Докато чукне 50, мъжът мисли, че има само един орган. После започват да се обаждат и останалите. Колкото и да младее, човек се връща към спомените. И колкото по-навреме, по-добре, че да не му е нужен езиков памперс. 

Предпочитам сам да си избера разказа за миналото, отколкото наивно да разчитам на наследниците или да пази Бог, на доброжелатели.

Всъщност никой не се интересува от ближния искрено, но от прочетеното поне може да му остане едно приятно изживяване. Благодаря и на толкоз. 

От 15 ноември 2023 г. можете да намерите в книжарниците новата книга от проф. Петър Стоянович „Несвършващо време. Спомени“. В нея разказва историята на своя род, за София през 70-те, 80-те и 90-те години, за пътуванията и впечатленията си от Виена, където следва история, а по-късно защитава и докторат по философия. За първи път той разказва подробно за Иван Стоянович – Аджелето и д-р Петър Стоянович, за „борбата с домашните легенди“, за родителите си – Иван Стоянович, кинокритик, журналист и писател, и актрисата Ани Бакалова, за личните си спомени от „благините на социализма“, както ги  нарича с ирония.

Изданието е с твърди корици, близо 400 страници и включва над 150 интересни снимки, от личния архив на автора, БТА, БНФ и др. Някои от тях са непоказвани досега и се публикуват за първи път. Снимката на корицата е на Александър и Теодора Нишкови, оформлението на изданието и дизайнът на корицата са дело на Тодор Манолов.

 „В един мемоар винаги има пикантерия, никога жълто. Трябва да присъстват епоха, рисунък. Характери! Винаги има десетина важни неща, които другите съвременници не са имали топки да изрекат или да признаят в прав текст. Разбира се, човек не може да е само задължен някому или само обективен спрямо фактите. Трябва да е по средата, ама същевременно да мирише на прясно изпечен хляб, та да му се дояде на читателя“ – пише авторът в предговора.

 Това са спомени без утежняване на паметта. Равносметка без тъжна развръзка. Знание далеч от скучния академизъм. Рядка възможност да се надникне зад гражданската маска на един млад човек от късния социализъм, та чак отвъд промените. Без претенция за изчерпателност Петър Стоянович ни води из дебрите на интересната си родова памет, по сокаците на детството и пубертета, през сълзи се смее на тогавашната действителност.

Премиерата на книгата „Несвършващо време. Спомени“ ще се проведе на 22 ноември (сряда) 2023 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“. Водещ на събитието ще бъде Димитър Стоянович, а сред специалните гости на вечерта очаквайте Георги Лозанов, Георги Милков и Мартина Вачкова.

Откъс: 

Мемоарите винаги са били любимият ми жанр. Там няма изкуствени претенции, излишна научност, псевдохудожествен напън. Обективност, добър стил, четимост, любопитство – нищо повече. Преди време мемоарите на Казанова се продадоха за около 7 млн. евро. Далеч съм от подобни илюзии. Бих бил щастлив няколкостотин души да се утешат и възрадват с моите. Няколкостотин? Дано... Тъй като книгата ще види бял свят в България – красива страна с малък, но много особен народ, – обидените от нея ще са поне толкова, колкото почитателите.

В началото мемоаристите са склонни да правят основна грешка: самоцензурират се, сякаш пишат не черновата, а текст за печат. Забравят да се успокоят, че всичко, което хвърлят в компютъра, си е само за тях. Засега. Или завинаги. Отчасти. Или цялостно.

За разлика от родилката, писачът в този жанр има привилегията да избере мъжко-женско, нервак или тулуп, бабанка или чироз да е новороденото. Като във вица с месаря, който станал акушер, но още при първото раждане, верен на навика, очаквателно попитал родилката: 3 кила и 400, госпожо. Така ли да го оставим?

Всеки от вас е попадал на мемоар, написан като целева книга, озаглавена, да речем, „В плен на дълга“ или „От мандат на мандат“, „За България“... Книги отчети, при това винаги лошо и скучно написани. В тях си личи, че авторът хем бърза да се курдиса върху поста-

мента, хем не смее да обрисува цветисто ситуация или личност. Аи е писал на спънат, приповдигнат език, сякаш всеки миг е чакал да хвърли писалката, за да си отдъхне и да махне от главата си това ужасно задължение.

В един мемоар винаги има пикантерия, никога жълто. Трябва да присъстват епоха, рисунък. Характери! Винаги има десетина важни неща, които другите съвременници не са имали топки да изрекат или да признаят в прав текст. Разбира се, човек не може да е само задължен някому или само обективен спрямо фактите. Трябва да е по средата, ама същевременно да мирише на прясно изпечен хляб, та да му се дояде на читателя.

Докато пише историята на живота си, мемоаристът не дължи никому нищо освен вярност към истината. Е, ако е била тъмнолилава, винаги може да се представи в по-убити люлякови тонове, отдавайки го на избеляване от слънцето. Или ако е черна, да е пак в ясно доловим виолет. Без тази истина, която понякога ще е убийствена и за самия автор, написаното няма смисъл.

Имах шанса да бъда прелъстен за мемоарния жанр от един забележителен труд, който като прогимназист намерих сред неокрадените и оцелели след Девети томове на фамилната библиотека в бившия кабинет на прадядо ми. Трите тома стояха неподвързани, тъй че отдалеч на гърбовете на книгите човек можеше да прочете: Антон Деникин „Очерки русской смуты“. В Живкова България имена като Деникин, Врангел или Колчак бяха забранени до престъпност.

Допълнителна загадъчност придаваше обстоятелството, че бяха издадени в Берлин от емигрантското издателство „Медный всадник“ на руски. Въпреки трудния език на спомените, пълен с много непознати думи, които издирвах в речника, се озовах в свят, напълно непознат за времето и образованието ми. Трескавите ми часове с Деникин из фронтовете на червено-белия сблъсък и цялата задкулисна свинщина в антикомунистическия лагер окончателно ме дамгосаха, превръщайки ме в роб на спомена.

В най-новата ни история (особено при Прехода) имаме немалко примери за мемоари, главно политически. Общият им знаменател не е спорно поднесената информация, което би прозвучало логично. Уви, повечето от тези книги са обединени от трайното усещане за нечетимост. У тях хуморът е рядкост, самоиронията – изключена.

Непрестанно личи напънът на автора да придърпа обстоятелствата в своя полза, да се намести в случката, да обладае конюнктурата._ Иначе важни моменти от вчерашния ни политически ден са поднесени така скучно, че искаш това минало да не се е случвало. Няма опит за портрет на участниците, отсъства онзи тънък контур на характера и делата, който дава обемна информация за героите без никакво слугинство. И тъй като веднага искам да дам обратен пример, то поредицата „Доколкото си спомням“ на Георги Данаилов е блестящ резултат на талант, на който дори противоречивостта на характера и възрастта не попречиха да напише тези модерни шедьоври в жанра.

Съвсем естествено стои въпросът кои са образците в родната мемоаристика, които заслужават изваждане пред скоби. Бързам да оставя настрана Симеон Радев по няколко причини, които няма да изброявам тук. Нивото му е недостижимо и не подлежи на сравнение. Без никаква претенция за изчерпателност личната ми симпатия клони към мемоарните книги (спомени или дневници) на Бурбулон, Стоилов, Коста Скутунов, Мари Батенберг, ген. Никола Иванов, Дончо Палавеев. Кой знае колко още изпускам. Споменавам точно тези имена, защото творбите им обладават равностойната амалгама на две ключово важни за жанра качества – информативни и четими са в еднаква степен.

Писмените спомени и дневници, били те политически или лични, ясно се делят на две групи – (относително) добронамерени, т.е. искрени, и преднамерени. Вземете например блестящата „И аз на тоя свят...“ на проф. Александър Балабанов, минете през доста средната „Спомени весели и невесели за български писатели“ на проф. Константин Гълъбов и стигнете до „България и световната криза“ на бившия премиер Радославов – целеви реванш на обидения емигрант, и ще видите ярко доказателство за споменатата палитра.

И още нещо, което вероятно е правило впечатление на изкушения от темата читател. Политиците, особено онези, които копнеят да бъдат наричани държавни мъже, посвещават спомените си почти изцяло на публичната си дейност, търсейки оправдание, обяснение и доказателства за тезите си. Почти не разказват за семейния, възпитателния и образователния контекст на личността си – информация, изключително важна за цялостната оценка на персоната им. Типично за държавата ни, излагат на публичната сергия единствено няколкото овластени години, сякаш преди и след това за тях живот няма и светът без сюртук е безсмислен и пуст.

Фамилната ми история също странно се свързва с мемоарната литература. Прадядо ми Иван е водил дневник на дългогодишната си дейност като съединист, създател на българските телекомуникации, участник във войните, дипломат, царски съветник и личен пратеник. И кой знае още колко неща... Непосредствено след Девети, когато обществото колабира, синът му несправедливо е съден от т.нар. Народен съд, пребит в милицията, а имуществото ни отнето, Аджелето демонстративно изгаря в камината в салона мемоарите си с цялата история на държавата. Лист по лист (неслучайно в хода на подготовката на Съединението съратниците на Иван Стоянович му дават прякора Аджеле (от турски acele – припрян, нервозен, деен).

Семейните разкази обясняват постъпката му с протест и отвращение към новата система. Не съм сигурен, че не е имало и обикновен страх. И до днес не знам кой точно е видял целите мемоари и акта на последващото им изгаряне. Баща ми беше най-активният разказвач на историята, но той нямаше циничния ми устрем към демитологизация. Десетилетия по-късно, в началото на Прехода, по щастлива случайност, типична за архивистиката, от държавните фондове изскочиха скътани части от тези мемоари, запазени единствено защото са били писани на гърба на чернови от официални документи в битността му на главен директор на пощите и съобщенията. От начина, по който бяха подредени времево, човек наистина оставаше с впечатлението за нещо по-мащабно, от което са били част. Както и да е, „изгорените мемоари“ са мантра и принадлежността към тази историческа загуба е трайна вибрация в семейното възпитание.

Първата стъпка в борбата със спомените ми обхваща широк спектър. Започва с най-интимния и чист период, обхващащ семейната среда, детството и съзряването – най-значимото огледало за бъдещата личност. Минава през принудителното ошлайфане, да не кажа – рендосване, в гимназията и казармата. И завършва със студентските години – трудно разделимо двуединство от постепенна загуба на илюзии и ашладисване на нови копнежи.

Напълно наясно съм, че не е достатъчно да си знаеш цената, а трябва да отчиташ и търсенето. Затова благодаря, че именно „Несвършващо време“ е в ръцете ви.

Петър Стоянович