Капана.БГ

Капана.БГ

На 7 април в Залите за временни експозиции (ул. „Княз Александър I“ №15, втори етаж) своето дебютно представяне в Градската художествена галерия ще направи Велислава Пежгорска. Нарекла е изложбата си „Рапсодия в цветове" не случайно. Живописта, която владее въображението ѝ през последните години, е инспирирана предимно от музиката, която изпълва и осмисля по-голямата част от нейния живот. Защото Велислава Пежгорска е професионален музикант. Родството в заниманията с двете изкуства тя описва по следния начин:

 

„Като професионален музикант аз винаги съм музицирала на базата на представата и въображението ми, което е оцветявало моите музикални интерпретации. В по-късен етап от развитието ми тези музикални представи се претвориха в палитра от багри и аз започнах да изразявам вътрешния си свят чрез цветовете. Тази изложба представя търсенията ми в цвят и пространство, в един доста широк спектър от различни периоди, събития и срещи. Тук имам предвид серията от пейзажи от по-рания ми период и постепенното навлизане в абстрактното. Това, което е обединяващо във всички картини, е стремежът ми да изразя експресивно възгледите, емоциите и чувствата в една цветно съвършена платформа. Всяка една от картините е преживяна и вдъхновена от реални случки и личности.“

 

Откриването ще е в ранния следобед – от 14 д о 18 часа и ще съпроводено с музика, разбира се. Изложбата ще може да се види до 27 април.

 

 

 

Нели Петкова направи своя дебют като режисьор във видеото към новата ѝ песен „Не искам“. Снимките са осъществени сред живописните пейзажи на парка „Врана“ и в покрайнините на София.

„Не искам“ е балада-изповед, която разказва за бурята от емоции, която  връхлита човек, оставайки сам със себе си, след края на една изживяна любов. „Песента пресъздава  вътрешния диалог в онези най-трудни мигове, когато ни се иска да изкажем болката си и да крещим, но избираме да замълчим и да потърсим сила да продължим напред“, споделя Нели.

Автори на текста са Лора Димитрова и Йордан Ботев, а музиката е на Нели Петкова и Деян Асенов.

Произведението е със специалното участие на Кристиан Илиев, чието дело са завладяващото изпълнение на пиано и аранжимента на песента.

„Не искам“ е 11-ият  сингъл от албума на Нели Петкова, който предстои да бъде издаден тази пролет.

 

Нели Петкова

Не искам

музика: Нели Петкова, Деян Асенов

текст: Лора Димитрова, Йордан Ботев

аранжимент: Кристиан Илиев

режисьор: Нели Петкова

фотограф: Ива Тепешанова

стайлинг: Global Brands Store

Продуцент Меджик Мелоди

 

Днес Милан Кундера, един от колосите на световната литература, навършва 92 години. По този повод издателство „Колибри“ предлага на читателите ново издание на романа „Незнанието“, една от най-обичаните му творби. Оригиналния дизайн на корицата дължим на Стефан Касъров.

 

 

На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. Така започва „Незнанието“  (превод: Боян Знеполски, стр. 144, цена: 16 лв., твърди корици), публикуван на френски за пръв път през 2000 година. Романът проследява чувствата, съпровождащи завръщането в родината, която е престанала да бъде дом. Това е историята на Ирена и Йозеф – една чехкиня, попаднала в Париж, и чешки ветеринарен лекар, който се установява в Дания. И двамата се завръщат - събитията от 1989 г. им дават този шанс. Връщат се с и без желание. Ирена е загубила чешкия си съпруг и само отчасти се чувства обвързана с един шведски предприемач. Йозеф се връща, защото датската му съпруга е починала и той отчаяно търси някакъв изход. Родината, която намират, е задкулисен свят - ландшафт на наследеното в материален и духовен план. Кундера подхожда към своите герои с разбиране. Постепенно разкрива тяхната огледална история, която е и среща, и крушение. Невежеството тук се разглежда преди всичко като осъзнато действие, като съзнателно избягване на неудобната истина...

 

Жива легенда на европейската литература, Милан Кундера владее до съвършенство изкуството на романа, полифонията и фарса. Роден е през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Постига международна известност с „Книга за смеха и забравата“, „Смешни любови“, „Животът е другаде“, „Валс на раздяла“, „Безсмъртие“, „Шегата“, „Самоличност“ и „Непосилната лекота на битието“ (екранизиран през 1988 г. под режисурата на Филип Кауфман). Не по-малко завладяващи са есеистичните му книги: „Завесата“, „Една среща“, „Изкуството на романа“. Бляскавият експериментален стил на Кундера се характеризира с неподражаема ирония, метафизични размишления и философска дълбочина.

 

Милан Кундера - „Незнанието“

 

 

1.

 

 

– Какво правиш тук още! – Гласът ѝ не беше зъл, но не беше и мил; Силви беше разгневена.

 

– А къде да отида? – попита Ирена.

 

– У дома си!

 

 – Искаш да кажеш, че тук вече не съм у дома си?

 

Разбира се, че не искаше да я гони от Франция, нито пък да си помисли, че е нежелана чужденка.

 

– Знаеш какво имам предвид!

 

– Да, знам, но забрави ли, че тук са работата ми, апартаментът ми, децата ми?

 

– Слушай, познавам Густаф. Той ще направи всичко, за да можеш да се върнеш в страната си. А колкото до дъщерите ти, не ми ги разправяй! Те вече си имат свой собствен живот! За бога, Ирена, това, което става у вас, е толкова възхитително. В подобна ситуация нещата винаги се нареждат.

 

– Ама Силви! Не става дума само за практичните неща – работата, апартамента. Живея тук от двайсет години. Животът ми е тук.

 

– У вас става революция! – Каза го с тон, който не търпи възражение. После млъкна. С това мълчание искаше да подскаже на Ирена, че не бива да дезертира тогава, когато се случват велики неща.

 

– Но ако се върна в страната си, повече няма да се видим – каза Ирена, за да накара приятелката си да се почувства неудобно.

 

Тази сантиментална демагогия попадна право в целта. Гласът на Силви стана сърдечен: „Скъпа, ще дойда да те видя! Обещавам, обещавам!“. Седяха една срещу друга над две отдавна празни чаши кафе. Ирена видя сълзи на вълнение в очите на Силви, която се наведе към нея и ѝ стисна ръката: „Това ще е твоето голямо завръщане. – И още веднъж: – Твоето голямо завръщане.“

 

Повторени, думите придобиха такава сила, че Ирена ги видя изписани дълбоко в себе си с главни букви: Голямото завръщане. Не се възпротиви: беше омаяна от образите, които внезапно изникнаха от отдавна прочетени книги, от филми, от собствената ѝ памет, а може би и от тази на предците ѝ: блудният син, който отново се среща със старата си майка; мъжът, който се завръща при любимата си, от която навремето жестоката съдба го е откъснала; родната къща, която всеки носи у себе си; отново намерената пътека, където са запечатани изгубените стъпки на детството; Одисей, който след години на странстване отново съзира своя остров; завръщането, завръщането, голямата магия на завръщането.

 

 

2.

 

 

На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. За това фундаментално понятие повечето европейци могат да използват дума с гръцки произход (nostalgic, nostalgia), както и други думи, чийто корен е в националния език: испанците казват anoranza, португалците казват saudade. Във всеки език тези думи имат различен семантичен оттенък. Често пъти те означават единствено тъга, предизвикана от невъзможността да се завърнеш в страната. Болка по страната. Болка по дома. На английски homesickness. Или на немски Heimweh. На холандски heimwee. Но това е пространствено ограничаване на едно толкова значимо понятие. Един от най-древните европейски езици, исландският, разграничава два термина: soknudur – носталгия в общия ѝ смисъл, и heimfra – болка по страната. Чехите освен заимстваната от гръцки дума носталгия имат за това понятие свое собствено съществително, stesk, и свой собствен глагол; най-вълнуващият любовен израз на чешки е: styska se mi ро tobe – изпитвам носталгия по теб, не мога да понеса болката от отсъствието ти. На испански anoranza произлиза от глагола аnоrаr (изпитвам носталгия), който пък произлиза от каталунския еnуоrаr, производен на латинската дума ignorare (не знам). В тази етимологична светлина носталгията се явява като страдание поради незнанието. Ти си далеч и аз не знам какво става с теб. Моята страна е далеч и аз не знам какво става там. Някои езици срещат известни затруднения с носталгията: французите могат да я изразят единствено чрез съществителното от гръцки произход, но нямат глагол; могат да кажат: мъчно ми е за теб, но изразът мъчно ми е слаб, бездушен, във всеки случай прекалено лек за толкова сериозно чувство. Немците рядко използват думата носталгия в гръцката ѝ форма и предпочитат да казват Sehnsucht – копнеж по отсъстващото; но думата Sehnsucht може да е насочена както към това, което е било, така и към онова, което никога не е било (едно ново приключение), и следователно не съдържа задължително идеята за nostos; за да се включи в Sehnsucht натрапчивият копнеж по завръщането, трябва да се прибави допълнение: Sehnsucht nach der Vergangenheit, nach der verlorenen Kindheit, nach der ersten Liebe (копнеж по миналото, по изгубеното детство, по първата любов).

 

Тъкмо в зората на античната гръцка култура се ражда Одисея – епопеята, която е основоположница на носталгията. Нека подчертаем: Одисей, най-големият авантюрист на всички времена, е същевременно и най-големият носталгик. Той отишъл (без особено удоволствие) да воюва в Троя, където останал десет години. След това побързал да се върне в родната си Итака, но козните на боговете удължили плаването му най-напред с три години, преизпълнени с най-чудати събития, после с още седем, които прекарал като заложник и любовник при богинята Калипсо, която, тъй като била влюбена в него, не го пускала да си тръгне от острова.

 

В петата песен на Одисея Одисей ѝ казва: „Зная самият прекрасно разумната Пенелопа колко пред образа твой е нищожна със земната хубост... Все пак желая безспирно и цял ден копнея в дома си аз да се върна отново, деня си възвратен да видя“. И Омир продължава: „А денят си отиде и мракът се спусна. Двама тогаз в пещерата намериха кътче потайно, цялата нощ неразлъчни изпитваха сладост любовна“.

 

Нищо общо с живота на бедната емигрантка, каквато дълго време бе Ирена. Одисей живял при Калипсо истински dolce vita, живот охолен, живот, пълен с наслади. Въпреки това между сладкия живот в чужбина и изпълненото с опасности завръщане у дома той избрал завръщането. Пред страстното изследване на непознатото (приключението) предпочел апотеоза на познатото (завръщането). Пред безкрая (тъй като приключението няма изгледи някога да свърши) предпочел края (тъй като завръщането е примиряване с крайността на живота).

 

Без да го будят, феакийските мореплаватели оставили Одисей, завит в платно, на брега на Итака под едно маслиново дърво и отпътували. Такъв бил краят на странстването. Той спял изтощен. Когато се събудил, не знаел къде е. После Атина свалила булото от очите му и настъпило опиянението; опиянението от Голямото завръщане; екстазът от познатото; музиката, от която въздухът между земята и небето затрептял: видял залива, който знаел още от детството си, планината, която се извисявала над него, и погалил старото маслиново дърво, за да се увери, че си е останало такова, каквото било преди двайсет години.

 

През 1950 година, когато Арнолд Шьонберг вече от седемнайсет години живеел в Съединените щати, един журналист му задал няколко коварно наивни въпроса: вярно ли е, че емиграцията погубва творческата сила на артистите, че вдъхновението им пресъхва, щом корените на родната страна престанат да го подхранват?

 

Само си представете! Пет години след Холокоста! А един американски журналист не прощава на Шьонберг липсата му на привързаност към онова късче земя, където пред очите му се е разразил ужасът на ужасите! Но какво да се прави? Омир увенчал носталгията с лавров венец и така установил една морална йерархия на чувствата. На нейния връх е Пенелопа, много високо над Калипсо.

 

Калипсо, ах, Калипсо! Често си мисля за нея. Тя обичала Одисей. Живели заедно цели седем години. Не се знае колко време Одисей е споделял леглото на Пенелопа, но със сигурност не тъй дълго. Въпреки това възхваляват болката на Пенелопа, а се надсмиват над сълзите на Калипсо.

 

 

 

 

 

Юридическият факултет на Пловдивския университет ,,Паисий Хилендарски” съвместно с Факултетния студентски съвет канят днес всички кандидат-студенти, които имат интерес да изучават право, на Ден на отворените врати.

 

Събитието се провежда под формата на видеоклип с премиера на 02.04.2021 г.

 

Чрез него кандидат-студентите, които имат интерес да изучават право, ще могат да се запознаят с дейностите във Факултета:

 

- аудиторните и извънаудиторни занимания;

 

- възможностите за специализации и стажове по време следването;

 

- перспективите за реализация след придобиването на образователната степен магистър по право.

 

Видеоклипът към събитието е достъпно на следния линк.

 

 

 

Отличната оценка гарантира на участниците прием във висшето училище

 

Какъв е екологичният контрол при производството на храни и напитки, а какъв трябва да е технологичният. Дали добрите производствени практики са път към постигането на европейски стандарти в хранително-вкусовата промишленост.

 

Това са част от темите, върху които разсъждаваха повече от 100 ученици от професионални гимназии в Пловдив и региона.  Те се включиха в организираните от Университета по хранителни технологии състезания, проведени в няколко професионални направления: хранителни технологии, енергетика, комуникационни и компютърна техника и топлотехника.

 

Състезанията бяха проведени онлайн заради пандемията от коронавирус, а в хода им беше отчетена много добрата подготовка на участниците.

 

Класиралите са на първо получават оценка отличен 6, на второ – отличен 5,50, а на трето – много добър 5. Оценките се зачитат за явяване на конкурсен изпит. Очакваме ги да кандидатстват в Университета по хранителни технологии, след като получат дипломите си от училищата, заяви зам.-ректорът по учебна дейност доц. Христо Спасов.

 

Той посочи, че до момента са направени 7 състезания, но това е началото на кампанията и предстои организиране на следващи с интересна тематика, предложена от училищата и утвърдена от УХТ. „Причината за интереса към университета е във възможността получената в средното училище професия да бъде надградена, което им дава шанс за отлична реализация след тяхното дипломиране“, коментира зам.-ректорът.

 

Галерия Аспект" в Пловдив открива пролетния сезон вернисаж на 6 април от 16.00 до 19.00 часа. Изложбата е с картини на художника Иван Краевски, създадени основно през последното лято в родното му село Зелениково. Изящната му живопис може да бъде видяна до 20 април.

Иван Кравески: "Това е втората ми изложба в галерия „Аспект“. В предишната бях включил предимно живопис – масло, а сега показвам акварел, пастел, акрил и смесена техника. Сюжетите, които преобладават в експозицията са: пейзажи от България на тема „Сезони“ - Средногорието, Балчик и Созопол, градска живопис от Пловдив, Смолян, Копривщица и Венеция, любимите ми „Лазарки“ и портретни глави на момичета без прототип. Повечето картини са рисувани през лятото на 2020-та година в разгара на пандемията в двете ми ателиета – в Пловдив и Зелениково. Творческата ми задача беше и си остава не да търся фотографската даденост в пейзажа или портрета, а да постигна онази симбиоза между композиция, светлина и колорит, която дава творческа изява на преживяното от мен във формата на втора реалност. Благодаря на галеристката на „Аспект“ Олга Петрова за това, че ми дава възможност за втори път да покажа свои картини, въпреки пандемичната обстановка". 

За художника:

Иван Краевски е български художник, живописец.  Роден е през 1943 г. в с. Зелениково, Пловдивско. През 1971 г. Завършва Живопис във ВИИ „Николай Павлович” – София през 1971. Член е на групата на пловдивските художници от 1971 г. Участва в окръжни и национални изложби, както и в експозиции зад граница – Полша /Занемеш, Познан/, Германия /Мюнхен, Магдебург/, Франция /Париж/, Англия /Лондон/. Има двадесет самостоятелни изложби. Живее и работи в Пловдив.

Негови творби са притежание на галерии и частни колекции в България, Германия, Полша, Испания, Япония, Русия и др.

Славена Шекерлетова

Един млад автор стъпи в съвременната литература смело. По-скоро лети из нея внимателно и търсещо. Това е Габриела Манова, която наскоро представи дебютната си стихосбирка "Навици". Тя е носител на голямата награда "Златното яйце" от 2019 на националния конкурс за младежка поезия "Веселин Ханчев".

Редактор на първата ѝ стихосбирка е Иван Ланджев. Думите му на корицата на „Навици“: Да погледнеш към небето и да видиш, че птиците са „небесни кавички“ означава да имаш специална връзка с езика. Да откриеш, че „сълзата дели оцелелия от удавника“ пък значи, че една подранила, неволна зрялост те осъжда да разбираш. В теб сърцето и разумът са се помирили от взаимно изтощение, от немай-къде – и са излезли стихове.

Прочетете ги, запознайте се с навиците на тази поезия, стъпвайте в нейния ритъм. Нали все пак ритъмът е навикът на вечността?

Стиховете са писани последните 5-6 години, казваш в един друг разговор. Малко след като си навършила 20 години или точно тогава. Аз съм малко повече от 10 години по-голяма от теб. Забелязвам, че последно време т. нар. "порастване" е особена тема сред много, даже твърде младите хора на по 18-20 години. Да кажем, по мое време някак не се усещаше този момент чак толкова кризисен или не знам как е уместно да го нарека. Някак преходът беше плавен и незабележим в много случаи. Какво е усещането сега у един млад човек като теб, с какво е тревожещ този момент, какво има в него?

Не знам дали непременно е кризисен, но със сигурност моментът е значим и объркващ. Колкото по-възрастни ставаме всъщност, толкова по-добре разбираме, че няма някакво решение или истина, които ще прозрем, когато пораснем. Според мен загубата на увереност, че човек става по-мъдър с възрастта, че ще получи отговори на някакви въпроси, се преживява мъчно. И може би оттам идва кризата, от това разомагьосване на света.

Мисля си също, че тревогата я е имало винаги, просто може би поколението, което в момента е в двайсетте си, говори повече и по-открито за страховете си. Понякога чуваме неща като „Нищо не знаете, нищо не сте преживели“, но това са драмите на обикновения човек, животът е труден дори когато привидно не е. Може би има някаква изострена чувствителност у младите хора… мисля си, че това по-скоро е благодат.

***

Към себе си преди десет години

Знам, че бързаш всичко да се случва,

но което е в изобилие, не ще пресъхне.

Учи си уроците, не избухвай.

Бъдещето не е извинение да стоиш до късно.

 

Не прекалявай с нищо, дори с каузата,

записвай, защото всичко се забравя.

Понякога има мъчителни паузи.

Не всичко, което обичаш, е трайно.

 

От себе си нямай големи тайни,

не наблягай на метафоричното.

И не ставай прекалено сантиментална:

в писането, в мисленето, в нищо.

 

Това, което си написала в стихотворението "Към себе си преди десет години", сбъдна ли се?  

Някои неща се сбъднаха, на повечето още се уча.

А би ли искала да напишеш нещо към себе си, когато ще си на възраст 36?

О, да, редовно си пиша такива бележки към себе си. Обикновено преповтарям казаното в стихотворението или нещо в този дух – поощрявам се да съм по-ведра и по-малко тревожна. Но се старая да се отърва от навика да планирам бъдещето и да си обещавам някакви неща.

Как изглежда светът през твоите очи днес, това несигурно отвсякъде време, и какво ти помага да опитомяваш несигурността?

Със сигурност изглежда различно, звучи различно, ухае различно светът… Преди се понасяше, но за мен поне става все по-трудно да се дистанцирам, да съм затворена. Не че състоянието на отделеност е постоянно, но според мен се отразява с натрупване. Помага ми това, което винаги е помагало: хората, които обичам, музиката, книгите, добрата храна. Всъщност и чистенето ми действа антистресово, но това само като вметка.

Пишеш ли поезия и сега и би ли споделила твоя чернова?

Пиша поезия много рядко и много бавно. Имам две-три наченати неща, но още не са със статут дори на чернова. :)

 

Габриела Манова е родена през 1995 г. в София. Възпитаничка е на Първа английска езикова гимназия. Завършва „Книгоиздаване“, а в момента следва магистратура „Превод“ в Софийски университет.
Работи като редактор за издателство „Просвета“.
Печели първа награда на 36-ото издание на младежкия конкурс за поезия „Веселин Ханчев“.
Дебютната ѝ стихосбирка се очаква през есента на 2020 г.
Нейни текстове са публикувани във вестник „Култура“, „Литературен вестник“, „Кръстопът“, „Нула 32“, „Под моста“, „Аз чета“ и др. Поддържа личен блог и блог за преводна поезия.

Страница 8 от 1868

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…