Само преди няколко часа, Васил бе номиниран за награда "Икар" в категория "Водеща мъжка роля"

Актьорът: В Албания ме попитаха: „Как изиграхте 128 героя?“, помислих си, че се шегуват с мен

Ако трябва се правя на луд, за да се сближа с аудиторията, вместо да се отдалечаваме взаимно, допълва още той

Буковски е или обичан, или мразен, но малцина са читателите му, които нямат отношение към неговите творби. С нелеката задача, да поставят моноспектакъл по неговия роман „Всичко на масата“ са се заели актьорът Васил Дуев и режисьорът Ана Батева. Постановката ще се играе в Пловдив за пръв път на 7-ми февруари, в Драматичен театър Пловдив, а само преди минути стана ясно, че за тази си роля,  Дуев е номиниран на театралната награда „Икар“ в категорията „Водеща мъжка ролья“.

Срещнахме се с Васил, за да ни разкаже повече за самия моноспектакъл, гостуването в други страни и лицата на един актьор. Ето какво разказа Дуев за Капана.Бг пред Стефка Георгиева:

Разкажи ни малко повече за моноспектакъла, който ще бъде представен в Пловдив?

Режисьор на моноспектакъла е Ана Батева. Тя е македонка, но завърши в България при Пламен Марков. Поставя както в Македония, така и у нас. Тя направи „Буре барут“, „Обърни се с гняв назад“, в Стара Загора постави „Змейова сватба“, скоро я очаква премиера и в Ловеч. 

Всъщност, тя ме покани за това представление преди супер много време. Започнахме го преди около 2 или 3 години и в началото бях много несигурен. Текстът е по „Всичко на масата“ на Чарлс Буковски, но има вкарани и други елементи, за да стане една наистина богата история. Започнахме, но нещата се замотаха, защото аз трябваше да поставям във „Възраждане“, тя също имаше и други ангажименти и си казахме: „Замразяваме го“, а вече го бяхме направили до половината. И така до лятото на 2015-та… Започнахме работа отново, а в Пловдив ще може да бъде видян на 7-ми февруари в Камерна зала на Драматичния театър.

Та... по-миналото лято един продуцент прояви интерес към цялото това нещо и го подновихме. Тогава бях направил половината от „Пилето“ и си репетирахме за удоволствие. В този момент, Ана, тъй като има познанства в Македония, се свърза с няколко човека и ни записа за два фестивала. Продуцентът ни, обаче, се оказа изключително натоварен и се отдръпна. И си казахме, че така и така имаме тези фестивали, имаме и представлението – отиваме, пък каквото стане. Заминахме за Македония и там супер много ни харесаха. Преди това, с Ана поотделно се бяхме срещали с директора на Казанлъшкия театър и той веднага поиска да го поставим там. Така „Всичко на масата“ се сдоби със своя дом.

Отиваме, вече, на фестивалите в Македония и там беше направо „Уау!“ Веднага дойдоха покани и за други фестивали. Отидохме в Косово, много интересно място. Там много настояваха да нямат субтитри на този фестивал. Даже, до момента, където и да сме ходили, не са искали субтитри. Например, в Македония се разбираме лесно, обаче в Косово… Хората не искат субтитри и точно там взехме Награда за най-добро представление, както и в Албания. Хората искаха да виждат само някакви вдъхновения и енергии, чувства, гласове… Даже в Албания ме попитаха: „Как изиграхте 128 героя?“. Казах им, че се шегуват с мен. И те не, не, не… Наистина има около 10-тина – 15 героя да се изиграят, но понеже често сменям модулациите на гласа си и зрителите си помислили, че всеки път играя някакъв друг човек. Един Господ знае какъв спектакъл са гледали, но на няколко места го отразиха като най-доброто възможно. 

Оттам насетне дойдоха и другите покани. Тази година ще ходим до Монголя, на фестивал, на който се явяват само постановки, които вече са спечелили някакви награди. Което означава, че ще се гледат доста интересни неща.

Кое толкова те привлече в Албания?

Бях изключително впечатлен от театралния фестивал. Там всяка вечер се представяше определена страна – постановка, музика, че даже и национална кухня, което беше супер яко. И понеже директорът на Народния театър в Албания не говори английски, а само френски (Васил също говори френски),  успях не само да се запозная с него, но и да си поговорим доста.

Нямаше как да не обърна внимание на това, че жена му също е актриса и то изключително добра, но не може да играе в Народния театър на Албания. Не защото и е забранено, а защото е обществено прието така и за да играе, тя пътува 30 километра в едната посока всеки ден.

А какво ти е отношението към самата форма моноспектакъл?

Това е малко поизмислена форма. Как така някой си излиза и си говори? Много е важно да намериш причината, онова, което ти дава право да проговориш на хората и да ги занимаваш със своята си история. Именно това търсихме. Измислихме го така, че цялото това говорене се случва на погребение на един баща. И излиза моят персонаж - Чинавски, започва речта си, за да отдаде почит на своя баща, но тази реч се изменя така, че в един момент става нещо съвсем различно. Но някак си имаш този вход, през който да повярваш, че всичко това е истина. И оттам насетне всичко отива в други и други светове.

Сюжетът е изключително мрачен, но за Ана това бе много просто нещо. Тръгнахме с един драматически, трагически поглед към цялата история, което не можеш да го отмениш, но тя каза нещо много точно: „Виж интервютата на Буковски. Виж как самата му гримаса е в някаква усмивка. Лицето му не може да застане нормално, той е усмихнат от ирония и от цинизъм.“ Каза само това и обърна абсолютно целия ни поглед. И тогава всичко „заспа“, защото намерихме как да поднесем цялото това нещо с ирония и чувство за хумор, така че да не тежи. Така нито губиш усещането, нито се превръща в някакво кощунство или обругаване. 

Няколко пъти стана въпрос за лицата. Колко лица имаш в себе си, освен това на актьора, режисьора и автора, и надделява ли някое от тях или са в хармония и баланс?

Не знам. Нямам представа. Още като малък, като се учех на актьорство, когато ми преподаваше Петър Върбанов, и там така се случи, че работихме по една пиеса на Луиджи Пирандело „6 лица търсят автора“. Тя се запечата дълбоко в съзнанието ми и за мен това е един от най-невероятните текстове, писани някога. Това със сигурност ми повлия и се стигна до „Самотни персонажи“, което е съвременно, българско намигане към постановката. Макар да са различни, пак става въпрос за един автор и неговите герои. За конфликта на един автор и творбите му. 

Този Пирандело точно това казва, че човек не е един, а че се мени спрямо различните хора. Какво си? Едно – не е истина. А да кажеш дали си ти, когато си 100 човека, също няма да сме искрени. Няма как да знаеш. Този въпрос за истината е много особен, особено към 3-тото хилядолетие. Един приятел ми каза нещо: „Ти си луд! Не мисля, че истината има място в нашия век. Виж ги, хората ловят покемони, ти им говориш да са искрени…“, което си е абсолютно вярно всъщност.

Толкова одухотворен, как живееш в 21-век? Не се ли чувстваш обременен или напрегнат? Не те ли натоварва това, че изкуството у нас не е поставено сред приоритетите ни?

Мога да правя нещо друго, но не искам. Това ме зарежда, харесва ми момента, в който даваш нещо от себе си на хората. Все пак се случиха някакви неща, които ми доказаха, че не съм си въобразил, че имам някакъв талант. И учителите ми не са се заблудили, явно. Три пъти ме номинираха за „Аскеер“, вече два пъти за „Икар“, значи има някакво признание, така че съм спокоен, че имам някакъв талант. Хубаво е, когато нещо ти е дадено, да дадеш и ти, да върнеш на хората. Гледал съм филми на Скорсезе, Линч, Тарантино и някак си те са изпратили нещо, което съм взел и съм го превърнал в свое, т.е. ако не са били те, аз нямаше да можех да си направя нещата, така че ако мога аз да правя такива неща за хората – това е супер и ти дава смисъл на земята.

В духа на разговора, Васил ни разказа и за срещите и разговорите, които организира с публиката след някои от поставянията на „Самотни персонажи“ - неща, които осмислят не само работата му, но и живота. Ето какво ни разказа за това:

На тези срещи не се правя на умен или нещо от този род. Ако застанеш срещу аудиторията и демонтираш колко много си чел, хората ще се дистанцират, защото ти заставаш срещу нещо много ерудирано същество и ако попиташ нещо, ще се изложиш. Така че аз заставам и се излагам, ако трябва, за да видят хората, че работата е много по-нормална. И актьорите на сцената са самотни, нещастни или търсят начини да им е забавно или да се лигавят, но паралелно с това се опитвам да правя и други неща.

А какво е посланието на самия моноспектакъл?

Възпитавайте си децата, за да не се превръщат в аутсайдери. Ана, например, не я занимават толкова тези неща. Тя се интересува от човека, който иска да разбие системата.

Самият персонаж го заварваме като аутсайдер, още в момента, в който мечтае да стане писател и да вдъхновява хората, още неуспял и неиздаден. Все още е в борбата си, че от време на време трябва да се изкарват някакви пари, за да може да се пие. Все още се бори със себе си и се опитва да бъде различен.

Хората могат да бъдат много различни. Възползваш ли се от това на сцената?

Изкуството ти помага много да проявиш нещо друго свое. По някакъв начин, имам нещо такова в себе си. Например, за неща, за които нямам дързост да направя, не са лошо или перверзно, но неща, които моралните устои на обществото не позволяват да проявиш. Сцената ми дава дързостта да направя неща, които светът не позволява. Такова нещо ми се случи в „Пилето“. 

Един от първите текстове за теб е озаглавен „Портрета на актьора като млад“. Какъв е твоят портрет и как мислиш, че ще се измени във времето?

Според мен, не трябва да се страхуваме да грешим, защото сега му е времето. Сега пишеш себе си и ако сгрешиш, ще разбереш, че това не е правилният път за теб и можеш да започнеш друг. А когато си на 40 години – тогава е друго. 

Важно е да се работи, да се провокираш сам, да не се оставяш на някакви течения. Най-важното е така да си го направиш като млад, че така и да си остане докато порастваш, да изградиш основи, които да държат духа ти млад. 

Буковски, чрез текста за моноспектакъла, промени ли те по някакъв начин? Пречупи ли възгледите си през неговите очи?

Това е нещо много интересно. Тези неща, дори без да ги рационализирам, се случват. Аз не съм от актьорите, които заживяват като някого, за да достигнат до неговата истина, неговата природа и прочее. Въобще не ги правя тези неща. 

До преди няколко десетилетия това се е случвало постоянно, не че сега не се прави така, но вече има съвсем различен „закон“. Някак си и киното, и театърът в голяма степен са режисьорско изкуство. Ти гледаш спектакъла, общото, а не отделния човек. Според мен, всички сме средство на дадената творба и не трябва егото на някого да застава над егото на творбата. 

Не, не правя някакви такива опити. Отдава ми се вляза в писането на даден автор, но го правя рядко и много внимателно, за да не гърми и да не прескача, да не е рязка разлика. Случвало ми се е, обаче, да стана като някой от авторите. Неусетно добивам навици, присъщи за героите от постановките. Сега случая е сходен. Хем има нещо от Буковски, хем има нещо от нашия си прочит. 

При Буковски любовта е цинична, на границата на вулгарното. При теб има ли я и каква е?

О, не, не. Аз съм много влюбчив, много романтичен. Отдавам се и имам респект и страх от жените. Това, даже, Стайко Мурджев го откри, че имам страх от жените. Може би защото съм отгледан основно от жени. По природа съм много затъващ в тези неща, могат да се изсипят много думи и творения, но в последно време си казах: „Ми, като не иска – не иска бе, братче!“

Какъв е прочитът за порастването и личностното израстване от "Всичко на масата", пречупен през призмата на Васил Дуев и Ана Батева, предтои пловдивската публика да разбере. За финал, Васил ни разказа, че на сцената ни очаква смях, забавление, но и много въпроси. Какви ще бъдат дете, можете да разберете на 7-ми февруари, точно от 19:00 часа в Камерна зала. Заповядайте!