„Здравей, хлапе!
Обръщам се към теб така, понеже всеки на тази земя е дете! Нечие дете.
И дете си остава до края... „

Виктор Самуилов има книги и за възрастни, но предпочита да пише за деца, защото искреността в общуването с тях е незаменима. Миналата година излезе 12-та му книга за деца, наречена „Нъцки“.

Имате книги за възрастни, но предпочитате да пишете за деца. Така ли е?

С родители  и деца е много по-приятно да се срещаш, отколкото хора, които специално отиват на поезия за възрастни. Някак ми се струва не толкова естествено. Вълнуват ме случайни неосъзнати комплименти от деца, които са прочели книга. Обичам да се срещам с деца, които живеят в малки населени места, където срещите стават много по-искрени, не се налага да играя  ролята на пишещ човек, получават се съвсем непринудени разговори. Аз съм човек не толкова публичен, не се явявам по телевизионните екрани. Трябва някой да ми види снимката във фейсбук или шаржа, за да се досети как изглеждам. И поначало мисля, че на пишещия човек мястото е там, където работи, както би работил един резбар, например. Мястото му е при инструментите, а не на екрана на телевизора.

За какво си говорите с децата при Вашите срещи?
Странни въпроси задават, всякакви. Най-често като ме видят вече ме питат на колко години съм (смее се), не ме е ли е срам вече, че съм жив. Всички сигурно имат дядовци и баби, но им е странно как един такъв възрастен човек на 72 години все още е тук.

И пише за деца, така че да ги увлича. Как се прави това?
Точно за това обичам с тях да общувам, защото дори да сгафя или да кажа нещо не както трябва, ние лесно си прощаваме. Няма неискреност, няма фалш, не може да изиграеш радост. Може би с децата се разбираме поради това, че сме искрени, което често е в ущърб на човек.

Как се появи „Нъцки“ и защо избрахте това заглавие?
Заглавието се появи по-късно. Вълнуваше ме тази книга с това, че всеки жив на тази земя е дете на нечии родители и такъв си остава до края на живота. Аз, например, колкото  и пъти да съм се опитвал да играя ролята на възрастен не се е получавало. Детето в нас, кой колкото може да го съхранява и в каквато и област да работи, това дете ще се проявява.
Заглавието дойде от една дума от моето детство, която веднъж най-внезапно чух от деца в София. Това е отрицанието, вечното желание да сме наопаки, каквито са всичките ми герои на детски произведения. И ме плени тази дума „нъцки“ – кратка, отчетлива, ясна, декларативна, нашето „не“, спрямо света на не толкова запазили детското в себе си възрастни. Книгата е продължение на всичко, което съм правил за децата, не е някакъв отделен период. Който е виждал другите ми книги, ще разбере, че ако нещо се е променило, то е задължителната тъга, която се появява във възрастта ни. Но винаги съм се стараел тя да е кратка и усмивката да надделява.

С какво си спомняте Пловдив?
Пловдив го обичам. Тук младостта ми премина с много добри хора и поети: Добромир Тонов, Тодор Чонов, Йордан Велчев. Това са хора, с които тръгвахме заедно навремето. Покрай приятели ми е любим град, а да не говорим за атмосферата и кътчетата тук, местата за общуване, за връзка между хората. В София такива изначално не може да има.

Ревю на книгата „Нъцки“ може да видите ТУК