Може да е шега, може да е противоречие, обаче какво от това - аз съм жена , споделя художничката

Разговор на Виктор Георгиев 

Цвета Марова е от Велико Търново, завършва скулптура в художествената гимназия в Пловдив и живопис във Велико Търново при проф. Александър Терзиев. Преподава изобразително изкуство на профилирани паралелки и е лектор в частни колежи в Пловдив. От 2015 е художник на свободна практика. През февруари 2017 нейната самостоятелна изложба в галерия Arsenal of art предизвика силен интерес в артистичните среди. 

- Изложбата ти се казваше „Елементи и сили”, но да оставим живописта и философията настрани и да нагазим в психологията - кои елементи от твоя характер ти дават сили?

- Не знам, май почти всичко, за което се сещам, ми пречи. Например доста ме мързи…..

- А типичната ти разпиляност?

- О, помага ми. Разпиляността ми помага. Защото аз всъщност съм разпиляна само по отношение на бита…..

- А в изкуството това означава да си подреден по друг начин…..

- Май да. Външната разпиляност всъщност е онази вътрешна подредба, заради която нещата стават по инстинкт, подплатен със знание и опит…..

- Всички са във възторг от избухването на цветовете в картините ти и го намират за готина и не много обичайна проява на жизненост. Така ли е наистина?

- Самите картини са много жизнени, да, много емоционални, с много силен заряд. Дали аз самата съм жизнена? По-скоро – не. Но като цяло успявам да вкарам в тях това усещане. Явно имам нужда да балансирам.

- Защо, защо не вкарваш мрачните неща, които са част от теб?

- А, държа си ги за себе си. Мрачните си ги държа в мен, те ме разболяват и всичко тръгва да става все по-лошо…..така си живеем с тях…..

- Това не е ли противоречие?

- Може да е шега, може да е противоречие, обаче какво от това - аз съм жена. 

- Тоест, освен да рисуваш, обичаш обувки?

- Да, много обичам обувки. 

- Добре, по повод изложбата ти беше написано, че си новото цвете на пловдивското изобразително изкуство. Това ласкае ли те?

- О, много. Защото аз съм си цветна, нали…..Това да си цвете е комплимент…..за всяка жена е комплимент. 

- Ласкае те много – но без никакво „но”?

- Ами не знам защо трябва да има някакво „но”. Факт си е – не ме притеснява, ласкае ме. Имаше други неща, които ме притесняваха на самата изложба.

- Кои?

- На откриването се чувствах…..имах странното усещане, че хората няма да ме харесат, защото няма да задоволя техните очаквания. Но, поне според отзивите, те ме харесаха, точно защото представянето наистина не отговаряше на очакванията им. Тази изложба е много различна. Картините ми преди бяха доста по-абстрактни, по-монохромни. Сега във всяка има образ, персонификация, нещо, което създава…..поне усещане за човек. Казвам „нещо”, защото това не са конкретни хора, не са портрети. И даже там, където има опит за портрет - по-скоро за автопортрет – е всъщност опит да уловя собствените си различни състояния и характери, израз на начина, по който виждам емоцията си, не търсене на конкретния образ.  

- Откъде се появи тази образност, какво се промени във времето между предишното и сегашното ти рисуване?

- Онова, което работех преди, беше доста по-аморфно – сигурно защото аз самата се чувствах по-аморфна. А сега май се опитвам да се поставя в някакъв социум, вероятно защото съм много повече отдадена на рисуването. Като съм затворена сама в ателието, имам нужда от хора наоколо и си ги рисувам…..  

- Пречат или помагат годините преподаване на изобразително изкуство на един вече свободен художник?

- Още ми е трудно да преценя. От една страна, работата ми беше много интересна - контактът със самите деца, да виждаш как се развиват, как постигат нещо, как откриват света на изкуството, е изключително съблазнително, така ти гали душичката, че свят ти се завива. От друга страна, както винаги при мен, прекалено много енергия вкарвах в училището и прекалено дълго отлагах собствените изяви - рисувах все по-епизодично, съзнанието ми беше ангажирано с работата буквално до степен да не можеш да мислиш. А изкуството е мисъл. Добре, де, то е дух - а духът е мисъл. Това не е нещо, което можеш да правиш между другото, поне не за мен. 

- Откровена си, това не пречи ли в света, в който живеем?

- Сигурно пречи, обаче какво да направя, всичко при мен е на показ. В училище постоянно си драсках и мои рисунки бяха пръснати навсякъде. А ако някой попита това какво е, колежката ми Марина Нанкова отговаряше – а-а, на Цвета нервната система….. 

- Нека да се върнем на темата за яркия цвят. Макар изтъкани от живот, работите ти носят и стаена заплаха - „Момичето на слънчевия вятър”, „Алиса в реалния свят”,  „Нимфата на залез”, „Голата в рамка”. Има го даже в този „Април”…..

- О, там…..там е страшно, жълтият човек е много страшен…..Зад него стои онзи стих на Елиът: „Април е най-жестокият месец”…..

- Зрителят обаче сякаш не забелязва тези неща веднага, на пръв поглед те остават скрити. Нарочно ли подвеждаш хората? 

- Не са скрити ужасиите, там са си изцяло. В картините аз показвам светлата си страна, без да крия тъмната – но за да я види, трябва човек малко повече да се вгледа. 

- А има ли хора, които схващат веднага?

- Ами не знам, рядко обсъждам с някого картините си на такова ниво…..Но всъщност – да, има хора, които го усещат. Когато Торо /известният пловдивски колекционер Торос Торосян – б.а./ видя за първи път „Април”, веднага каза, че жълтият човек го плаши. В крайна сметка, явно картините ми не са чак толкова жизнерадостни. И е нормално, аз не съм само експлозия от цвят, а понякога и други експлозии. Да, аз съм динамичен, но в същото време и ужасяващо мързелив човек. Или поне така изглежда. Често се будя в три през нощта, влизам в ателието в 4, работя до 8-9, а после цял ден не мърдам от леглото. Дори не измивам чиниите…..

- Зареждаш батериите?

- Сигурно. Това е някак си част от естествения ми ритъм. Обаче, погледнато отстрани, за нормалните хора това не е съвсем нормално поведение.

- Добре, а за теб нормално ли беше прескачането към акварела, което се оказа доста успешно, макар да твърдиш, че не си акварелист?

- Твърдя, че не съм акварелист по ред причини. Но, да, нормално е прескачането към акварела. Той е просто средство за изразяване както акрилът, маслената боя, сухият пастел и всичко останало. С какво работиш е второстепенно. Да, до голяма степен вдигането на цветността при мен се дължи и на факта, че смених маслото с акрил. Чисто технологично, това води до промяна, защото тези бои имат различна консистенция, плътност, характер, скоростта на съхнене е различна, начинът, по който усещаш боята, е различен. Общото е, че можеш да натрупваш. 

- А акварелът?

- Той дава ефирност, усещане за лекота, за свобода на петното. Но в същото време ме дисциплинира. При работата с акрил можеш да направиш една, две, пет, десет картини една върху друга, можеш да импровизираш и да поправяш. Импровизацията с акварела е нещо съвсем различно. Тя може да те изненада, но не можеш да я пипаш после, поне не съществено. Тоест, вътре в границите на акварела можеш да си безкрайно свободен, да разливаш едни петна навсякъде, да заливаш всичко с вода, да преливаш тон в тон, което много ми допада. Обаче не можеш да поправяш. 

- Освен всичко друго, изложбата ти в галерия Arsenal of art се оценява като успешна и откъм продажби. Как се отнасяш към парите?

- Никак. Трудно е, когато ги няма, но ако има за нови платна, бои и обувки, значи всичко е наред. Пламен /съпругът ? Пламен Асенов, журналист и писател – б. а./ се занимава с тези неща. Но е добре да има продажби - така художникът не само работи и се развива, но получава и обективна оценка за труда си, която допълва словесно-абстрактната и е доста ласкателна. Разбира се, в днешна България нещата са объркани – често хората, които имат пари, не се интересуват от истинско изкуство, а от чалга.  Докато пък онези, които наистина ценят нещата и искат да ги имат, реално нямат пари. 

- И накрая задължителния въпрос за бъдещите планове, но в малко по-различен вид - какво искаш да постигнеш, докъде искаш да стигнеш с изкуството си изобщо?

- Що се отнася до конкретните планове за изложби, както е нормално, те са налице за около година напред. Колкото до далечните хоризонти…..ами…..аз всъщност нямам…..амбиции. Това може да звучи странно, но искам просто да си стоя и да си рисувам. Даже ако е възможно – някой друг да ми прави изложбите и аз да не присъствам. Само рисуването ме интересува. 

 

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…