Капана.БГ

Капана.БГ

Стефка Цанева

Познавам Диана Иванова съвсем бегло. Първата ни среща беше в Берлин, където тя представяше кадри от архивите на ДС. След това последваха множество разкази за нея от мои познати, преглед на някои нейни публикации и, разбира се, фестивалът на спомените в Бела речка. От години работи с Весела Ножарова по темата за досиетата, провежда групова психоанализа с хора, имали досег с ДС. Работила е и седем години в Радио „Свободна Европа” в Прага и именно то е и темата на първия й авторски документален филм „Чуй“, който имаше своята пловдивска премиера вчера в рамките на Киномания. За пропусналите възможността ще има и втора прожекция по време на фестивала за анимационно и документално кино „Златен Ритон“.

Радио „Свободна Европа“ е създадено след края на Втората световна война като „мисионерска мисия“ за демокрация на САЩ за Източна Европа. В началото се води т.нар. „Кръстоносен поход за свобода“, както разказва един от директорите на радиото във филма. Чрез ежегодни дарения от американските граждани се прави опит за прозрачно и неполитично финансиране на радиото, което се оказва крайно недостатъчно. Бюджетът за съществуването му обаче идва от ЦРУ, което определя и неговата антикомунистическа пропагандна функция. Този източник на финансови средства сериозно уронва престижа на медията, с което често се спекулира. През 1972-ра обаче държавната субсия от САЩ спира. Въпреки тези контроверсии  неговата роля за ранното формиране на гражданско общество в Източна Европа и утвърждаването на медиен плурализъм и свобода на словото е безспорна. Централата на радиото е в Мюнхен, а след 1989-та в Прага. Спира да съществува през 2004-та.

Аз живях (и слушах) социализма*

*препратка към друг проект на Диана Иванова заедно с Георги Господинов – книгата „Аз живях социализма“ с лични разкази и спомени на различни хора от това време.

Филмът представя историята на Радио „Свободна Европа” в България от създаването му до 1989-та и въпреки това той е по-скоро един колаж от разкази за един тоталитарен режим – личните истории на множество хора, преминали по един или друг начин през машината на ДС и, разбира се, слушали Радио „Свободна Европа”.

Началото е с черен екран и глас зад кадър – запис от архивите на радиото. Мъж, който се представя като затворник в Белене, след обаждането му най-вероятно ще бъде затворен и измъчван. И именно тези първи секунди на филма могат да служат и като обобщение за ролята на Радио “Свободна Европа” и на целия филм, емоционална кулминация преди дори документалния наратив да е преминал през завръзка, кулминация и развръзка. Катарзис от пръв поглед, така да се каже.

Въпреки често и все пак недостатъчно обсъжданата тема, носеща пресилен емоционален заряд, филмът има достойнства, които го отличават от масата забележителни изследвания по въпроса за ДС. Може би е човешкият подход, може би е драматургичното развитие (въпреки наглед традиционната документална структура), а може и да е психоаналитичният подход на Диана Иванова и нейната лична и емоционална обвързаност с поставените проблеми.

„Чуй“ е едно интимно запознанство с множество личности. Някои от хората, с които Иванова се среща, са жертви (като тук думата се използва с пълно уважение и игнориране на конотацията й за слабост) на режима, други са агенти на ДС. Един наистина забележителен подбор от хора и истории, които представят широк спектър от гледни точки, което лежи и в основата на идеята Радио “Свободна Европа” – многообразието на мнения.

Първата среща е с актрисата Лидия Стефанова, с която се поставя началото на една интимна завръзка – нейните младежки години, когато с часове лежи, прегърнала радиото и гневейки се на заглушаването му. Тя разказва как в онези години слушането за нея е било като илюзия за свобода. За няколкото часа, в които радиото се излъчва в България, човек може да потъне в наивна забрава, илюзия, че можеш, че имаш право да слушаш онези гласове, мнения, музика (макар с доста смущения). 

Един образ се запечатва в съзнанието – този на документалиста Ваня Жекова, чиито дядо и баща са били в затвора заради антидържавна дейност. Жекова е изключително сдържана, говори бавно и отчетливо, когато се задавя в историята си, преглъща и продължава разказа за посещенията й като дете при баща й в затвора в Стара Загора.

На фона на тези емоционални истории се откроява разказът на Атанас Кременлиев – бивш агент на ДС. Изключително жизнен човек, който говори за работата си с типичната за дългогодишния трудов стаж рутина и дори чувство за хумор. Така например псевдонимът на Радио „Свободна Европа” в ДС е бил „Латерната“, а агентите, занимаващи се с това – „латернаджии“. По повод пропагандистките медийни отразявания на завръщания на емигрирали българи, разочаровали се от капиталистическия строй, той обяснява за т.нар. „активни мероприятия“. Тези постановки се базират върху определен факт (например завръщането), но той бива обвян с толкова много лъжи или изкривени истини, че придобива напълно ново значение. „Активните мероприятия“ на вътрешния жаргон са наричани още „минижупи“  - защото откриват много, но прикриват най-важното. Такъв е и един от най-популярните случаи по това време – този със завръщането на Борислав Иванчев. След дългогодишен престой на Запад и крайно омерзение и разочарование от капиталистическия режим той се завръща в дома, превърнат в рай от социализма (позната история, която винаги ми напомня на „Десет дни щастие на Вадим Собко”).

Агентите на ДС безспорно са били привилегировани, най-вече заради достъпа си до информация и различни гледни точки. Кременлиев разказва, че са получавали чуждестранна преса и изобщо не са имали нужда (дори от чисто професионален интерес) да слушат Радио „Свободна Европа”. Още повече, че заглушаването му го е правило почти неслушаемо. Именно заради привилегията на достъп до информация агентите са били „узрели за плурализъм“, както се споменава във филма. В този контекст изключително любопитна е историята на Владимир Костов, който по думите на Кременлиев нанася най-сериозния удар върху ДС. Костов, който е бил майор в службите, емигрира и започва работа в Радио „Свободна Европа”. Самият той разказва, че предупреждава директора на радиото тогава, че е агент. Отговорът е, че това няма значение, защото работата му като журналист е важна за радиото. Именно това, че е агент, позволява на Костов да се запознае с различните гледни точки, да открие определени разминавания във визията, която той самият има за социализма и тези промени го карат да смени попрището си, така да се каже и „лагера“.

Единственото досие, показано във филма, е това на Костов. Диана Иванова обяснява в последвалия след прожекцията разговор, че винаги е много внимателна при работата с досиета, защото те (вече) не са просто истински или изкривени факти и заключения, събрани в папка, а материал, който има отношение към личности и тяхното човешко достойнство. Досието на Костов е използвано във филма с негово съгласие. Всъщност той го вижда за първи път, когато отива заедно с екипа на Иванова в архива. Присъдата му в името на народа е записана с главни червени букви – СМЪРТ. Това е и вторият в историята случай с чадър. Този път обаче е в Париж и не е успешен (вж. Владимир Костов: Българският чадър. Издателство „Репортер“, София 1990).

Друга история за неизвършени заплахи и преследване е тази на пловдивския поет Петър Манолов, който присъстваше и на прожекцията. В разговора след това Диана Иванова разказва, че кадрите от неговия разпит в началото на 1989-та са от изключителна важност за цялата история на службите за държавна сигурност в Източна Европа - според нейното мнение и това на многобройните й колеги в чужбина, работещи по темата. Уникалността на случая се състои в едно единствено нещо – самообладанието и достойнството, с което Манолов отговаря на нелепите въпроси и заплахите за живота на сина си. Иванова разказва, че в своя опит се е сблъсквала многократно с простичкия факт, че ДС умее да изкарва у хората техните най-дълбоки страхове, а с тях и желаната информация. По думите й самообладанието на Манолов, който в този момент е на над 20 дни гладна стачка с вкус на ацетон в устата, е вид „терапия на страха“. С други думи, доказателство (надявам се едно сред многото все още неоткрити), че страхът може да се преодолее въпреки всички физически и психлогически методи на изтезание.

Драматургично филмът градира от личните спомени, през комичните архивни кадри от филми на МВР с песни за „Димитров“ и кадри от самодейности, задълбава дълбоко в истории от и на ДС, емоционално се развива в болезненост в разказите на Ваня Жекова и Нери Терзиева и кулминира през 1989-та. Но не през ноември, а малко преди това, когато служители на ДС обикалят и раздават международни паспорти на етнически турци с думите „Тръгвай си“. Защото явно смяната на имената не е достатъчна. Хиляди българи (били те от български или турски етнос) напускат страната, събрали набързо багажа си. Върху архивните кадри от задръстените КПП-та звучат записи на хора, които се обаждат в предаването на легендарната българска журналистка Румяна Узунова по Радио „Свободна Европа”. Хора, които се представят първо с турското си име и после с приписаното им турско, хора, които са получили червена книжка, даваща им „принудителната свобода“ да напуснат страната.

Сигнал за прекъсната телефонна връзка.

 

Катарзисът*

*употребява се в традиционното значение на думата без саркастичните конотации, възникнали в медийните дискусии по време на протестите през 2013-та

В последвалия след дискусията разговор един от зрителите отправя към Диана Иванова въпроса за катарзиса на бившите агенти на ДС, които тя е заснела във филма. Съжалява ли Кременлиев за службата си, че е бил агент в една порочна структура, която е потъпквала всички възможни човешки права и до ден днешен остава като една от най-сериозните язви на политическия живот, за чиито реални присъствие, влияние и измерения може само да се спекулира. Според Иванова катарзисът на бившите агенти не е възможен заради демонизирането на всички асоциирани с ДС личности, тяхното стигматизиране без оглед на живота и заслугите им преди и след тази служба. Хората се променят, може би не всички, но все пак. Те са различни, многопластови и отнемайки им правото да бъдат такива е от инструментариума на същата тази структура, която борави именно с едностранчивото съдене на човека. И дори катарзисът на бившите служители на ДС да не е възможен, според Иванова той се случва у новото поколение. Младите хора, които бяха на протестите през 2013-та и започнаха да осъзнават, че това, срещу което се бунтуват, са грешки на техните родители. И именно пряката връзка, но и дистанцията на времето (и на демокрацията) са това, което прави преосмислянето възможно.

 

Няколко дни ни делят от началото на най-значителното събитие на българското документално и анимационно кино за годината - 21-вото издание на Фестивала „Златен ритон”, който ще се проведе в Пловдив в периода от 1 до 6 декември 2014 г. 

Предлагаме Ви последни новини за ЖУРИТО на фестивала, съпътстващите програми и събития.

Филмите от двете конкурсни програми, в които се връчва наградата “Златен ритон” - за документални и за анимационни филми, ще бъдат оценявани от петчленно жури, с председател Станимир Трифонов. Той е режисьор на над 20 документални и игрални филма и сериали, вкл. на излъчвания в момента телевизионен сериал „На границата”, професор и преподавател по филмова и телевизионна режисура в ЮЗУ „Неофит Рилски” и НБУ. Негови филми са носители на Голямата награда, Специалната награда на журито и Наградата на критиката от “Златен ритон” и “Златна роза”. Най-новият филм, над който работи, е “Въпрос на време”, посветен на 100-годишнината от геноцида на арменците през 1915 г.

Останалите членове на журито са: 

- операторът Константин Занков, сценарист и режисьор, заснел над 100 документални филма, многократно отличаван с престижни награди, в това число две от “Златен ритон”, 2010 - на Община Пловдив за операторските му постижения в “Класификация на спомени” и на СБФД за режисурата на “Изгубени в затворената линия“;

- журналистът и сценарист Емил Спахийски, автор на сценариите на документални и игрални филми, телевизионни формати като „Сървайвър” и сериала „Столичани в повече”, съсценарист на игралния „Съдилището“, спечелил Голямата награда „Златна роза”, 2014;

- Цветомира Николова - художник, аниматор, сценарист и режисьор на анимационни филми, носител на награда “Златен ритон”, 2007 за „А+Е”, преподавател по анимационно кино в НБУ и 

- Галина Лардева – изкуствовед и куратор, специалист в областта на изобразителното изкуство, преподавател в Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство,  Пловдив и ПУ „Паисий Хилендарски”, водещ програма „Визуални изкуства на ХХ век” в Модерна академия по изкуствата, Пловдив

Журито ще връчи следните награди:

• Награда “ЗЛАТЕН РИТОН” за най-добър документален филм

• Награда “ЗЛАТЕН РИТОН” за най-добър анимационен филм

• Специална награда на журито

• Награда за режисьор на документален филм 

• Награда за художник-постановчик на анимационен филм

• Награда за дебют

• Награда на Община Пловдив

• до 2 почетни грамоти в двете главни категории

По повод 25-ата годишнина от демократичните промени у нас, на откриването на фестивала на 1 декември в Лъки Дом на киното ще можем да видим 32-минутния документален филм „В името на спорта” на режисьора Адела Пеева, произведен през 1983 година и непоказван до 1989 година. Филмът разкрива пазените в тайна нечовешки методи за подготовка на елитните спортисти, които имат за цел на всяка цена да докажат спортното превъзходство на „нашата система” и бе включен в специалната програма на Prix Europa в Берлин, по повод честването на 25-годишнината от падането на Берлинската стена. Той ще бъде предхождан от единствения български филм, носител на „Златна палма” в Кан – анимационния „Женитба” на Слав Бакалов и Румен Петков.

И тази година организаторите на фестивала са предвидили ретроспективни програми – „90 години алтернативно кино”, която обхваща продукцията на кинолюбителски клубове от Русе, Шумен, Варна, Пловдив, Димитровград от далечната 1937 година до наши дни, както и „25 години нова българска анимация”, представяща важни анимационни филми от последните години.

По време на пресконференциите в продължение на четири дни, авторите на филмите ще имат възможност да разговарят с пловдивските почитатели на документалното и анимационно кино, и със сигурност ще разкажат любопитни истории от създаването на филмите, останали скрити за зрителите пред екрана. А на 4 декември в Зала Пловдив, в Новотел Пловдив след редовната пресконференция ще се състои презентация на клъстер и сайт за он-лайн разпространение на българско кино.

Филмите се излъчват всеки ден в периода от 1 до 6 декември 2014 г. в Лъки Дом на киното в сградата на Дома на техниката, при свободен вход.

Фестивалът на българското документално и анимационно кино „Златен ритон”се организира от Изпълнителна агенция „Национален филмов център”, съвместно с Министерство на културата и община Пловдив. 

 

Пианистът Филип Петков ще свири безплатно за пловдивчани тази вечер от 18ч. в зала Съединение. Концертът се организира от Общински читалищен съюз – Пловдив и е музикален поздрав за града по случай титлата Европейска столица на културата през 2019 година. Програмата включва популярни произведения на Доменико Скарлати, Фредерик Шопен, Клод Дебюси и Джордж Гершуин.

Филип Петков е роден в Белорусия и започва да учи пиано на 6-годишна възраст. В България печели награди в много фестивали и конкурси, сред които три първи места в Международния младежки конкурс „Надежди, таланти, майстори“ (1999, 2002), „Международен конкурс за пиано на шест ръце“ в Германия (2002) и Националния конкурс за пиано „Александър Скрюбин“ – София (2003). През 2004 година Петков става ученик на Тамара Подубная в Консерваторията Лонг Айлънд в Ню Йорк и печели първите награди в Международния конкурс „2004 LISMA International Music Competition“, 2005 Morgan Park Summer Music Festival, News York и The 2011 Nelly Berman School of Music Competition, Philadelphia. През 2008 година изнася концерти в Русия като солист на Филхармоничния оркестър на Санкт Петербург.

По настоящем Филип Петков преподава в консерваторията Лонг Айлънд, участва в журита на международни конкурси и изнася концерти по световни сцени.

Първият „Ден на китайската култура“ в Пловдив, организиран под егидата на ПУ „Паисий Хилендарски“ и „Институт Конфуций – София“, ще се проведе на 28.11.2014 (петък) от 16:30 до 19:30 в зала "Компас" в Ректората на университета. Събитието е отворено за всички граждани и гости на града.

Програмата ще включва поредица от лекции за китайската култура и изкуство, водени от студенти на университета, традиционни китайски песни и танци, представление по тайдзицюен, чаена церемония и дегустация на различни видове китайски чай и калиграфия. Лекциите ще включват теми като "Малцинствата в провинция Юннан", "Пекинска опера", "Пътят на Коприната" и други. Гостите на събитието също така ще могат да опитат различни традиционни видове китайски чай.

Събитието е първото по рода си в Пловдивския университет и има за цел да покаже изключително бързо развиващите се специалности с китайски език във висшето учебно заведение. Специалностите „Приложна лингвистика: Английски език и китайски език“ и „Български език и китайски език“ се радват на изключителен интерес от започването си преди 4 години.

Вторник, 25 Ноември 2014 02:00

Класика за всички

Концерт на клавирно дуо Божидар Братоев – цигулка Валентина Гюлева – пиано тази сряда от 17.30 часа в Конферентна зала на Народна библиотека „Иван Вазов”.

Валентина Гюлева завършва с отличие Музикалното училище в Пловдив и продължава своето обучение в Националната музикална академия в София в класа по пиано на доц. Г. Белчева. Специализира в Руската Музикална Академия (Москва) при проф. Л. Булатова (пиано) и при проф. Ал. Алексеев (история на клавирното изкуство). Като солов и камерен изпълнител участвува в международни майсторски курсове (Ваймар, Прага). Изучава интерпретация на съвременна чешка музика при проф. Карел Яндера (Бърно).
Професионална активност на Валентина Гюлева се осъществява в областта на концертната, педагогическата и научно-изследователската дейност. Концертира като солов и камерен изпълнител, чийто репертоар включва произведения от всички епохи и стилове, и в който се акцентира върху творби на класическата музика, които рядко звучат на българска сцена. В него тя посвещава специално място на музиката на ХХ век и особено на българското творчество за пиано, реализирайки първите за България изпълнения на редица произведения от европейски и български композитори. Публикува редица научни изследвания в областта на интерпретацията, клавирната педагогика и историята на пианото, сред които две монографии: „Листа от албума – изпълнителски ракурси към клавирното творчество на Николай Стойков” и „За явните и тайни послания на токатите за клавир от Й. С. Бах“.

Божидар Братоев, цигулар и диригент е роден в София. Завършва с отличен успех Музикалната гимназия и Националната музикална академия  в класа на проф. Е. Камиларов и Д. Шнайдерман. През 1968 г. участва в майсторски клас на Леонид Коган в Охрид, а през 1975 г. специализира в Петербургската  Kонсерватория при известния цигулар и педагог Михаил Вайман.
Като член, а по-късно и един от солистите на Българския камерен оркестър (1967–1970 г.) гастролира с Камиларов и Шнайдерман в многобройни европейски страни.
От 1970 до 1983 година е концертмайстор на Оркестъра на РТВ Скопие, с който като солист интерпретира и записва многобройни произведения. Паралелно концертира като солист и със симфоничните оркестри на Белград, Любляна, Загреб, Нови Сад,  Скопие.
От 1983 година живее във Франция. Концертмайстор на Камерния оркестър в Клермон-Феран, през 1986 година е наименуван за директор на Националния камерен оркестър от Тулуза, с който постига забележителни успехи, между които "Grand Prix" на Френската Академия. За Радио “Франс Мюзик“ реализира многобройни записи от световната музикална съкровищница.
От 1989 г. работи в Монако, където води престижния клавирен квинтет "ПРО АРТЕ" от Монте-Карло, с който гастролира в цял свят.
Същевременно ръководи и “Ансамбъл АРТИС”, съставен от млади солисти и талантливи музиканти от Монако.
Професор в Музикалната академия “Принц Рение III” – Монако.
В знак на добрите чувства който храни г-н Братоев към Пловдив, Пловдивската публика и Пловдивската библиотека дари 50 оригинални диска с класическа музика в изпълнение на световно известни изпълнители, който ще бъдат достъпни за читателите на Библиотеката.

П Р О Г Р А М А

В. А. МОЦАРТ : Соната си бемол мажор
КV 454
             - Largo. Allegro
                - Andante
                - Allegretto

Л. ван БЕТОВЕН : Соната Фа мажор Оп.24,
                             „Пролетна“                           
                 - Allegro
                 - Adagio molto espressivo
                 - Scherzo. Alegro molto
                 - Rondo. Alegro ma non troppo

Е. ГРИГ : Соната до минор Оп.45
                - Allegro molto ed appassionato
                - Allegretto espressivo alla Romanza
                - Allegro animato

След един концерт към седемгодишния Моцарт се приближава   едно 14-годишно момче:
- Ти свириш прекрасно ! Аз никога няма да се науча така…
- Та то е толкова просто… Никога ли не си опитвал да запишеш с ноти  мелодиите, които ти идват в главата?
-  Не знам… В моята глава идват само стихове…
- Виж ти ! Сигурно е много трудно да пишеш стихове !
- Не, не, съвсем лесно е… Опитай !
Събеседникът на Моцарт бил младият Гьоте.

Как чудно пролетта ме озарява
О земя, о слънце,  о щастие, о страст!
щом изгряващото слънце засиява.
O любов, о любов! Като златото прекрасна!
Как смеят се полята!
Като утринен дъждец от висините
Копнеж, наслада за сърцата.
ти благославяш  свежите поля
По всеки клон - безброй цветчета,
и омайваш света c благоуханни цветя !
от всеки храст – безчет гласчета.
Из „Майска песен“
Л. В. Бетовен / Й. В. Гьоте

Григ имал авторски концерт в Осло, но в последната минута променил програмата и като финал вместо своя пиеса,  изсвирил една от Бетовен.
На другия ден критикът, който ненавиждал Григ, в злобната си критика, специално подчертал, че последното произведение било „смешно и съвсем неприемливо“.
След това Григ телефонирал на критика и казал :
- Безпокои ви духът на Бетовен. Длъжен съм да ви съобщя, че последната творба изпълнена от Григ е написана от мен!
Опозорен, нещастният критик получил инфаркт.

"Ще ни бъдат ли машините помощници и приятели след Апокалипсиса? Нашата фантазия може ли да се материализира? Може би ще се сбъднат нашите кошмари или всичко ще зависи от силата на мисълта ни?" - Динко Ангелов

Авторът ни изправя пред предизвикателството да се запознаем с философията на неговото изкуство. Заповядайте!

Откриване - 02.12.2014г. от 18:00 ч.

Поредната изложба в града под тепетата на живеещия в България английски художник Джон Барбър се открива утре, 26 ноември, в 18 часа. Специално за него фоайетата на Империал Пловдив Хотел и СПА се превръщат в своеобразна галерия. Събитието илюстрират с музиката си флейтистката Веселина Димитрова и челистът Никола Николов, свързани в дует „Блу тиндж”.

За тази живописна изложба на Барбър, с артистичен псевдоним Лансдаун, галеристката от Ателие “Стари занаяти” Веселина-Алекзандър Дукова е подбрала 26 платна от богатата авторска колекция. 50-годишният Джон, роден в Северна Англия и намерил преди десетилетие у нас втората си родина, показва пейзажи от любимия си Пловдив. Няколко картини поддържат топлата връзка на художника с Острова. Виталност, романтиката, хармония ще открият ценителите във всяка една творба от експозицията на Джон, смята галеристката Дукова. Представяният от нея автор, който от 2011-а е член на Дружеството на пловдивските художници, е учил в родината си икономика, после лютиерство в известната школа на Нюарк (Newark). Освен живопис, скулптура, керамика и графика Джон Барбър създава оригинални струнни музикални инструменти. Издал е и една книга, в която негови рисунки, акварели и маслени картини се преплитат с поезия и хайку. Разностранните си артистични занимания Джон Барбър – Лансдаун обяснява ето как: Живописта се превръща в поезия, когато цветовете следват законите на музиката. Картина, която се изгражда по строгите правила на мелодията, има хармонична колоритна композиция.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…