Хората на Пловдив са като сградите ни, като цялата ни история – носят спомена на античността и духа на съвремието. Сякаш никога не остаряват

Паулина Гегова

Случвало ли ви се е да стоите на едно място и да съзерцавате? Но не природата, а хората, които преминават пред вас, забързани или пък лежерни. Просто да ги наблюдавате съсредоточено и във всеки един от тях да намирате нещо красиво, нещо идентично, нещо специално. Аз го направих съвсем наскоро и това крадливо наблюдение ме доведе до много открития. Открих, че всички ние сме толкова различни, толкова всестранни, сами по себе си автентични, че естествената реакция в сърцето ми, изписа една широка усмивка по устните ми. От онези топлите, събуждащи се неочаквано, дори инстинктивно. Изучавайки хората, вървящи по Главната, бях пленена от разнообразието им. Имаше безброй личности, всеки носещ собствения си персонален свят. От всякакви възрасти, с най-различен стил – костюмари, хипари, елегантни жени или раздърпани младежи. Руси, чернокоси, кестеняви, червенокоси, със зелена, синя, лилава, розова, рижава коса. На расти, на бодлички, пригладени. Обсипани с бръчките на мъдростта или пламъка на младостта. Някои устремили замечтани очи към „горните етажи” на града, други забили поглед в земята, трети оглеждайки продуктите, или себе си във витрините. И всеки един уникален по природа. 

Докато ги наблюдавах се замислих какъв ли е животът на всеки един от тях. Какви ли са терзанията му, мечтите, проблемите. От какво семейство произлиза, какво място заема в социалния статут. Защо точно тук, точно в това време сме се събрали под едно небе. Какво ли обединява тези познати и непознати граждани и дали енергиите ни се докосват по някакъв вселенско непонятен начин или се разминават без да оставят диря в отсрещния. Твърде много въпроси, които честно казано, не желая да получат отговор, защото тогава магията ще изчезне, а въображението ще бъде отрязано с ножа на реалността. Харесва ми да се заблуждавам с илюзиите на изградените представи, дори те да се отдалечават от действителността. Обичам да придавам на всеки нещо допълнително, да им допълвам нещо в повече, за да мога да се насладя на индивидуалността им. И във всеки един да откривам поне една красива част. Част, която впечатлява. Дали ще е цвета на ирисите, стойката, походката или просто излъчването, няма значение. Опитвам се да открия и мрака в тях. Защото човек без мрак, не е човек, а sci-fi персонаж от някоя книга или програмиран предприемчиво робот. А машини не са ни нужни! Достатъчни са в ежедневието ни, че да ги подражаваме и в душите си. Душите са ценни! Те са извора на нашата същност, нашите надежди, желания и страхове. Душите по целия свят са толкова колоритни, но аз живея в Пловдив и мога да говоря само за моите съграждани. Изумена съм от огромния избор на характери в града на тепетата. Ако си ги представя като купа с бонбони, колкото и пъти да бръкна, винаги ще улучвам различен вкус, а целофанът им ще шепти с оригинален глас.  

Хората на Пловдив са като сградите ни, като цялата ни история – носят спомена на античността и духа на съвремието. Сякаш никога не остаряват. Поради битови проблеми, понякога се олющват, натъртват, а в най-лошия случай - някоя част от тях бива срутена, но никога не изчезват напълно. Колкото и времето и съдбата да ги мачкат, в опит да ги сломят, така и не успяват, не и за дълго. Те пак се надигат! Изтупват прахта и отломките от себе си и продължават своя път, докато последната искра на тленното не ги застигне. Горда съм, че съм родена на място, което е толкова древно и в същото време толкова живо. Пулсиращо в единство между изкуство, интелект и жажда за приключения. Точно като обитателите му – уникални по природа…