масово бягство от лагер в джунглата е толкова спорно, че прави донякъде по-приемлива предизвикалата голям смях „магическа теза“ на представителката на общността ньеè Итаете Кадагон, според която децата бяха „изникнали“ от реката. Ако не възприемаме думата „изниквам“ буквално, може би няма да ни се стори толкова невероятна хипотезата за някаква внезапно изникнала връзка между техните съзнания, която ги е подтикнала да се съберат в град Сан Кристобал. Днес знаем, че макар половината от тези деца да са произхождали от градове и села в близост до Сан Кристобал (и съвсем малък процент от тях да са били отвлечени), останалите бяха изминали необяснимо как над хиляда километра от градове като Масая, Сиуна или Сан Мигел дел Сур. След идентифицирането на труповете бе установено, че две от децата са били от столицата и за тяхното изчезване е било съобщено на властите месеци преди това, а в обкръжението им не се е случило нищо кой знае колко подозрително до момента на „бягството“ им.
***
На 15 октомври 1994 г. по точка четвърта от дневния ред на едно от двете месечни заседания на отдел „Социални грижи“ общинската съветничка Исабел Планте за пръв път повдигна въпроса за детската просия. Използвайки витиевата популистка лексика, тя представи три жалби за „нападения“ срещу граждани в различни точки на града - първата беше от собственик на заведение в квартал „Тоедо“, където някакви деца задигнали от касата дневния оборот; втората жалба беше от жена на средна възраст, на която откраднали чантата насред площад „Шестнайсети декември“; а третата бе подадена от сервитьор в кафене „Солер“, който твърдеше, че е „подложен на обиди и тормоз от вандали на приблизителна възраст дванайсет години“. Съветничката излагаше първо фактите, след това искаше да бъдат удвоени средствата за сиропиталището, за да се осигури необходимата закрила на въпросните деца, а накрая обвиняваше лично мен за положението, в което била изпаднала общината в социалната област. Изнесе ни истинска лекция по популистка диалектика: обрисува излязла от контрол ситуация, предложи неосъществимо решение и стовари цялата отговорност върху политическия си опонент. Но ако оставим настрана реториката, речта на госпожа Планте се оказа доста показателна за начина, по който детският свят бе започнал да създава неудобства на всички нас.
В есето си за сблъсъците, озаглавено „Бдителността“ и публикувано по повод на първата годишнина от смъртта на трийсет и двете, професор Гарсия Ривелес посвещава дълга глава на мита за детската невинност. Митът за детската невинност – казва тя – е една преиначена, позитивна и удобна разновидност на мита за Изгубения рай. Представяйки децата като светци, застъпници и весталки на своеобразна „джобна“ религия, на тях се вменява мисията да олицетворяват за възрастните изначалното състояние на благодат. Но онези деца, които вече бяха започнали мълчаливо да завземат улиците, твърде малко приличаха на двете познати ни дотогава превъплъщения на въпросната изначална благодат - нашите собствени деца и децата ньеè. Вярно е, че последните бяха мръсни и не ходеха на училище, вярно е също, че бяха бедни и в своето късогледство обществото на Сан Кристобал ги бе обявило за неспасяеми, но фактът, че бяха местни, смекчаваше тяхното положение и донякъде го правеше невидимо. Колкото и да се явяваха пред очите ни - жалки, мръсни и чести жертви на вируси, - ние вече бяхме имунизирани против неволите им. Купувахме от тях по някоя орхидея или пликче лимони, без да се разстройваме: тези деца бяха болни и неграмотни също както джунглата беше зелена, земята червена, а река Ере влачеше тонове тиня.
Колкото до останалото, не може да се каже че Сан Кристобал се отличаваше с кой знае какво. В средата на 90-те години той не беше по-различен, отколкото всеки друг голям провинциален град. Сърцевината на икономиката в региона – отглеждане на чай и цитруси – бе навлязла в период на значително благоденствие, дребните фермери бяха започнали да работят за своя сметка и това осигури възхода на средната класа. За период от пет години градът се бе преобразил, малките предприятия растяха, а заедно с тях – спестяванията и всеобщата фриволност. Компанията – строител на водноелектрическата централа, финансира обновяването на крайбрежната алея и това напълно промени облика на града: историческият център престана да е запазеното за отдих място и Сан Кристобал за пръв път започна да живее, „съзерцавайки реката“, както превзето обичаше да се изразява нашият кмет тогава. В този нов град изведнъж започнаха да се виждат млади майки с детски колички, влюбени двойки и спортни коли, които не успяваха да се впишат в пейзажа и броните им стържеха по всички гърбици за регулиране на трафика. Децата, нашите деца, бяха не само допълнителен декор в тази оркестрирана сценография, а и в известен смисъл попадаха в сляпата точка на снобизма в града. Хората до такава степен бяха обзети от усещането за просперитет, че появата на децата, на онези други деца, предизвика очевидно неудобство. Благосъстоянието залепва за мислите като влажна риза и едва когато неочаквано понечим да направим някакво движение, откриваме, че сме хванати в плен.
Нова книга: Месец под вишневия цвят от Луси Дикинс
Шарлот се готви за перфектната сватба и още по-перфектния меден месец. Но когато годеникът й споделя, че има съмнения за тяхното бъдеще, тя няма друг избор освен да отмени щастливото събитие.
За първи път от години Шарлот е сама и е решена да се справи – като започне с едно неповторимо пътешествие до другия край на света.
В Япония тя изкачва хълмовете на планината Фуджи, пее от сърце в караоке клубовете, бори се с маймунката, която иска да открадне слъчевите й очила и изцяло се потапя в красотата на екзотичната култура. Да преоткрие себе си се оказва по-лесно под пъстрите цветове на вишневите дръвчета...
Луси Дикинс живее на английското крайбрежие със съпруга си и веселото им планинско куче. Печели награда за най-добър дебют на годината през 2014г. Романтичните ѝ книги пленяват читатели от цял свят.
Дата: 08.03.2021 г.
Гръб: 19.5 мм.
Размер: 13х20
Корици: меки
Страници: 223 стр.
Цена: 15.99 лв./8.20 Е
ISBN 978-954-389-608-0
Филми фаворити за Оскар на 16-тото издание на София филм фест в Пловдив
Куп наградени и номинирани за престижни отличия филми стават част от 16-ото издание на София филм фест в Пловдив. Любимото кино събитие ще се проведе от 17-ти до 28ми март в LUCKY Дом на киното с общо 27 заглавия.
В програмата са два филма, включени в шорт листата на номинираните за чуждоезичен „Оскар“ – „Още по едно“ на Томас Винтерберг и „Човекът, който си продаде кожата“ на Каутер Бен Хания с участието на Моника Белучи.
„Човекът, който си продаде кожата“ жъне много награди по световните фестивали, сред които тези във Венеция и Стокхолм. Историята ни среща с млад мъж, продал на артист кожата си, превръщайки тялото си в произведение на изкуството, за да може да пътува.
В „Още по едно“, отличен и в Кан, ще видим уникалния Мадс Микелсен с един впечатляващ „филм за живеенето, за загубените вдъхновение, любопитство и желание да поемаш рискове“. Филмът е и сред фаворитите на американската филмова Академия.
В програмата е и друг филм на Томас Винтерберг. Това е един от неговите първи шедьоври – „Празненството“ от 1998 година.
Част от София филм фест в Пловдив стават още от най-новите филми, носители на награди от най-престижните световни фестивали. Американският „Никога рядко понякога винаги“ печели „Сребърна мечка“ - голямата награда на журито в Берлин, както и специална награда на Сънданс.
Отличия от престижните фестивали в Торонто и Сан Себастиан за най-добър филм, режисьор, сценарий и актриса носи грузинско-френският „Начало“. Историята ни праща в малко провинциално градче, обитавано от „Свидетели на Йехова“, нападнато от екстремисти.
Музиката отново ще стане част от любимия кинофестивал на пловдивчани. В програмата музикални филми влизат „Вангелис и пътуването до Итака“ на режисьора Тони Палмър с множество интервюта за легендарния композитор с Шон Конъри, Хю Хъдсън, Оливър Стоун и др. В програмата са също и класиките Пинк Флойд: Стената, Буена Виста сошъл клъб на дигитално реновирани копия.
В програмата е отделено специално внимание и на българските филми, за които ще пристигнат специални гости. Сред тях е Житие с Иван Бърнев и Любов Любчева, които ще гостуват в Пловдив. Историята се върти около тринадесетгодишно момче, което преживява трудно смъртта на майка си и бяга от дома си. Другите български заглавия са „Февруари“ на Камен Калев с който на 17.03 ще бъде открит фестивалът, Петя на моята Петя, една съвременна бургаска история за Петя Дубарова и Уроци по немски. Екипите на филмите ще представят филмите пред пловдивската публика.
Билетите ще са на цена от 8 лева, а за учащи и пенсионери – по 6 лв. Карта за 5 прожекции е с цена 35 лв. Капацитетът на залата и местата са разпределени според всички изисквания на Министерство на здравеопазването. Билетите ще са в продажба от 12 март /петък/.
Пловдивската опера и Народния театър със съвместна постановка - мюзикъл
Прочутото музикално-театрално шоу „КОМПАНИЯ“ от Стивън Зондхайм и Джордж Фърт представя няколко мечтатели в бяло, които живеят живота си като във вариете. Спектакълът е съвместна продукция на Националния театър и Държавна опера Пловдив и се представя за първи път на българска сцена по договор с Music Theatre International (Europe) Limited: www.mtishows.eu.
Премиерата е на 12 и 13 март 2021 г. от 19:00 ч. на Голяма сцена на Народния театър „Иван Вазов“, a на 1, 2 и 3 април в Опера Пловдив.
Спектакълът „КОМПАНИЯ“, който един от авторите му – гениалният реформатор, композитор, поет и драматург Стивън Зондхайм определя като концептуален мюзикъл, е игран над 700 пъти на Бродуей и печели в шест категории на театралната награда „Тони“.
Действието в „КОМПАНИЯ“ се развива в Ню Йорк в наши дни и представя историята на Робърт, който все още не е решил кое за него е по-важно – веселието и забавленията в компанията на приятели, или бракът и семейството. А приятелите му от тази компания са пет семейни двойки, които повече или по-малко си задават същите въпроси. Отговорите са колкото неочаквани, толкова и искрени.
Постановката на „КОМПАНИЯ“ е дело на именития актьор от Народния театър МИХАИЛ ПЕТРОВ, чиито подпис стои и под спектаклите „Един безумен ден“ и „Обир“, а в ролите влизат ВИКТОР ИБРИШИМОВ, ПАРАСКЕВА ДЖУКЕЛОВА, НИКОЛАЙ ДОГРАМАДЖИЕВ, ГЕРГАНА ЗМИЙЧАРОВА, ПАВЕЛ ИВАНОВ, БИЛЯНА ПЕТРИНСКА, БОРИСЛАВ ВЕЖЕНОВ, ЕВА ДАНАИЛОВА, СТЕЛИАН РАДЕВ, ВЯРА ТАБАКОВА, ХРИСТО ЧЕШМЕДЖИЕВ, МАРИЯНА ПАНОВА, ВЕРА ГИРГИНОВА, ИЛИАНА КОДЖАБАШЕВА и ЛИЛИЯ ИЛИЕВА. Участват и Оркестърът и Балетът на Държавна опера Пловдив с ръководител примабалерината МАРИАНА КРЪНЧЕВА.
Диригент е маестро Константин Добройков, сценографията и костюмите са на Елена Иванова, хореографията – на Мариана Крънчева. Асистент на режисьора е Георги Динев, а музикален педагог - Евгени Господинов. Преводът на текста е на Любов Костова и Цветомира Цонева.
„Това е проект за мечтатели, авантюристи и двама директори, които притежават допустимата, но необходима доза лудост“, казва постановчикът Михаил Петров. „Животът като вариете – това е отправната точка, сценичната среда и фонът, на който се развиват събитията в нашия спектакъл. Ние не съдим персонажите, те са продукт на своето време. Такава е действителността, създадена от самите нас. Пълна с безотговорност, фриволност, безцеремонност. Но всичко това е поднесено с много хумор, ирония, самоирония, с надежда и очакване за нещо по-добро, което искаме и мечтаем да ни се случи! В една отворена условна форма, с всички възможни средства на драматичното и музикалното изкуство постигаме това внушение, което бих нарекъл „тотален театър”. Време е да разперим криле и да полетим! Успешен полет, „Company“!“
Билети за „Компания“ в Пловдив се продават на касата на Опера Пловдив в мрежата на Ивентим и онлайн на eventim.bg
Нова книга: „Животът като следобедна дрямка“ от Боян Тончев
Издателска къща „Жанет 45“ представя нова книга – „Животът като следобедна дрямка“ от Боян Тончев
За книгата:
"Следобедната дрямка е онова особено състояние, в което сънищата са най-ярки и често с мъка се отличават от действителността, макар да са пълни със сюрреализъм. Разказите на Боян Тончев са точно такива – смесица между реалност и сън, в която обаче висшите ценности си остават същите, а героите все толкова болезнено се стремят към тях. Въпреки целия позадрямал абсурд на ситуациите, в които попадат." /Христо Карастоянов/
"Зад великодушния поглед на Боян Тончев към трудностите на всекидневието и неговия опрощаващ смях стои внимателно поставената диагноза за болестта на обществото. Иронията и самоиронията в сборника се движат в успоредни писти. Заради този подход разказите на писателя бързо надрастват своето анекдотично начало и водят към по-едри обобщения за нашето време. И навсякъде в увлекателните истории любовта продължава да бъде водеща сила." /Марин Бодаков/
За автора:
Боян Тончев е роден през 1977 г. в София. Завършва първо Испанската гимназия „Мигел де Сервантес“, а след това СУ „Св. Климент Охридски“ като магистър по философия.
От 2013 г. е сценарист в телевизионното предаване „Господари на ефира“, а от 2019 г. е главен редактор на сайта Gospodari.com. Пише и публикува журналистически анализи и статии и в други сайтове.
През 2017 г. е издаден дебютният му роман „Прагът“, а след това негови разкази излизат в „Литературен вестник“.
Сборникът „Животът като следобедна дрямка“, издаден от ИК „Жанет 45“ включва кратки творби от различни периоди от живота на автора – от късните му ученически години до днес.
Разказ от книгата „Животът като следобедна дрямка“ на Боян Тончев (2021)
СЪДБА
Автобусът спря и отвори вратите си. Един старец с огромни усилия изкачи евереста на стъпалата и едва успя да се добере до най-близкото свободно място – седалката до мен. Загледах се в него. Беше на не по-малко от деветдесет години, сбръчкан и захабен като древен пергамент. Гримасата, изрисувана върху лицето му с избледнялото мастило на живота, изразяваше умора и празнота, но то излъчваше и нещо друго, което привлече вниманието ми. Не можех да разбера точно какво приковава очите ми в стареца. Той се обърна към мен, срещна погледа ми и се опита да се засмее. Усмивката му представляваше неприятна симбиоза от сбръчкана, беззъба уста и воднисти очи. Потръпнах от отвращение, но не можех да отклоня поглед от нея. Стана ми неудобно.
Против волята си също се усмихнах учтиво. Когато най-сетне успях да отвърна очи, помислих потресен: „Божичко, това човек ли е? Та той е по-грозен и почти толкова немощен, колкото току–що извадено от утробата бебе! Дано никога не стигна неговите години!“. Обзе ме съжаление, което обаче не успя да измести погнусата, и внимавах много да не се докосвам до тялото на стареца. Тогава видях ръцете му, които държаха дървения бастун така, сякаш той бе последната му връзка с живота. Те се тресяха в някакъв отвъден, неравноделен такт. Бастунът се поклащаше напред–назад, но иначе изглеждаше далеч по-стабилен от сбръчканите кокалести ръце. Този път бързо извърнах погледа си и се загледах навън. В следващия момент съм задрямал.
Когато се събудих, с удивление установих, че без да разбера, съм се преместил на съседната седалка. Огледах се за стареца. Нямаше го. До мен, там, където допреди малко седях аз, имаше младеж на моите години, който ми изглеждаше познат. Обзе ме облекчение, че старецът бе слязъл. Младежът явно също ме наблюдаваше, защото внезапно се наведе към мен и прошепна: „Адски съжалявам! Това, че се паднахте точно вие, е абсолютно случайно. Няма нищо лично в случилото се.“ Изпаднах в недоумение. Какво ли искаше да каже?
В този момент автобусът спря, а младежът се изправи и слезе. Видях го как с бърза и уверена крачка се запъти по неведомите пътища на предстоящата си съдба. След това вратите се затвориха. Наоколо имаше нещо странно. Всичко изглеждаше захабено и унило.
Тогава усетих, че ръцете ми треперят. Погледнах ги – бяха сбръчкани и с изпъкнали кокали, а между тях достойно се издигаше бастун.
Оформление: Димитър Келбечев
Редактор: Марин Бодаков
Жанр: Проза, разкази
Меки корици
Брой страници: 104
Концертите на Ара Маликян се отлагат за май
Испанският цигулар ще изнесе 7 вместо 3 концерта заради противоепидемичните мерки
Концертите на Ара Маликян, които трябваше да се проведат от 12 до 15 март се отлагат за месец май. Испанският цигулар ще изнесе 7 вместо 3 концерта заради спазване на противоепидемичните мерки в залите, като ще свири три пъти в София, и по два във Варна и Пловдив.
Новите дати са 18 и 19 май 2021г. – София, зала 1 на НДК, 20 май 2021г. – Варна, ДКЦ и 22 май 2021 г. – Пловдив, зала С.И.Л.А.
България се намира в извънредна епидемична обстановка до 30.04.2021 г., а съгласно заповед на здравния министър от 25.11.2020 г. е забранено провеждането на сценични прояви и концерти, които остават последният сектор, за който важат ограниченията за функциониране. Въпреки това, държавните оркестри и състави работят в противоречие със заповедта от 25.11.2020 г. В продължение на повече от месец, организаторът BG Sound Stage направи всичко възможно, отправяйки запитвания до всички отговорни институции – Министерство на здравеопазването, Министерство на културата, РЗИ, и други, с молба да бъде разрешено провеждането на концертите на Ара Маликян у нас при спазване на капацитет от 30 % и всички мерки. За съжаление, без резултат.
Беше получен отговор от министъра на културата Боил Банов, в което се казва, че разпорежданията на здравния министър трябва да се спазват и нарушителите подлежат на санкции.
Закупените билети за концертите на Ара Маликян важат за новите дати без презаверка, в съответствие с обявените в интернет страницата на организатора Правила и условия.
Скоро ще бъде съобщена конкретна информация за разпределението на билетите по дни и часове за съответните зали.
Изложбата „Дами канят“ – разказ за женското очарование в цвят и форма
Дружеството на пловдивските художници за 11-ти път завладя ценителите на изкуството с магията на женското очарование в цвят и форма. В навечерието на празника на жената и майката – 8-ми март, миналата вечер в пространството на галерия „Пловдив“ в сградата на Общинския съвет бе открита изложбата „Дами канят“.
В нея тази година със свои творби се представят 20 дами и 10 господа, членове на ДПХ, вдъхновени да покажат своята творческа интерпретация по темата за женската сила, мъдрост и красота.
Изложбата бе открита от Председателя на ДПХ Снежана Фурнаджиева и заместник-кмета по култура, археология и туризъм на община Пловдив Пламен Панов. Музикалният фон на събитието бе осигурен от прекрасните изпълнения на Христина Венчева – солистка в Държавна опера Пловдив.
„В навечерието на празника на жената и майката – 8-ми март и в очакване на настъпващата пролет, Ви желая да бъдете здрави, винаги много обичани, ценени и уважавани. През всеки един ден от годината. Денят на майката и на жената не може да бъде просто един ден от календара. Темата за женската сила и красота е нещо, което вълнува всички, както творците, така и нас – публиката. Изложбата е вдъхновяваща и всяко произведение въздейства по свой собствен начин - излъчващо топлина или пък студенина. Точно както жената може да приобщава или дистанцира. При всички случаи е празник на хармонията и великолепието, които само една жена може да притежава“, каза заместник-кметът Пламен Панов на откриването.
Председателят на ДПХ Снежана Фурнаджиева благодари на участниците, които се включиха тази година в 11-тото издание на формата, на вярната пловдивска публика. Тя представи накратко авторите и обединяващата концепция, която всяка година провокира мартенския празник на красотата „Дами канят“, представяйки пъстри и разнообразни като тематика и техника творби.