Обременеността на младото поколение посече публиката

Живеем във време, недостойно за описване в театрални представления

Стефка Георгиева

Театърът е изкуство, с което не може да се борави с лека ръка. За него не се изказваш неподготвен, не го оставяш да бъде убит от ежедневието, не коментираш злободневието. Театъра е изкуство, което поставя на сцена проблеми далеч от личните истории. В него се вижда универсалното, извадено извън контекста на своето време, което е приложимо и е утвърдено от историята. Театралното изкуство гледа далече пред носовете ни.

„Ние сме вечни“ за съжаление няма да стане постановка с главни букви. По-скоро представя обременеността на младото поколение, живеещо в България. Сякаш младите хора не се интересуват от екзистенциалните въпроси, липсва всякаква философска насоченост, липсва вложена мисъл, върху която да е работено. Всички знаем какво е времето, в което живеем. Театърът е спасението ни от реалността, поставящо въпроси, които ни извеждат извън зоната на комфорта. Изкуство, което събаря кулите, в които живеем, независимо дали са абаносови или каменни. Тук обаче се случи следното. Сякаш авторът на пиесата, Константин Кучев, е отворил прозореца на апартамента или къщата, в която живее и е наблюдавал какво правят 19-годишните долу. 

Факт е, че на сцената бе представена реалната действителност на поколението, което сега напуска тийн годините. Персонажите бяха съвкупност от почти всички типажи ученици, които можете да срещнете – от интелигентно и малтретирано хомосексуално момче, през романтичния образ на музиканта, до пънкарката, която не е толкова агресивна, колко изглежда, съдейки по външния и вид. Има и изключения, но за тях няма как да разберете, че са интелигентни, здравомислещи хора, ако просто ги наблюдавате, защото за мисълта няма как да съдите по външен вид и поведение пред връстници. В тази възраст хората са такива, каквато изисква средата им да бъдат и лесно губят идентичността си, ако изобщо са я намерили. Кому е нужно обаче да ни се навира още веднъж ежедневието ни в очите?

Най-тъжното е, че поколението на настоящите 20-годишни расте сред емигранти, които повтарят, че „Тук нямаме бъдеще…“, „Вие нямате бъдеще…“. При тези обстоятелства е трудно дори да се опиташ да си представиш какво ще се случи след 20 години. В подобен случай е по-добре да се обърнеш назад към миналото. Но ако не си намерил житейската драма, комедията или онова зрънце, което да вложиш в текста си, за да достигне той до зрителите и да покълне в тях като заразна мисъл, то по-добре почакай ти самият да узрееш за подобно предизвикателство. Театърът е тежка задача, която не е по силата на всеки. Инак всеки втори посредствен драскач щеше да бъде автор на безброй много постановки, играни пред празни салони, а актьорите щяха да измират от глад като риби, отровени от нефтено петно.

Актьорите, за сметка на това, видимо много се постараха да представят максимално добре. Не че всички бяха брилянтни, но дадоха максимално много от себе си, за да изиграят монолозите си, които всъщност зрителите можеха да видят във всеки парк в Пловдив след 22:00/23:00 часа. Симона Халачева и Боян Арсов влязоха много умело в роля, което беше освежаваща глътка през цялото време.

Имаше няколко ситуации, в които публиката се разсмя с глас, но не виждам нищо смешно в реалността, представена на сцената. Хронотопът на „Ние сме вечни“ се отнася към Паметника на Съветската армия по време на миналогодишните протести. В откъсите между отделните сцени се пускаха части от репортажи за самите протести пред Народното събрание. Мъката и плачът на цял народ не е смешен. Незаинтересоваността и егоизма на младите не е смешен. Да ти навират реалността в лицето и то през погледа на хора, които не се интересуват от нея, не е забавно. Все пак не всички млади хора у нас са такива. Има хора, които раздават себе си в името на идеите си, но за тях не се и спомена. Театъра е елитарно изкуство, което не се занимава в подобни теми, недостойни за поставяне на чиято и да била сцена. За съжаление вечността на „Ние сме вечни“ се оказа с краен срок и той изтече между пръстите на посетителите като пясъчен часовник, още след напускането на залата на „Борис Христов“.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…