Капана.БГ

Капана.БГ

Петък, 12 Декември 2014 02:00

Откровения в музика и цвят

Галерия ХебросАрт и хотел-ресторант Хеброс имат изключително удоволствие да Ви поканят на откриване изложба живопис “Откровения в музика и цвят” с абстрактните графики на джазмена Васил Петров, с живописните импровизации на цигуларя Мичо Димитров и приказните картини на Юлиана Павлова от вълшебната измислена страна, нейната страна на чудесата- Ютопия.

Понякога природата е така щедра, че надарява любимците си с повече от един талант.
Каква е връзката между живописта и музиката, които така естествено съжителстват под покрива на един творец? Дали тя е в хармонията, толкова необходима за съзвучието и на ноти и на багри? Тази изложба може да открехне врати към отговорите на тези въпроси.

Юлиана Павлова представя живопис, чиито сюжети, образност и техническо изпълнение са на тънката и доста условна граница между хиперреалистичното и една красива, цветна фантастика. Съчетавайки несъчетаемото картините й са обитавани от плуващи в безкрайно море аквариуми, на железни рибарски куки като примамки висят перлени огърлици в очакване да се хване някоя нежна русалка. Дървото има живи човешки ръце, а сънят на разума е не върху, а в дом от възглавници. Чаровна съвременна версия на Луис Карол, а Алиса е авторката и /или?/ нейните зрители.

Васил Петров отдавна радва публиката не само с кристалния си и елегичен глас, но и с изящни деликатни рисунки. Загадъчно "недовършени" птици с хищни клюнове, напълно или донякъде абстрактни обекти, цветя и композиции са черно-белите му послания към зрителя, които той да разгадае.

Мичо Димитров продължава пътешествията си в измислената страна на приказни замъци и интимно сгушени селски църкви. Живописният му похват да "зида" сградите в специфичен музикален ритъм и "теракотеният" колорит превръщат приказката в реалност. Сигурно класическата архитектоника на тези композиции се родее по свой начин с най-доброто в музикалната класика.

За първи път Bears And Hunters и RaJa & Iliyana Acoustic Project се качват на една сцена утре вечер. Мястото е емблематичният клуб Петното на Роршах, където вече 15 години младите български музиканти намират място за срещите си с публиката.

Бандата е една от новите инди групи на българската сцена и може би най-младата от лейбъла на китариста на култовата банда Остава, Георги Георгиев – Homeovoxmusic - малка музикална компания за млади независими артисти. Bears And Hunters са са Виктор Иванов - вокал и китара, Антони Трандев - барабани, Иван Валев - бас и Петър Трифонов – китара.

Викс свири от 15 годишен, минава през китара, после се отдава и на барабаните. Част е от My Disorder, откъдето се познават с Тони, който свири на барабани също от тийнейджър. Освен това, Тони има и познания по пиано от специалността, която изучва в НБУ - тонрежисура. Преди това и двамата са работили с други музиканти, докато не откриват какво наистина искат да правят. Разбират се чудесно, на една музикална вълна са и съвсем естествено е да създадат своя собствена банда. Днес Виктор е едва на 21, но вече e познат като вокалиста на Bears And Hunters, който пее, свири на китара и твори музика.

Жоро от Остава ги забелязва още по времето, когато са с My Disorder, но разкрива истинския им талант след време и започва да работи с тях сериозно и усилено. Момчетата се справят чудесно, но имат остра нужда от басист и затова Жоро им предлага Иван за първия им лайв, с когото той лично вече е работил покрай проекта Homeovox. Иван е свирил и в други банди и освен талант и потенциал, вече има натрупан опит на сцената. Тримата се стиковат чудесно, още при първата им изява заедно, допадат си и решават да продължат. Така вече Bears And Hunters стават трима, но не за дълго.

Докато Jin Monic - друга група на лейбъла, вече свирила пред пловдивската публика в Петното на Роршах, записват новото си парче в студиото, Жоро се среща случайно с Петър, който присъства на записите. Заприказват се покрай снимка на Джони Мар (The Smiths) и не след дълго започват да работят заедно, свирейки в Homeovox. Спазвайки традициите в групата, Петър също свири на китара от 15-годишен. Скоро се запознава и с Тони, Иван и Виктор, харесват се веднага и така Bears And Hunters днес са четирима.

Наскоро Bears And Hunters представиха ексклузивно неофициалната версия на своя първи сингъл, а в момента записват активно в студио и тепърва предстои да чуем и видим още страхотни неща от тях. При гостуването си в предаването Shuffle по Дарик радио, момчетата представиха ексклузивно неофициалната версия на първия си сингъл "Come Back Story". Предстои да чуем официалното му излизане, а след това очакваме и видеоклип към него. Дотогава момчетата имат много участия по различни клубове и набират все по-голяма популярност.

Ража и Илияна са две усмихнати и талантливи момичета, които последните месеци постигнаха голям успех със своя проект, свирейки в различни заведения, по културни събития и на частни партита. Ража пее и свири на китара, а Илияна - на вилончело. Нежният дует и дивите момчета ще ви заредят, както с тяхната авторска музикa, така и с кавъри на свои любими артисти. Вечерта ще бъда специална, зашеметяваща и различна, затова не я пропускайте. И шестимата се заканват лайфът да бъде размазващ.

Началото на концерта е от 22:00, вратите на клуба се отварят в 21:30, а билетите са по 5 лева.

Иван Христов- Грога подрежда коледна изложба в галерия Аспект. Наложил се през годините като един от основните художници на галерията, той представя деветата си самостоятелна изложба в Аспект, и в Пловдив. За нея авторът е подготвил 23 живописни платна с любимите си зимни пейзажи и „портрети на птици“.

Многократно съм имала възможност да представям Грога пред пловдивската публика и съм изключително щастлива от факта, че благодарение на моята галерия пловдивчани откриха един различен, интересен и по своему уникален творец, казва галеристката Олга Петрова. Вече прехвърлил 70-те, той продължава да работи активно и последователно, без да се влияе и нагажда според нечии вкусове и желания, защитавайки естетическите си разбирания така, както го е правил цял живот. След пенсионирането си от Художественото училище в Трявна, Грога се оттегли в родната си къща в село Думници и там, в тишината и спокойствието на своето ателие, създаде едни от най-хубавите си картини. А след като започна да излага в Аспект, вече десет години, в края на всяка година той представя първо пред пловдивчани картините, върху които е работил през годината. Грога не е продуктивен творец – годишно създава двадесетина картини, като всяка от тях изпипва до съвършенство; стилът му бива определян като хиперреализъм и фотореализъм, в много от работите му има и сюрреалистични елементи. Постоянен е и в разработваните от него теми – от години го вълнува опазването на природата и непоправимите щети, които човекът причинява на заобикалящия го свят; тишината и спокойствието на планината през зимата; постепенно изчезващите идилични села с техните стари къщи, затрупани под дебел сняг, с пушещи коминчета и светещи в мрака прозорци; някъде вали сняг, другаде звезди и луна се открояват на застиналото от студ тъмносиньо небе. Част от картините в настоящата изложба Грога е посветил на така обичаните от него птици - в продължение на години той изучава този животински вид и създава изключително реалистични изображения. Не случайно в началото ги нарекох „портрети на птици“, те наистина са одушевени портрети в близък план и всяка птица носи различна емоция, има своя физиономия: „Скептик“, „Странна птица“, „Заплаха“. Не бих искала да пропусна и трите натюрморта от изложбата – стилни и изискани, те биха били попадение за всеки ценител на този живописен жанр.
В навечерието на Коледа искам да пожелая на всички много здраве и късмет, любов и сбъднати мечти и Ви очаквам в галерия Аспект, сред приказния свят на Иван Христов-Грага, нека му се насладим заедно, кани всички Олга Петрова.

Нов сезон за Кинематограф стартира на 13-ти декември, в Петното на Роршах

Екранизация на "Из дневника на един луд" по Гогол на Николай Бекярски от НАТФИЗ намира място в късометражното приключение

Два дни преди новото начало за късото кино в Пловдив, Калин Димитров и Юлиян Спасов успяха да отговорят на въпросите на Анелия Дракова за KAPANA.BG.

Кой е най-първият ви спомен, свързан с посещение в киносалон?
К.Д.: Когато излезе "Цар лъв", кино Изток тъкмо беше пред затваряне, бяха махнали седалките в средата и бяха сложили огромен матрак. Всички се излегнахме, салонът беше празен и се чувствах като част от филма. Постоянно подскачах и се опитвах да припявам на музиката.
Ю.С.: Първото ми ходене на кино не го помня, но помня първото ми ходене на планетариум. То е почти същото, но гледаш нагоре и се проектира космоса, а не реалността ни тук. Бях изумен от силата да показваш образи и те да вдъхновяват хората.

Как се появи проектът КИНЕМАТОГРАФ?
К.Д.: Юли работеше в един магазин за алкохол и цигари, а пък аз бях без работа и се чудех как да си запълня времето. На него му се беше пръкнала вече идеята за нещо с късо кино и беше вдигнал сайт. Дълги безсънни нощи, много кино и проучвания. Така се роди.
Ю.С.: Зароди се от естествената нужда да бъде споделена всичката красота, която може да се открие в късото кино. Над 2 години събирах филми в лична колекция и в един момент осъзнах, че трябва да има събирателно място за всички тези филми, достъпно за всеки в интернет. Изкуството се осмисля от наблюдателите.

Как бихте обяснили на едно малко дете късото кино?
К.Д.: Това е като приказки за възрастни, но без да ти става скучно, защото няма време.
Ю.С.: Безкрайно море от истории за живота.

Защо е нужно според вас киното да излезе извън рамките на киносалона?
К.Д.: Само в читални ли четете? С новите технологии да се гледа кино е лесно и достъпно. Защо трябва само в обособени за това места да се случва магията? Другото нещо е, че в повечето киносалони има много ограничен избор и то само между холивудски блокбъстъри със спорно качество. Ами българските филми, ами европейското кино, ами късото кино... Има публика за всичко, но хората не знаят, че има и други варианти, освен натъпкани с пари мегапродукции от САЩ. Това е неприемливо за нас.
Ю.С.: Влизането в образ, било на сцена или пред камера, е колективно, но и интимно изкуство. Колективно, защото много хора участват в създаването и после във възприемането му. Има чар в колективната енергия в киносалоните. Интимно е, защото зрителят се налага да се отпусне напълно под контрола на сюжета. Накъдето го отведе, там... Осъзнаването на филма е личен и дълбок процес. Филмът може да провокира страхотни промени у човека, без околните да разберат. Понякога и самият зрител не го разбира. Киносалонът е толкова място за кино, колкото църквата за религия. Филми могат да се гледат навсякъде, нужни са само желание, поглед и тъмнина.

На какъв принцип подбирате заглавията, които да представите пред публика?
К.Д.: Нашето представяне в публичното пространство го разглеждаме като изживяване. Измисляме тема, после около темата градим идеята какво да бъде преживяването от събитието и най–накрая селектираме филми, които да съвпадат.
Ю.С.: ... за да създадат по-голяма обща картина върху дадената идея или проблем от действителността ни. Тази обща картина е изключително нужна в момента, защото живеем във времена на илюзии, относителни истини и несигурност. Единственият начин да се преборим с тях е да си изградим качествено и обективно критично мислене. Чисто технологично, имаме добре изградена система от канали за получаване на филми и информация от цял свят. Избират се колективно от редакторския ни екип.

Ходите ли на кино? Най-любимите 5 филма, които винаги ще помните?
К.Д.: "The butterfly effect", "Inglourious basterds", "Inception", "La grande belezza", "A clockwork orange".
Ю.С.: Не мога да класифицирам любими мои филми. Адски много са и помня всеки, който ми е направил впечатление. Не ги фаворизирам, защото тогава ще започна да забравям, предпочитам да помня всичките. Има обаче един все пак, който препоръчвам. "My Dinner With Andre" от 1982 година. Кино.

Новият сезон за КИНЕМАТОГРАФ в Пловдив наближава. Как тече подготовката за 13-ти декември?
К.Д.: Трескаво. Въпреки че сме правили доста събития в Пловдив, това е ново начало за нас, защото като организация се променихме много за последните няколко месеца. Нямаме търпение да дойдем отново.

Като какви хора се определяте? Мото или заглавие на филм, близки до вашата философия за живота?
К.Д.: Аз се определям като развиващ се човек. "Carpe diem" е моето мото.
Ю.С.: Айнщайн е казал: "Времето е просто вечен миг. Миналото и бъдещето са измислица". В тези думи се крие много сила. Щастлив съм, че живея във време на невиждана световна революция. Тя е толкова мащабна, че е извън прекия ни кръгозор. 75 години е отнело на цивилизацията да свърже с телефон 50 милиона души и само 20, за да свърже 2 милиарда с интернет. Най-интересното тепърва предстои.

Сбъдна ли се детската ви мечта?
К.Д.: Аз обикновено мечтая в измерими величини. Всичко, в което съм вложил енергия се е осъществило с успех, равен на ресурсите използвани в него. Заблуда е, че само ако мечтаеш е добре за теб. Трябва и да си скъсаш задника от бачкане, за да има смисъл. Иначе живееш при мама до 30 и работиш за 350 лева.
Ю.С.: Да.

Личността, която предизвиква вашето възхищение?
К.Д.: Елън Мъск
Ю.С.: Теодосий Теодосиев.

Как си почивате най-добре? На какво се смеете? От какво се вдъхновявате?
К.Д.: Спорт и книга е най–добрата почивка за мен. Зареждам се като се изолирам в планината, защото съм далеч от ежедневната глупост, която ме залива по всички канали. Разсмивам се, когато някой ми даде причина за това. Вдъхновявам се, когато видя, че нещо се получи.
Ю.С.: Най-добрата почивка е в разнообразяването на дейностите, а самите дейности зареждат. Да твориш и да виждаш резултат е върховно усещане. Вдъхновяват ме хората, които търсят, Шопен и обиколки на София с колело посред нощ.

Кои книги четете напоследък? Кой е авторът, чийто книги сте прочели до една?
К.Д.: Авторите са много, но един винаги ще ми е в сърцето – Тери Пратчет. Както се изрази един приятел – неговото творчество се изразява в "безсмислието в търсенето на смисъла". Най–великият жив автор за мен. Напоследък съм се вгълбил във фентъзи поредицата "Малазанска книга на мъртвите" на Стивън Ериксън, защото обичам да бягам от реалността.
Ю.С.: Последната ми книга беше "Изкуството да обичаш" на Ерих Фром. Книгата, която утвърди разбирането ми, че усещането за красота е състояние на ума. Можеш във всеки ден да намериш красотите, стига просто да ги видиш, а можеш и да се отдадеш на рутината, повтаряемостта в ежедневието и така лека-полека да ти стане все по-безинтересно да живееш. Това е нещото, което прави много българи нещастни – неумението да оценяват красивите неща, дори малките, които се случват навсякъде. В небето, в дърветата, в хората, в лицата им, в една усмивка от непознат, само защото и вие сте го направили. Напоследък забелязвам все повече позитивно настроени хора, но срещам и крайно негативни. Това ще е голямо предизвикателството пред нацията ни, да се справим с поляризацията на обществото.

Кое е мястото, за където винаги бихте тръгнали веднага?
К.Д.: Берлин, високо в планината, на ски.
Ю.С.: Обиколка в орбита около Земята.

Обичате Пловдив, защото…?
К.Д.: Защото когато дойда и надеждата ми за България се възвръща. Дори със своите проблеми, пловдивчани се поддържат, творят и градят заедно, защото са осъзнали, че само така може да се оцелее в пост–социалистическата джунгла, наречена наш дом. Или поне така си мисля, за да спя по–добре.
Ю.С.: В него се чувствам като в по-добрата версия на големия град в България, сравнявайки със София. По-спокоен, по-уютен и някак по-свързан. 

Пожеланието ви към читателите на KAPANA.BG?
Благодарим за поканата ви да разкажем за нашия проект. Вярваме, че съвременните медии, фокусирани върху културата са от ключово значение за това дали ще успеем да излезем от духовната криза, в която сме изпаднали - криза на безразличие, апатия и неразбиране на взаимосвързаността ни като общество. Голямото предизвикателство през следващите 10 години ще бъде все повече хора да възвърнат конструктивното си мислене. Да достигнем до все повече хора от обществото ни, да ги провокираме да погледнат света с нови, търсещи очи. Тогава културата ще се превърне в онзи двигател тъй нужен, за да излезем от ямата, в която сме се окопали последните десетилетия.

Калин и Юлиян завършват Френската гимназия в София през 2011-та. Още като ученици започват работа по every.bg, където интервюират популярни и интересни личности. После пътищата им се разделят, но само за известно време, докато Юлиян учи кино във Франция, а Калин избира правото в НБУ. След година Юлиян се връща в България и се ражда проектът на момчетата за късо кино – КИНЕМАТОГРАФ. Повече за проекта им вижте тук: http://www.kinematograf.bg/

Бунтувам се като се опитам да не се отказвам, казва съвременната Евридика

Надявам се днешната ситуация в България да не влезе в никой мит, да не се споменава в едно далечно бъдеще, защото тук живеем в една жестока срамота

Луиза Григорова е в трескави репетиции в пловдивския театър. Остават броени дни до премиерата на новия спектакъл на режисьора Стайко Мурджев „Евридика”, в който тя играе главната роля. Луиза за съвременната Евридика, за любовта, бунта и наколенките пред Иво Дернев. 

Правите съвременен прочит на красивия мит за Орфей, каква е съвременната Евридика?
Да, правим съвременен прочит на мита, по текста на американската авторка Сара Рул. Митът в оригинал е разказан повече от гледната точка на Орфей и онова, което му се случва. Там Евридика е нещо като притурка към Орфей. Докато тук пиесата звучи може би доста феминистично. Не случайно се казва „Евридика”- тя е водещият персонаж в този разказ. Всичко е през нейните очи. Орфей и Евридика не са представени като романтиците от мита, а в съвременен вариант- като едни абсолютни хипстери и до някаква степен бунтари, което за мен лично е адски интересно. Интересен е пътят, който персонажът ми извървява по време на цялата пиеса. Тя преминава през всичко, което човек изживява за един живот, а и повече. Виждаме как преживява любовта си, смъртта си, любовта към бащата, който среща в долната земя. Именно там се изправя пред жестокия избор- любовта към мъжа или към бащата. Няма да издавам какво избира, но изборът го прави тя, а не Орфей. Не Орфей е този, който се обръща назад на излизане от подземното царство. Евридика е тази, която провокира Орфей да се обърне, тя прави избора. Персонажът, съответно и аз, преминаваме през много пластове и за час и половина се изживява един цял живот.

Представяш ли си ситуация, в която би направила подобен избор? Например между напрегнатия свят, в който нямаме време и света, в който цари безвремието?
Оказва се, че нищо не е вечно, дори безвремието в подземния свят. Евридика прави огромен избор. Аз също съм си мислела ако се изправя пред нещо подобно какво ще се случи.  Може би ни влияят много често моментните настроения и усещания и ти никога не може да си подготвен за такъв ход. Нямам представа какво бих избрала, това е трудно решение. Не можеш да напишеш на един лист- това харесвам, онова не харесвам и да ги сравниш. А после да кажеш- избирам това. Този избор някак не е рационален- идва от усещания, преживявания и моментно състояние. Това прави и Евридика- опитва се да постави на карта двете възможности, но това е абсолютно невъзможно, тъй като и двете имат своите предимства. Така че избирайки го правиш под моментното ти състояние на духа.

Днес имаме ли време да се обичаме?
Може би аз имам това време. Аз много се отдавам на любовта. И това не е любовта към съответен човек, или любовта към професията, или към приятелите. Това е някаква всеобща любов, не мога да живея без нея. И слава Богу съм обградена до голяма степен от хора, които също не могат без любовта. Любовта е като цяло усещането ми за живот, ако трябва да съм честна. Без да обичам не мога да правя каквото и да било. Без да обичам сцената не мога да бъда на нея. Без да обичам приятелите си не мога да бъда сред тях. Опитвам се по някакъв начин, надявам се един ден да го постигна, тъй като не съм на 100 процента перфектна в това, да правя всичко по свободната си воля и от любов. По този начин поне мога да гарантирам на себе си, че съм искрена в това, което правя.

Пишем ли митове днес?
Много често ме тормози мисълта „За какво точно съм тук, защо съм се появила на този свят и какъв е моя принос към него?”. По някакъв начин съм успяла да стигна до заключението, че ние в крайна сметка сме много малки, но въпреки това сме значителни частички в общото, в голямото, което може би накрая трябва да се случи. Какво е то обаче аз все още не мога да разбера. Това е много голямо мое търсене.  Много страдам от това, че не знам точно какъв е смисълът на съществуването. Ако трябва да говорим за конкретната ситуация и особено в България- надявам се това да не влезе в никой мит, никога да не се пише и никога да не се споменава в едно далечно бъдеще. Защото тук живеем в една жестока срамота. И все пак имам някаква вяра и надежда, че не може да сме се пръкнали просто така, трябва да оставим много важни неща след себе си. И някак си се опитвам да намеря кое е това много важно нещо, което ще оставя. Не знам дали важното е да оставиш десет тома с произведения, 20 диска или 200 филма. Може би онова, което трябва да оставя аз е едно дете? Не знам и още не съм стигнала до отговора. Надявам се, че ще има време, в което ще се говори за нас, хората, които искат да оставят нещо, искат да допринесат нещо за голямото цяло, което вече никой не знае какво е.

Как се бунтуваш, преди броени дни всички в театъра имаха повод за бунт?
Не съм от хората, които се бунтуват изявено. Не се чувствам като говорител или революционен водач. Бунтувам се като се опитам да не се отказвам. Бих се борила например ако разбера, че актьорството не е моето призвание, да продължа да правя нещо. А не просто да се откажа, да мрънкам в къщи и да съм недоволна от ситуацията. Имаше една такава сентенция: Ако не ти харесва мястото и ситуацията, в която се намираш- премести се, не си дърво! Това е моят бунт, че аз дори изпадайки понякога в състояние на отчаяние, се опитвам бързо да изляза от нея и да продължавам да се боря. Ето, правим представления, не знаем дали те ще бъдат оценени, но все пак работим, правим, даваме.

Какво ти отнема това даване?
Номадска професия е актьорската.  Коства ми разни неща, но това е личен избор. Това е нещо, което съм си избрала. Ако не исках да ми коства, ако ми пречеше това, че не виждам семейството и близките си, че водя така наречените телефонни любови, ако това ми харесваше, щях да работя във някоя фирма и да цъкам на компютъра по цял ден. И готово- ще ходя сутрин на работа, вечер ще се прибирам, ще готвя и всичко ще е супер. Но дали? Не! Поне моето усещане не е такова. Има хора, които това ги прави щастливи. Мен не. И когато някой ме попита дали ми е трудно отговарям: Да, но това ми харесва.

Репетираш с наколенки, защо?
Защото 14 години се занимавах непрофесионално, но доста сериозно с класически балет. Малко или много съм си понатоварила коленцата си. Тук имаме доста мизансцени, в които сме по земята, освен това има въздушна акробатика и си ги щадя доколкото е  възможно, защото в крайна сметка духът може да остане жив много, много дълго, но тялото за съжаление се амортизира. Така че трябва да се пазим.

Кога ще те видим на сцената и с какво очакване да влезе публиката в театъра за вашия спектакъл?
Хората, които искат да се докоснат до този спектакъл и смятат, че това е някаква тема, която би ги развълнувала, да заповядат на премиерата на 22 декември. Мога да им препоръчам да влязат в театъра с нулево усещане, очакванията да бъдат нулеви. Моят личен пример е такъв- ходя на кино или театър с нулеви очаквания, обичам да изчиствам абсолютно всичко от съзнанието си, да се превърна в бял лист и някой  да напише отгоре. А след това да преценя дали написаното ми харесва или не. Искрено се надявам това, което ние ще напишем на белите листа, да бъде вълнуващо и да бъде един от тези листи, които оставяш и имаш нужда от време на време да го вадиш от архива и да прочиташ пак.


Сексът бе единственият отдушник по време на комунизма, отбелязва авторката на „Сексът и комунизмът”

Тази книга ме освободи, казва днес писателката, разказала потулената история за жестоко изнасилване от преди десетилетия

Хората на перото искат държавата да дотира финансово българските автори за всяка продадена книга

Сексът е опасна дума- всички го правим, но когато трябва да го вербализираме става сложно, каза на представянето на новата си книга „Сексът и комунизмът” известната сценаристка, писателка и драматург Милена Фучеджиева. Тя бе поредния гост в литературния салон Spirt&Spirit в Петното снощи. В последния си роман Милена разказва за комунизма през секса, както сама казва. Подчертава, че нито заглавието на творбата й, нито съдържанието търсят провокацията и скандала. Всъщност книгата е дълбока история за невъзможната любов в едни тоталитарни времена, за единственото, с което си свободен да експериментираш- собственото си тяло, за страха и за липсата на справедливост. Милена пише без задръжки, но не да шокира, а да направи разказа си по- истински. Какъвто всъщност е. Има дори автобиографична нотка.

Тази книга ме освободи страшно много. Натрупано по време на годините на комунизма, в които, не крия, бях галеник на съдбата заради родителите си. Но както се казва: Богатите също плачат. Не слушайте родителите си, че е било хубаво през соца, посъветва младоците в Петното авторката. И разкри, че най-яркият момент в книгата- началото му, в който група мъже изнасилват брутално гимназистка, е автобиографичният. Това е истинска история. Става въпрос за моя съученичка от Френската гимназия, която на един терен, както тогава казвахме на партито, бе изнасилена от 9 наши съученици. И това се потули, тъй като те бяха синове на неслучайни хора. Момичето забременя, роди и остави детето в дом. Скоро я видях- има съпруг, семейство, но това сигурно не се забравя. Е, ние в училище така силно бяхме потиснали в себе си тази случка, че някак я забравихме докато. Цялата гимназия знаеше какво се е случило, но всички мълчаха. В този момент аз разбрах, че справедливост няма. Не крия, бях потулила някъде дълбоко в себе си тази история. Но цялата книга се отвори пред мен като идея, когато срещнах случайно на улицата един от насилниците, който чух да казва по мой адрес: Тая не успях да я мина! Побеснях, това ме провокира. Всички в тази история вероятно се разпознават от книгата, но никой до сега, откакто тя е на пазара, не е посмял да каже, че тази история не е вярна, разкри мотивът да хване перото и да подхване „Сексът и комунизмът” Фучеджиева.

Не скри, че се надява са разчисти сметките си с някои от персонажите в творбата си. Като няма да го направи в реалния живот, а в продължение на книгата, в която ще пише за 80-те и началото на 90-те години. Надява се „Сексът и комунизмът”  да се филмира, тъй като има много кинаджийска конструкция . Авторката вече си е избрала и режисьор- Стефан Командарев. Не знам обаче как ще се развият нещата. Той работи по други проекти засега, отбеляза Милена. 

Не вярвам в любов, обградена от страх, каквато беше в онези години. Страх, че някой те гледа, някой те следи, доносничи. Любовта може да е истинска само ако се чувстваме свободни. В сексуално отношение обаче бяха разкрепостени времена. Защото сексът беше отдушник, единствен отдушник  по време на комунизма. Човек беше ненаказуем само със собственото си тяло. Сега младите правят по-малко секс, отколкото ние тогава, смята Фучеджиева. Категорично не одобрява да сравняват работата й  „50 нюанса сиво”. Супер тъпа лошо написана книга, определи световния бестселър тя. И допълни: Моята книга има съвсем други задачи.

 Писателката и гостите на литературния салон се замислиха кои са най-сексуалните сцени в родната литература. И много, ама много се затрудниха. Защото истинските такива се броят на пръстите на едната ръка. Виж, еротичният ни фолклор е нещо извънредно, отбеляза Александър Секулов.
На финала на разговора Фучеджиева сервира на присъстващите и новина, свързана с културните политики, покрай които в последно време ври и кипи. Тя разкри, че скоро писателите у нас ще поискат от министъра на културата Вежди Рашидов държавата да дотира финансово българските автори за всяка продадена книга, както е при продажбата на билети в театрите и оперите.

87 автори представиха творбите си в галерията на Гладстон

Иван Шишков, Емил Марков, Венета Маринова и Деляна Георгиева грабнаха годишните наградите на Дружеството

Иван Шишков, Емил Марков, Венета Маринова и Деляна Георгиева са носителите на годишните награди на Дружеството на пловдивските художници. Творците бяха отличени на откриването на голямата коледна изложба на всички членове на ДПХ, която напълни до тавана галерията на Гладстон снощи. Тази вечер тук виждате една великолепна палитра от различности, насочи председателят на Дружеството Снежана Фурнаджиева публиката към работите на 87-те нейни колеги, подредени на двата етажа в арт пространството.  Малцина си спомниха кога за последно е имало подобен интерес към годишната коледна изложба и от страна на артистите, и от страна на почитателите на изобразителното изкуство. Всеки сантиметър в залата бе използван и оползотворен, за да може да бъдат събрани всички платна на майсторите на четката и цветовете. В едно с огромния интерес към събитието дойде и другата голяма новина- увеличеният награден фонд за призьорите в конкурсната програма. Новина е и присъствието на представители на общината- за първи път от много години те са тук, сред нас, отбеляза доволна Фурнаджиева.

Видно е, че времената, в които едва успявахме да напълним първия етаж в галерията, са безвъзвратно отминали. Нивото е изключително високо. Силите, които са се акумулирали в нас дават своя плод. Резултатът е все по-добър и по-мощен, каза Вихра Григорова, преди да оповести имената на номинираните за годишните награди на ДПХ. Най-заслужено призовете отидоха при  Иван Шишков, Емил Марков, Венета Маринова и Деляна Георгиева. Шишков сякаш вкара лятото в изложбената площ при все студ, дъжд и коледен период. Светлина и топлота е живописта на Шишо. Той ще ни стопли дори в най-големия мраз, не скри хвалбите по адрес на колегата си Вихра Григорова. В типичен стил пък Шишков уточни, че финансовата част от наградата ще бъде изхарчена още същата вечер. Пари, дошли по такъв начин, трябва да отиват за тежка почерпка, обясни Иван Шишков и поведе приятелите си към ресторант Одеон.


 

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…