Пловдив чете 2020 и Издателство Жанет Ви канят на представянето една споделена вечер с хубава книга и среща с автора ѝ.
Русана Бърдарска гостува в Пловдив с книгата "Опитът" в Първо студио на 28 октомври, сряда, от 18 час. Книгата, издадена от ИК "Жанет45", ще бъде представена от проф. д.ф.н. Инна Пелева.
Човешката ми неспособност да си представя някои неща, въпреки богатото ми „писателско“ въображение, е един от обектите на цялата книга, споделя Русана Бърдарска във внушителната по обема си „Опитът“ (алюзията с Монтен не е случайна). Изданието на „Жанет 45“ от тази година е над 700 страници, които самата авторка определя като роман – както впрочем и предишната си книга с разкази („6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“, Жанет 45, 2002).
Не съм склонна без известен отпор да се съглася – мисля, че жанр като на „Опитът“ не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, „популярна философия с екзистенциални елементи“. Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: „Това е книга“. Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор.
На пръв поглед „Опитът“ събира несъвместими тематично, а и жанрово текстове – драматургичен сценарий, писма, предговор, разкази, антиутопия, спомени, научни реферати, разнообразни есета. Русана Бърдарска сама признава: „Превъртах на екрана на компютъра десетките страници записки, от които, след толкова години, бях твърдо решена да напиша книга, и се ужасявах при мисълта, че трябва някак да натъпча всичко, което исках да кажа, тоест съдържанието, в някаква… форма“.
Получил се е огромен обем (повече или по-малко оправдан, тъй като на места може да ни се стори в ущърб на книгата), който е като рудник за вадене на цитати, афоризми, мъдрости, сентенции, дори лозунги. И въпреки желанието ми, е невъзможно да илюстрирам всяка засегната в книгата тема с горните, тъй като самата ми рецензия би станала огромна.
„Опитът“ е едновременно и крайно лична, и абстрактно философска („биографичното ми и реално „аз“ беше изместено от един разказвач мислител“, пише Бърдарска), и художествена, и нон-фикшън литература. Мисля си, че преподавателите по творческо писане биха я дали като пример за текст, вдъхновен или подчинен преди всичко на темите и идеите, като едва след това се е мислило за вместването на герои и сюжет. Ярък пример за това е да кажем драматургичния текст в книгата – разговор между двама партньори, обсъждащи непосредствената възможност да си направят дете, на които Русана Бърдарска дава неправдоподобни за произнасяне в реалността реплики. Героите се превръщат в говорители на гледна точка, на афоризми, философски заключения и сентенции, разнообразявани за автентичност с несъразмерен разговорен тон на места. Всичко това пасва на схващането на авторката, че голямата литература се ражда в идеята, мисълта, истината, прозрението, афористичното наблюдение, докато езикът е само необходимото зло.
Темите на Русана Бърдарска несъмнено са най-големите. Тя признава, че чистите философи я отегчават и предпочита разказвачите мислители, които имат „нещо наистина важно за казване“, като самата се определя като писател фундаменталист заради фундаменталните теми в творчеството си – живота, смъртта, времето, езика, изкуството, любовта. Дотолкова, че някои нейни размисли по тях присъстват по няколко пъти в различните текстове, изказани едно към едно от разказвача или вкарани в устите на различни герои.
Много от тези разсъждения биха могли да бъдат припознати веднага от любознателните читатели, и в този смисъл не са революционно нови, а по-скоро един приятно синтезиран преговор. За други, тепърва размислящи по тези въпроси, те биха могли да носят заряда и на прозрения. Сред тях има и крайно интелигентни, и любопитни, и „верни“, и предизвикващи кимане, но и такива, които са твърде предъвквани или дори се родеят с шаблона. Давам само няколко примера за подобно залитане по популярни схващания: че „хората при комунизма бяха не само по-образовани, но и по–чувствителни“, че „лоши са само хората, които не са обичани, не обичат и не са щастливи от живота си“, че „мъжете си искат млади жени“, че „мъжът като че ли се страхува от човека в жената“, че „предпочита да се дърви гарантирано с „добри“, интелектуално необременени и най-вече млади момичета“, че „няма нищо по-тъжно от нелюбена повяхваща жена около и над 50-те с типично менопаузно коремче, която яде. И яде“, че „за мъжа пишещата жена не е точно жена“ и т.н. Разбира се (не)съгласието не е никакъв критерий за валидността на текста, но заради последните примери, които са от един иначе класически феминистичен текст, у мен остава усещането за предвидимост в излагането на клишетата от мъжкото възприятие, което създава грешното усещане за мизогиния у самия разказвач.
Лично за мен тази книга е ценна и нова преди всичко в чудесната си автобиографична и като че ли най-„топла“ част, която ни разкрива на части детството на разказвачката, нейното израстване, живота на нейните близки, нейните два брака и деца, имиграцията и професионалната й реализация в Брюксел, приятелите и семейството, опитите да пише. Това не се дължи на мое нездраво човешко любопитство към личното и интимното, а тъй като именно то дава плът на идеите. Впрочем самата Русана Бърдарска вярва в това. Тя си спомня за ранното си съприкосновение с една стара снимка на любовна двойка, от която е останал само този визуален документ (който обаче нищо не ни казва за двамата) – и съответно за обзелото я в онзи миг желание да пише само за живота на малките и обикновени хора, включително своя.
В книгата си Бърдарска непрекъснато противопоставя малкото и голямото, бита и битието, да имаш и да бъдеш, съществуването и екзистенцията, личното време и обективно научното t, педантичното документиране на живота и на съзнанието на неизключителния обикновен човек (по Кнаугор) срещу нуждата от епични текстове (по проф. Милена Кирова, с която авторката влиза в противоречие).
„Днес обикновеният и индивидуален човек е естетически изнасилван с екзотични или скандални, или мелодраматични, или умозрително-интелектуални сюжети, които са невероятни и неубедителни. Зад този тип литература прозира страхът, че от живота и съзнанието на обикновения човек не става добра литература, защото са недостатъчно драматични и интересни“, пише тя.
Още информация за събитието вижте във Фейсбук.