Таня Йорданова
„Пловдив чете” ни срещна с Райна Кацарова. Доброволката на фестивала, която обаче изкара един поетичен коз от ръкава. Текстовете, които пише за културните събития се отличават със свой стил – точен за фактите, но и винаги отразяващ нейната гледна точка. Сега обаче тя представи своята първа стихосбирка „Вода съм“ (издателство КМ).
Публиката очакваше Райна. Стиховете, които проечете, превърнаха събитието в среща на душите. Имаше моменти, в които хората се усмихваха, но и мигове, в които притаяваха дъх. Когато Райна Кацарова раздаде автографи на своите почитатели и се приближих до нея, за да ѝ задам няколко въпроса, тя ме погледна изненадано.
Дебютната ти стихосбирка е посветена на твоите родители. Да си поет не е лесно в днешно време. Доколко близките ти те подкрепят в поетичните ти начинаиия?
На родителите си дължа любовта към четенето. Ние имахме голяма библиотека с книги. Постепенно тази любов към книгите намери израз в стиховете и разказите, които създавах. Имах период в живота ми, в който бях загърбила писането. Но постепенно, подкрепата на близките ми ме върна отново към него. Окуражават ме родителите ми, децата ми, съпругът. Най-добрият ми коректор са моите деца. Те са тези, които ми показват слабостите в стиховете и аз се вслушвам в техните думи.
Как би се представила с три изречения, като поет?
Човек, който пише за това, което вижда. Но като поет означава, да виждам душите на хората и природата. Да пътувам извън себе си и обратно навътре. Да виждаме красотата на малките неща от човешкия живот и природата.
Ще ни изненадаш ли с нова стихосбирка?
Подготвям нови стихове за издаване. Освен поезия, в мен узрява и един роман. Замислям и сборник с разкази. Отнема време, за да се осъществят тези планове. Трябва постоянство и много скромност пред белия лист. А аз имам още много да уча за писането. Но това, което знам е, че само една гола идея е почти нищо, без всеотдаен и често неблагодарен труд.
Какво е първото изречение, което ще напишеш, когато започнеш този роман?
Става ли с това светът по-добър?
От представянето на стихосбирката „Вода съм“, в мен остана да звучи едно стихотворение от Райна Кацарова - за Пловдив, градът, който ни срещна с нея.
Доведена
като заложница в харем,
за тебе сляпа бях
от много време.
А „трябва“ знаеш,
за една жена
е най-отчайващото бреме.
Но ти във мене пропълзя.
Но ти се вля във моите вени.
Не можех да не виждам след това,
защото вече беше станал част от мене.
Погледнах те с твоите очи,
и с твоето сърце
се влюбих в тебе.
Дори реших да ти простя,
заради хълмовете и една градина.
Така си обещах,
че някой ден
ще се кача отново в планината...
ще си намеря старото сърце
и ще го нося вече
с мен в равнината.