Случва се да си представим какъв би бил животът ни, ако бяхме посещавали друго училище, ако бяхме свързали живота си с друг човек, ако бяхме избрали друга страна.
А може би точно такъв друг живот наистина съществува? Ще разберем на 9 април, когато излиза чудесният роман на Никол Краус „Лес тъмен”, получил признание от самия Филип Рот.
„Лес тъмен” (превод: Здравка Букова, 304 стр., цена: 20 лв.) подхваща разказ за един адвокат, превърнал се във филантроп, който няма търпение да се раздели с притежанията си („за да си разчисти място за размисъл“), но и за една писателка, озовала се в задънена улица – и в творчески, и в личен план („ами ако, вместо да съществува в едно универсално космическо пространство, всеки от нас е роден сам в своя блестяща празнота, която накълцва на парчета, сглобявайки стълбища и градини, и гари по свой уникален модел, докато оформи своето пространство в един собствен свят? Ами ако на човешкото възприятие и способността за творчество се дължи създаването на мултивселената?“) Двамата герои от паралелните нишки на повествованието напускат Ню Йорк в посока Тел Авив с мисълта за върховно преобразяване, опирайки се на Кафка, Фройд и юдейската философия.
Никол Краус е родена през 1974 г. в Ню Йорк, учила е в Станфордския университет в Калифорния и в Оксфорд. Публикувала е поезия и разкази в различни издания като „Гранта“, „Ню Йоркър“, „Ескуайър“ и др. Книгите й са преведени на 35 езика и й носят поредица от награди. Бестселърът „История на любовта“ печели приза „Сароян“ за международна литература, оглавява множество класации и е носител на редица награди в САЩ и Великобритания. През 2016 г. е екранизиран с успех от режисьора Раду Михайлеану.
„Лес тъмен“ е четвъртият поред роман на Краус, определен от „Гардиан“ като блестящо постижение и завладяваща рефлексия върху самата природа на литературата. Художник на корицата на българското издание е Живко Петров.
Никол Краус - „Лес тъмен“
Изгонването от Рая по същината си е вечно. Следователно изгонването от Рая е окончателно, животът на тази земя неотменим, но вечната природа на този процес все пак прави възможно не само завинаги да останем в Рая, но и в настоящия момент фактически да пребиваваме там, независимо дали го знаем тук и сега, или не. /Кафка/
Айека
По времето, когато изчезна, Епстийн бе прекарал три месеца в Тел Авив. Никой не знаеше къде е живял. Дъщеря му Луси бе идвала с децата си, но Епстийн ги настани в „Хилтън“, където им правеше компания по време на обилната закуска, докато той самият пиеше само чай. Луси поиска да ги покани в дома си, но той отклони молбата ѝ с извинението, че жилището било малко, скромно и съвсем неподходящо за посрещане на гости. Все още разстроена от развода на родителите си, тя го бе изгледала невярващо – защото до неотдавна нищо свързано с баща ѝ не бе изглеждало нито малко, нито скромно, – но въпреки подозрението си трябваше да приеме обяснението, заедно с всички други промени, които бяха настъпили около него. В крайна сметка служители от полицията заведоха Луси, Джона и Мая в една порутена сграда близо до древното пристанище на Яфа, където се намираше въпросният апартамент. Боята по стените се лющеше, струята на кривия душ явно биеше точно върху тоалетната. Тлъста хлебарка тържествено напредваше по каменния под. Едва след като полицейският инспектор я размаза с тока на обувката си, Мая, най-малкото и най-умното от децата на Епстийн, бе осенена от мисълта, че това същество навярно последно е видяло баща ѝ. Ако Епстийн действително бе живял тук, то единствените вещи, които навеждаха на мисълта, че е обитавал жилището, бяха книгите с пожълтели страници, сгърчени от влажния въздух, нахлуващ през отворения прозорец, и шишенцето с хапчета „Кумадин“, лекарството, което той вземаше, откакто преди пет години му бяха открили предсърдно мъждене. Човек навярно не би нарекъл жилището мизерно, но въпреки това приличаше повече на бордеите в Калкута, отколкото на местата, в които той бе настанявал децата си по крайбрежието на Амалфи и на Кап д’Антиб. Все пак една прилика имаше – също като онези стаи, и тази тук бе с изглед към морето. През месеците, преди да изчезне, бе ставало все потрудно да бъде открит Епстийн. Вече не се случваше панически да върне обаждане в някой безбожен час на деня или нощта. Ако преди винаги той бе имал последната дума, то бе, защото никога не бе оставял човека насреща без отговор. Въпросът е, че бавно и постепенно отговорите му бяха ставали все по-редки. Времето помежду бе нараствало, защото бе нараствало и вътре в него: двайсет и четирите часа на денонощието, които някога той бе запълвал с всевъзможни дейности, сега наподобяваха по мащаб хилядолетия. Семейството и приятелите му привикнаха към тези ту по-кратки, ту по-дълги промеждутъци на мълчание, тъй че когато в продължение на седмица в началото на февруари той не даде никакъв знак дали изобщо е жив, никой не се разтревожи. Накрая се случи така, че Мая се събуди посред нощ, усетила някакво трептене по невидимата нишка, която все още я свързваше с баща ѝ, и помоли братовчед му лично да провери как е той. Моти, който бе измъкнал хиляди долари от Епстийн, плъзна ръка по дупето на спящата в леглото му любовница, после запали цигара и нахлузи на босо обувките си, защото, макар да бе нощ, той се зарадва на тази подхвърлена възможност да повдигне пред Епстийн въпроса за една нова инвестиция. Когато се добра до адреса в Яфа, който бе надраскал на дланта си, той се обади на Мая. Сигурно имало някаква грешка, докладва ѝ, нямало начин баща ѝ да е живял в такава дупка. Мая позвъни на Шлос, адвоката на Епстийн, който единствен можеше да знае нещо повече, но той само потвърди правилността на адреса. Когато най-сетне Моти заби дебелия си показалец в копчето на звънеца и така успя да разбуди младата наемателка от втория етаж, тя потвърди, че през последните няколко месеца Епстийн действително обитавал жилището над нейното, но били минали много дни, откакто го видяла за последен път – откакто го чула всъщност, защото била привикнала със звука от стъпките му нощем над главата си. Докато разговаряше на вратата с оплешивяващия братовчед на съседа от горния етаж, сънената млада жена нямаше как да предвиди предстоящата бърза ескалация на събитията, която щеше да я принуди да привикне към шумотевицата от стъпките на множество хора, влизащи и излизащи от жилището на горния етаж, отново и отново проследявайки движението на един човек, когото тя познаваше съвсем бегло и с когото в същото време чувстваше някаква странна близост.
Още към обяд в първия ден от разследването полицейският екип бе изместен от Шин Бет, Службата за вътрешна сигурност. Шимон Перес лично позвъни на семейството и обеща, че планини ще бъдат преместени. Таксиметровият шофьор, возил Епстийн шест дни по-рано, бе издирен и отведен за разпит. Изплашен до смърт, човекът не спираше да се усмихва, излагайки на показ златния си зъб. По-късно той отведе следователите от Вътрешна сигурност до пътя край Мъртво море и след първоначалното объркване, което можеше да се обясни с притеснението му, успя да посочи мястото, където бе оставил Епстийн – кръстовище в близост до голите хълмове, на половината път между пещерите на Кумран и Ен Геди. Отрядите, ангажирани в издирването, се разгърнаха в пустинята, но откриха единствено празно куфарче с монограма на Епстийн, което, както се изрази Мая, увеличаваше вероятността за неговата действителна транссубстанциация.
През тези дни и нощи, събирайки се ту в една, ту в друга стая в апартамента в хотел „Хилтън“, децата му ту се обнадеждаваха, ту униваха, и после цикълът се повтаряше. Непрекъснато звънеше нечий телефон – само Шлос имаше три – и при всеки нов сигнал те се вкопчваха в последното получено късче информация. Джона, Луси и Мая научиха за баща си подробности, които изобщо не им бяха известни. В крайна сметка обаче по никакъв начин не разгадаха с каква цел бе дошъл в този град, нито какво се бе случило с него. Дните минаваха, обажданията ставаха все по-редки, чудеса не се случваха. Постепенно всеки от тях се нагоди към новата реалност, в която баща им, толкова непоклатим и решителен в живота си, ги бе запратил, предприемайки един последен, напълно неразгадаем акт.
Доведоха им един равин, който обясни – на английски, но с тежък акцент, – че според еврейския закон е необходимо смъртта да е доказана с абсолютна сигурност, за да могат да пристъпят към изпълнението на скръбните ритуали. В случаите, когато тялото липсва, било достатъчно да разполагат със свидетел на смъртта. А дори при липсата и на тяло, и на свидетел на смъртта стигало само да съществува доклад, че човекът е бил убит от крадци, удавил се е или е бил нападнат и завлечен нанякъде от диво животно. В този случай обаче нямаше нито тяло, нито свидетел, нито доклад. Нито крадци, нито диви животни, доколкото бе известно. На мястото на баща им бе останала единствено загадката около необяснимото му отсъствие.
Никой не би допуснал подобен завършек, но все пак краят сякаш изглеждаше някак логичен. Смъртта бе твърде нищожна за Епстийн. Погледнато в ретроспектива, дори не бе и реална възможност. Приживе той заемаше цялото налично пространство. Не защото беше едър, а защото бе неудържим. Той бе някак вездесъщ; и сам не можеше да се овладее. Всичко у него преливаше: страстта, гневът, въодушевлението, презрението към хората и обичта към човечеството. Израсъл бе сред словесни двубои и имаше нужда от сблъсъка на аргументи, за да се усеща жив. В някакъв момент прекъсна връзка с три четвърти от хората, с които навремето се бе сближил; онези, които му останаха, той смяташе за непогрешими и щеше да ги обича вечно. Познанството с него означаваше да бъдеш или сразен, или прехвален. Човек трудно можеше да се разпознае в неговите описания. По пътя си бе оставил цяло шествие от протежета. Епстийн им вдъхваше част от себе си, те нарастваха все повече и повече – което важеше за всеки, когото превърнеше в обект на обичта си. Накрая избраниците се понасяха като балона пред „Мейсис“ в Деня на благодарността. Само че един ден се забиваха в някой от високоморалните клони на Епстийн и се спукваха. От този момент нататък имената им се превръщаха в анатема. Със своите привички да раздува Епстийн бе истински американец, но липсата на респект към границите на личното пространство и склонността му към трайбализъм опровергаваха това впечатление. Той беше нещо различно и това различно водеше до поредното недоразумение.
И в същото време този човек притежаваше дарбата да привлича хората, да ги притегля на своя страна, под пространния чадър на стратегиите си. Вътрешният му плам не секваше и тази светлина се изливаше от него с небрежна лекота като у човек, който няма нужда нито да икономисва, нито да пести. Край него никога не беше скучно. Духът му се извисяваше и пропадаше, и се издигаше отново; той кипеше и порицаваше, но неизменно и напълно приковаваше вниманието. Любопитството му бе неизчерпаемо, а когато явление или човек привлечеше интереса му, той предприемаше пространно проучване. Никога не се съмняваше, че и всички останали ще се заинтересуват от обектите, привлекли вниманието му. Въпросът бе, че малцина притежаваха неговата издръжливост и упоритост. В края на вечерта неизменно някой друг (не и той, разбира се) настояваше да си тръгнат, но Епстийн упорито сподиряше компанията навън от ресторанта, като продължаваше да разсича въздуха с показалец, движен от желанието на всяка цена да наложи тезата си.