Капана.БГ

Капана.БГ

Навръх 60-годишнината си утре художникът Атанас Хранов открива традиционната си есенна изложба в Пловдив. Цикълът „Изход” ще бъде представен в любимата галерия на твореца- „Aeterna”. Той включва няколко врати, превърнати в живописни платна с антикварни брави, които водят навсякъде, където пожелае фантазията на зрителя. Хранов отново е различен, нестандартен. Отново ще плаваме с картините му. Ще ни блъскат люти, но светли бури. Ще пушим цигара с „подпухнали тигри” с глави на „пъпеш от остров Лидл”. Ще свирим на китари. Отново ще мечтаем и ще приключенстваме с творбите на маестрото. Намираме го в новото му ателие в Тракия, в което художникът има свой бар и, разбира се, подобаващ барман на пълен работен ден- плюшен заек.

Изход откъде и накъде?

„Изход” е заглавието, което остана на тази изложба. Имаше работно заглавие „Вероятните намерения на пъпеша от остров Лидл”. То бе провокирано от портрета на незабравимия галерист Стоян Даскалов. Така или иначе обаче се спрях на заглавието „Изход”. Изходът всъщност е нещо, което търсиш в себе си. Изложбата е за личните изходи у човека. Такава беше идеята и на изложбата в София през пролетта, и сега на тази в Пловдив. В София бях показал приятели, които в годината са били моя опорна точка и към които имам отношение като към някакъв изход- когато искаш от настоящето за се върнеш някъде в миналото, минаваш през някаква врата, която предварително си оставил. Естествено, това е метафора. Връщаш се през някакъв образ на човек, на събитие, на пейзаж. През този образ се връщаш там, където искаш да отидеш. В настоящата изложба по-скоро съм нарисувал състояния и моменти, които съм преживял и които смятам за важни. Като хоризонталната врата, която ме връща съвсем конкретно в една силна буря от това лято.

На прага на юбилей си. Често ли се връщаш към миналото?

Не се връщам много към моменти в миналото. Опитвам се да си живея в настоящето. Миналото ще го оставим малко по-нататък, за другите юбилеи. Засега настоящето ми е съвсем достатъчно. Но държа да отбележа, че това не е юбилейна изложба. Това е обичайната есенна изложба в Пловдив. Юбилейната предстои, догодина, евентуално. И тя няма да е юбилейна изложба, а ретроспективна. Както казва монахът Доротей- много по-важен е именният ден от рождения. Защото рожденият е частно, лично събитие, не е чак толкова важно за пред света. Смятам, че е прав. Какво има толкова да се празнува това, че си се родил. Би трябвало да се празнува това, което си направил, след като си се родил.

Говорейки за изход и врати, какво искаш да видиш, когато отвориш вратата на новото си ателие?

Първото, което искам да видя е моят барман- заекът със щръкнали уши и с четка в ръката. Всъщност, искам да видя това, което всеки един човек желае, нищо по-различно. Искам да видя уют, увереност в това, което ще направя. Увереност, че правиш нещо смислено. Да държиш основната червена линия, която ти е дадена отнякъде- от Господ, от природата, от нещото, което си. Това е най-смисленото, най-важното. Ти си това, което правиш. И ако се изгубиш и се разколебаеш, че това нещо не е нужно, не е важно за никого, значи нещата са зле.

А когато излизаш от ателието?

Трябва да излезеш с мисълта, че нещо си направил както трябва. И че на другия ден, като влезеш пак, ще те посрещне една картина, която е тръгнала в правилна посока. Много държа преди да изляза да я докарам дотам, че на другия ден да се върна с удоволствие и с радост да рисувам. Някой път оставам до много късно и много повече, отколкото ми се ще, само и само да вкарам творбата, която работя, в такъв етап , че на другия ден да дойда с удоволствие да продължа. Това ми е обичайна практика.

Колко картини започна отначало специално за тази изложба?

Най-драматична е Червената врата, която в началото тръгна много добре. Но в един момент спря и тръгна назад. И колкото повече работех върху нея, толкова по-зле ставаше. Обикновено най-обърканите работи ги оставям за последно. Тогава вече съвсем брутално махам всичко, което е в повече и я оставям тя сама да си тръгне нанякъде. Махам, докато тя не ми подскаже накъде иска да върви. И в крайна сметка обикновено тези картини стават важни, най-знаковите в една изложба. Конкретно Червената врата е от едно преживяване на лодка Албатрос. Там капитанът Данчо пусна по телефона един запис как свири на класическа китара. Едно преживяване, което не е чак толкова важно, но всъщност мигът е съвършен. Това съвършенство на мига се получава, когато съвпадат тези усещания във всички около теб. И това го прави събитието много по-важно, отколкото е в действителност. Нали знаеш, както във всяко едно пътуване има съвършения ден, съвършения момент. Без да има кой знае каква конкретна причина. Чисто и просто на всички, в екипажа, в случая, им се отварят звездите и им казват „Тук сте, светът е с вас и ви обича”. Това беше един такъв момент. Червената врата е посветена на всички тези моменти, които де факто нямат име. И може би е най-важната врата, защото колкото е конкретна, толкова и се отнася на всички тези мигове на съвършенство. Моментът, който е споделен, не е само твой.  

Спомена бурята от това лято край остров Тасос. Търси ли Атанас Хранов бурите в живота?

Бурите в живота по-скоро те намират. Всичко е и въпрос на характер. Ако ти е писано да стоиш мирно и кротко, и да си вършиш методично работата, ще избегнеш доста бури. Но ако не ти е писано така, колкото и да се криеш бурите идват при теб. И това е най-забавното и хубавото. Иначе е скучно. За мен това е в основата на всичко, което правиш. Това е начин на живот. Трябва да си търсиш малко приключението, разклащането.

Каква буря те клати, докато правеше тази изложба?

Сгъстиха се доста ангажиментите с малкия син Николко и кръщенето му, големият Любен- Чилийския Че Гевара, който дойде от Южна Америка. Сгъстено бе времето и ситуацията, но се справих. Не беше лесно, но доброто победи. Защото всяка картина, без значение колко е голяма и амбициозна, иска да се съсредоточиш, за да останеш единствено и само в нея. Не можеш да мислиш за много неща, докато я правиш.

Къде намираше бравите са вратите?

Бравите също бяха приключение. Издирвах ги навсякъде. Първите брави, които откачих, бяха от моите си врати на „Сан Стефано”. Смених ги с нови, въпреки че не ми се щеше. Но изкуството иска жертви. След това много приятели ми носеха. Част от бравите купих от антиквариати. Един дърводелец ми помогна много. Той ги колекционира, но се раздели с радост с тях като разбра за какво ми трябват. Даде доста от бравите си. А те са много важни, защото вкарват вратите в един различен ключ. Те са истински, носят белега на времето, ползвани са може би 100-150 години. Носят тоя живот, който е минал покрай и върху тях. И като присъстват във вратите, този намек за реалност се прехвърля и върху това илюзорно пространство, което рисувам. Всъщност, ако бравите са толкова истински, би трябвало и другото да е истинско. С това, че бравите са три на всяка от вратите, исках да подчертая, че това не са обичайни врати, а през тях можеш да влезеш и да излезеш във всички посоки.

Бурята всъщност може да бъде доста светла, съдейки по хоризонталната врата?

Нямам лоши чувства към този щорм, който ни връхлетя. Не изпитахме страх. По-скоро изпитахме респект към природата, към мощта на вятъра. Не случайно в работата има изобразени два стола- защото и капитанът на нашата любима лодка La Bonne Vie Румен Луканов, и аз, имахме чувство, че сме били на кино и сме гледали това, което се случи, на екран. Все едно не се случи с нас, някак бе извън човешките възприятия.  А знакът, че едно такова приятелско място като остров Тасос успя да ни изненада така е „Бъди готов”. Няма място, на което да си защитен от всичко. На финала на това плаване обобщих, че не може да кажем, че нямаше вятър. Имаше, само дето се събра всичкият наведнъж. Защото през цялото останало време нямаше вятър. И най-интересното всъщност беше, че това поверие, че не се свирка в лодка, го изживяхме съвсем реално. Аз за втори път го преживявам- един път със Стефан Акрабов, който каза, че не вярва в такива работи и след Дарнаделите ни удари някаква ужасна буря. И сега край Тасос бе вторият път. Имаше един англичанин, който качихме на стоп. Започна да свири на лодката, а капитанът Румен му се скара. Забрави обаче нашият пасажер и засвирука втори път. Оставихме го на брега, отплавахме и бурята дойде. Излиза, че поверията много често излизат верни. 

Неделя, 10 Октомври 2021 12:36

Гласът – 2

На Вожда – Г-н Порязов, Губернатор на „Найлона, заради много неща, и за ЧРД днес, 10 октомври

Георги Ганев

         Началото на октомври 1974-а, Пловдив. Бях ученик в осми клас на Английската гимназия, със самочувствието на преминал през учебната година на подготвителния клас що годе успешно. Отличници бяха „читанките”, а пък ако бяха и между групата на правоимащите – о, тогава бяха недосегаеми. Не се числях към нито едно от тези две съсловия – родителите ми бяха далече от властта и горните етажи на еднопартийния комунистически режим. Не изпъкваха и професионално – баща ми учител, а майка ми строителен техник. Тогава живеехме в Стара Загора, а в Пловдив аз обитавах с още четири момчета стая в общежитието на ул. „Весела” 5. Сега тази сграда от доста време е родилно отделение. Учех, колкото учех. Могъщ магнит за младата ми душа бяха улиците на този извънземен за мен град, които в много отношения в тази гимназия ни бяха забранени, особено в подготвителен клас. Тъкмо затова тези толкова знаещи улици бяха моите най-желани учители, с всичките им капанчета и особено с Капана. И със Стария град, разбира се.
         В тази есенна вечер, някъде между седем и осем, когато мракът тъкмо беше се спуснал над Пловдив, вървях пеша от гарата към общежитието. Бях пристигнал от Стара Загора с влак и с пътна чанта в ръка се прибирах, за да хвана часа преди проверката. Баща ми беше ми дал парите за целия месец, някъде между 90 и 100 лева на онези пари, което за едно момче си беше малко богатство. Те трябваше да покрият таксата за общежитието, храната в ученическия стол и други ежедневни разходи, та дори да останат и така наречените джобни пари. Ако се наложеше нещо извънредно, щяха да ми пратят по пощата със запис. Тогава банкови сметки и дебитни карти хората нямаха, пък за други форми на парични трансфери дори и не бяхме чували.
         На тази „зряла” възраст и при самостоятелния ми начин на живот, далече от семейството, вече се чувствах мъж и имах портфейл. Дънки тогава можехме да видим само на кино – в малкото холивудски филми, които пускаше държавната кинематография, или ако на някой от съучениците му донесяха от чужбина. Така че портфейлът ми беше сложен в задния джоб на панталона от задължителната ученическа униформа. В него имаше около десет лева – точната сума знаех само приблизително, тъй като си бях купил билет за влака на гарата в Стара Загора. Останалите 80 лева бяха в чорапа на десния ми крак – старателно увити в найлоново пликче, в случай че цопна в някоя локва в тази дъждовна вечер, а самият чорап – стегнат в горната си част с ластик около крака ми. Родителите ми не знаеха за това – нямаше защо да ги тревожа.
         Прибирах се винаги пеша, за да се наслаждавам на улиците. Маршрутът ми включваше ул. „Иван Вазов” изцяло с „партийния блок” преди ДНА и внушителната тогава сграда на Партийния дом, после площад Централен. Следваше минаване покрай Руската книжарница (сега Сладоледена къща) – единственото място в града, откъдето човек можеше да си купи книги на английски език. Разбира се, те бяха издадени от съветски издателства и творбите в тях бяха на езика на Шекспир, но издателските карета и изобщо всички текстове в началото и в края на книжното тяло можеха да ти послужат, за да поупражниш отново езика на Пушкин. Отново, защото в онези години руският беше чужд език номер едно за българската образователна система и задължителен в нашите училища. Английски можеше да се учи единствено – подчертавам тази дума – в шест училища на комунистическа България. В английските гимназии в София, Пловдив, Бургас, Видин, Русе и Варна. Силно ограничен, стеснен до минимум беше и достъпът до книги и периодика на английски. Затова и около Руската книжарница се навъртаха шофьори на тирове, които продаваха на черно западни порнографски списания. Редовни купувачи на „Плейбой” и другите от сорта бяхме ние, учениците от Английската, както и студенти от университета. Батковците обаче като по-големи предпочитаха да практикуват секса по двойки, отколкото солово - с хартиени партньорки.
         Нека читателят ме извини за това отклонение, но въпреки че съм бил в дузина държави на запад, на изток – макар и сега да го искам - съм пътувал само до Руската книжарница в Пловдив и моето вълнение е разбираемо.
         Нататък изминавах неповторимия архитектурен коридор на Главната улица до Джумаята и вместо да продължа по Малката главна към аптека „Марица”, завивах надясно по улица „Железарска” и пресичах Капана. После през подлеза до Чифте баня излизах до Семинарията. В тази сграда тогава беше Английската гимназия. Продължавах по-нататък към Родопския пансион и достигах целта си – нашето общежитие беше до него.
         При тези прибирания от Стара Загора обичах в началото на „Железарска” да си правя почивка и да ям ашуре. Сега обаче трябваше да бързам, защото закъснявах. Шефката на нашия пансион беше една строга рускиня, другарката Шотлекова, която докладваше всичко на ръководството на училището. Мадам Шо нямаше да ми прости, още повече, че я бях възпял в епиграма, а някой от моите съученици услужливо ме беше похвалил за това пред нея.
         Обществените тоалетни на ул. „Железарска” си ги имаше и тогава, но за разлика от сега се влизаше лесно и просто – отваряш вратата и толкова. Сега са модерни, но ги избягвам, защото трябва да си вадя виза, за да вляза някъде, където ме вика природата. Освен всичко друго, в онези години никой не стоеше в тоалетните, за да взема вход – бяха си безплатни.
         Така или иначе, влязох в мъжката тоалетна по малка нужда, за да продължа по пътя си без притеснения. Пък и друго - в неделните вечери с момчетата от стаята слагахме бири на масата и залоствахме вратата с едно от леглата. При нужда обяснявахме, че чистим стаята и сме преместили леглото, за да метем под него.
         Оставих чантата на мивка до мен и прав пред писоара, започнах да се облекчавам. В този момент в тоалетната влезе мъж с ниско нахлупена шапка тип бомбе и високо вдигнати ревери на тъмносин шлифер. Мярнах това с периферното си зрение за миг само, защото той много бързо се озова зад мен. Усетих едновременно дъха му до лявото си ухо и допир на остър предмет в гърба си. По-късно, анализирайки, можех да допусна, че е могло да бъде показалецът на дясната му ръка. В онзи момент обаче бях уплашен, макар да запазих присъствие на духа.
         - Момче – изсъска почти приятно и приглушено Гласът в ухото ми – нищо лошо няма да ти направя, ако ми дадеш всичките си пари. И пръстен, ако имаш, и други деболии.
         - Боже мой, пикая в момента... не виждате ли? – измънках уплашено.
         - Спокойно! Довърши си работата, после ми дай парите. Викнеш ли, забивам ножа до дръжката.

         - Няма... няма да викам. Бръкнете в задния ми джоб и вземете всичко. Ето, другите джобове ги обръщам – празни са. Само ми върнете портфейла, моля ви – и със свободната си ръка, сменяйки ръцете, обърнах джобовете.
         - Е, добре, послушен си ми ти. Да видим сега какво има тук... послушен, ама беден. Мама му стара, няма ли богати момчета в тая държава?!
         - Богатите момчета не пикаят в градските тоалетни, другарю – обадих се вече по-окуражен и със съчувствие към лошия му късмет. Изтръсках го и прибрах по местата му първо него, после портфейла, който непознатият, все така плътно зад гърба ми и незабележим, ми подаде с ръка в ръкавица пред гърдите ми.

         - Така е, по дяволите ангелски! – каза Гласът - Слушай сега. Бавно се обръщаш надясно, с гръб към вратата. Ще гледаш само ей онзи пирон на стената и ще броиш до триста. Преброиш ли, можеш да тръгваш. Аз ще съм отвън зад ъгъла и ще наблюдавам. Издъниш ли ме – ножът.
         Направих, както ми нареди. Почти не чух отдалечаващите се стъпки.
         Чух Гласа. Два месеца по-късно. Пет момчета, всичките обитатели на втора стая в нашето общежитие, бяхме в града на това, което си наричахме уличен пикник. По-късно, като студенти вече, сме се шегували, че уличният пикник е нищо и половина без улични момичета. Такива обаче през комунизма официално нямаше. Проституцията се гонеше от властта и се организираше от същата власт за резиденциите на номенклатурата и хотелите с висши чуждестранни гости.
         Мозъкът на тези пикници беше Зарето, той даде идеята, а Пейчо обикновено носеше торбата с бутилките от мляко. Работата беше там, че и двамата бяха пловдивчани. През първата година, като подготваци, и пловдивчани задължително живееха в общежитието, за да учат английския по-ефективно. През втората година, когато се развива тази история, те вече си бяха вкъщи, а ние – на „Весела”. Липсвахме си в извънучилищно време и затова в събота или неделя си правехме тези пикници. Мерехме улиците и тепетата, така да се каже, ходили сме и на гребния канал. В бутилките от мляко имаше „Каменица”, естествено, а понякога и други неща, при специален повод.
         Сега бяхме на уличка в Капана, точно пред митичното заведение „Найлона”, което и днес си е магнит за мен, и не само заради едната носталгия. Пиехме направо от зелените бутилки. Бира през декември, истински идиотизъм, но на кого му пукаше. Нали бяхме заедно.  Групичката млекопитаещи може и да е изглеждала съмнително на ченгетата, униформени и цивилни, които щъкаха навсякъде, но така или иначе никога не се случи нещо неприятно.
         Към нас откъм сърцето на Капана се приближи мъж с нехайната походка на хищник, който не знае, че капанът ще щракне след броени минути. Гологлав, със син шлифер, но нищо познато. До момента, когато се обади.
         - Майнички, като ви гледам, и на мен ми се допива мляко. Вие явно не сте си досукали. Обаче аз, по дяволите ангелски, отивам в халите и ще си купя бира за цели три дни. Така че ми кажете наздраве – и отмина.
         Седях десет секунди безмълвен и наум си подсвирках с уста. Решението го бях взел веднага, просто го обмислях.
         - Пейчо, я дай торбата. Пичове, чакайте тук, отивам да купя бира за довечера. Аз черпя.
         Влязох в халите. Видях го, че се мотае вътре и пазарува. Купих си пакетче обикновени бисквити, излязох и зачаках пред входа. Наоколо имаше много хора, но на мен и без тях нямаше да ми пука, и не само защото приятелите ми бяха наблизо. Картите сега бяха в моите ръце. Именно в ръцете, а не в чорапа.
         Излезе. И двете му ръце – заети с торби покупки. Нямаше да има кураж да удари, но дори и да намереше, неговите торби ми даваха една-две ценни секунди преднина.
         - Извинете – спрях го любезно – познаваме се с Вас, но от мен не Ви грози нищо лошо, аз съм добро момче.

         Бях пред гърдите му и той ме гледаше от половин метър разстояние. Наоколо влизаха и излизаха хора, други вървяха по Малката главна. Зърнах в очите му безпокойство, което щеше да се превърне в страх, ако поисках, и в паника, ако викнех с висок глас.
         - Не разбирам – измънка мъжът, който ми водеше в резултата с половин глава ръст и поне десетина килограма тегло.
         - Кенефът на „Железарска”, преди два месеца. Знам гласа и лицето Ви, а милицията е на триста метра. Аз обаче Ви давам мъжка дума, че няма да направя нищо. Вие тогава ми отмъкнахте десет лева, а до днес не съм казал на никого. Гледам, че сте си купил десетина бири, може да са и повече. Сега ще ги прехвърлим в моята торба, хем ще ви бъде по-леко, като се прибирате. Аз ще стоя тук и ще броя до триста, после ще си хвана моя път, че ме чакат. Другата събота пак ще съм тук в два следобед. Тогава ще ми купите още толкова бира. И забравяме за случая. Окончателно. О кей?
         Той ме гледаше така, както се гледа извънземно. Мисли няколко секунди, а после, без да каже и дума, прехвърли бирата в торбата на Пейчо и си тръгна. Измина пет-шест метра, спря и се обърна.
         - Как се казваш, малкия?
         - Вълкът. Вълкът с тънкия врат, който сам си върши работата и не познава милицията.
         Тогава не знаех, че 42 години по-късно, през юли 2017-а, в Града на вълците Уулвърхемптън ще ми измислят прякора Белия вълк.

10 октомври 2021 г., 10:43 ч., Пловдив

Приключи Националният конкурс за поезия „Добромир Тонев“ за автори до 45-годишна възраст, който Община Пловдив и Дружество на писателите – Пловдив, със съдействието на ИК „Хермес“, ИК „Жанет – 45“, ПУ „П. Хилендарски“, г-жа Тони Симидчиева,  с медийното партньорство на БНР - Радио Пловдив и БНТ 2, и с любезното домакинство на Културен център „Тракарт“ Пловдив организират за 11-ти, пореден път.

В навечерието на рождения ден на Добромир Тонев (роден на 15.10.), каквато е традицията, в  Културен център „Тракарт“ снощи се състоя церемонията по награждаване на победителите.

Общо 46 млади поети от цялата страна изпратиха свои стихове за участие в конкурса, а комисия в състав: Станислава Станоева – председател и членове Ина Иванова и Елена Тамамджиева, определиха победителите.

Първа награда – 600 лв. и грамота, осигурени от Община Пловдив, не бе присъдена. Втора награда – 400 лв.  и грамота, осигурени от Община Пловдив, получиха двама участници - Андриан Захариев от гр. Русе и Йорданка Белева от гр. Тервел. Третата награда –  200 лв. и грамота отиде при Ана Петрова от гр. Кърджали.

Парична награда  - 200 лв. и грамота за студент - поет, осигурени от Филологически факултет на ПУ „П.  Хилендарски“ не бе присъдена. Специалната партньорска награда за млад поет -  300 лв., осигурена от Радио Пловдив отиде при Надежда Тричкова от София,  на 28 години.

Вечеря и нощувка за двама в хотел „Одеон“ – Пловдив спечели Антонина Георгиева от София.

Наградените участници представиха пред публиката в „Тракарт“ своите стихове. Музикален домакин на събитието бе класическото дуо Юлия Марковска - виолончело и Владимир Стефанов-пиано. Водещ на церемонията бе актрисата Анна Танчева.

Пловдивската банда Acoustic Corporation издаде нова песен след дълго творческо прекъсване т 2014г, когато излезе албумът им Better Day.
Който е слушал групата знае, че тя е характерна с това, че не се ограничава в определен стил. Новата песен се казва “Кръговрат”и е с изразено етно-фюжън звучене, а към нея има и чисто ново видео, което се върти вече в youtube.

Записите и миксинга са дело на Борис Спасов “Жака”, а мастеринга на Юлиан Янев от JJ Mastering.

Видеото е заснето на някои доста интересни места около Пловдив, а сюжетът е пресъздаден от Алекс, Николай и Ангел Цекови, като главни действащи лица, както и от авторът на композицията, кавалджията Александър Михайлов и най-новият член на групата, певицата Мария Костадинова.

Видеото е заснето от Иван Палейков и Красимир Атанасов, а режисурата на клипа е дело на Красимир Атанасов и Acoustic Corporation.

Песента има и доста интересна дълга версия, която можете да намерите и свалите в bandcamp.com

 

 

СТАТУТ е съвременен танцов спектакъл, който разглежда наложените промени в живота на бежанеца, бягащ от война или режим.
Движението в танца отразява личните истории на хора с различни националности, култури и преживявания.

 

Концепция и режисура: Мария Табакова, Елица Попова, Михаела Заимова.
Хореография и танц: Мария Табакова, Елица Попова, Михаела Заимова, Радина Харизанова, Никола Костадинов.
Музика: Вероника Табакова
Костюми: Харита Асумани
Глас: Силсила Махбуб, Атанас Апостолов
Дизайн осветление: Михаил Атанасов и Георги Петков
Фотограф: Мериан Николова
Оператор: Богдан Спасов

начало - 19,30 ч.

 

Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура", програма "Социално ангажирани изкуства".

 

Основни партньори на проекта СТАТУТ са
Върховен комисариат на ООН за бежанците,
Асоциация за развитие на София,
Младежка медия към ООН „Una News“,
Derida Dance Center,
Държавен куклен театър Пловдив, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ - Габрово,
Нов Театър НДК - София.

 

С оглед наложените противоепидемични мерки, молим да носите маски, както и да дезинфектирате ръцете си на входа.

 

С оглед намаления зрителски капацитет (50%), молим да закупите своя билет предварително онлайн: https://epaygo.bg/2356799581

 

Петък, 08 Октомври 2021 11:33

Нови имена в афиша на HILLS OF ROCK 2022

Едно от най-дългоочакваните рок събития в България HILLS OF ROCK 2022 продължава да добавя нови имена в програмата за изданието си за следващата година. Екипът на фестивала, който ще се проведе между 21 и 23 юли на Гребния канал в Пловдив, не спира да работи с пълна сила и оптимизъм за едно истинско рок лято и най-после – четвърто издание на HILLS OF ROCK през 2022.

Припомняме, че потвърдилите хедлайнери на първия фестивален ден, 21 юли, са SLIPKNOT – eдна от най-големите и актуални метъл банди в света, а на 23-ти юли – забиват SABATON, които преди броени дни обявиха, че в новия си албум имат песен за България.
Групите, които ще свирят на трите предвидени за догодина сцени – Main Stage, Music Jam и На Тъмно, засега наброяват общо 38 банди, но нови имена предстоят да се добавят към програмата на HILLS OF ROCK 2022.

Сред новите попълнения са шведската симфоник пауър метъл група MAJESTICA, чийто фронтмен е китаристът на SABATON - Tommy Johansson. Групата е създадена през 2000, но до 2019 се казва ReinXeed. Сменят името си на MAJESTICA, след като подписват с Nuclear Blast Records и имат два албума - Above The Sky (2019) и A Christmas Carol (2020).

Освен тях, идват и MISTER MISERY – хорър метъл банда, отново от Швеция, създадена през 2018. Чрез смесване на експресивни китарни рифове и мелодични припеви, техният звук граничи с олдскул рокендрол и агресивен модерен метъл, които заеднo създават уникалния им звук. От Италия идва третото ново име за програмата догодина – NIGHTLAND. Те свирят мелодичен дет метъл, а групата се ръководи от организатора и композитор Ludovico Cioffi. TENSIDE е метълкор груув бандата от Германия, създадена през 2004, със сериозен опит и дискография зад гърба си – седем албума и стотици европейски и световни турнета, последното – с Killswitch Engage, Trivium и Bad Wolves.

Пълният списък на групите, потвърдили за HILLS OF ROCK 2022:
SLIPKNOT / SABATON / RISE OF THE NORTHSTAR / BURY TOMORROW / DAGOBA / MAJESTICA / MISTER MISERY / NERVOSA / RAVENFACE / THE MODERN AGE SLAVERY / KLOGR / NIGHTLAND / 5RAND / HANGARVAIN / TENSIDE / FALLCIE / POWER CRUE / DISTRICT 13 / 40 DAYS LATER / BASSKA / HELLION STONE / HOMEOVOX / BAILDSA / SIN SEEKAS / K.O.R.A. / OGI 23 / KONKURENT / MILENA & BAND / PIZZZA / THIS BURNING DAY / SCROLETICS / JIN MONIC / SILUET / KERANA & KOSMONAVTITE / SEVEROZAPADNYATSITE / DEAD MAN’S HAT / BOOMERANG / ARTIFICIAL COMET.

Билети за HILLS OF ROCK 2022 се продават на https://ticketstation.bg/. В близките седмици се очакват още интересни анонси от лагера на Fest Team и нови потвърждения от световни имена, издават от промоутърската компания, предпочитан партньор на гигантите Live Nation за България от 2020. HILLS OF ROCK 2022 се организира от “Фест Тийм” ООД и е част от програма „Наследство“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

За още новини следете festteam.bg, hillsofrock.com и ticketstation.bg, социалните мрежи и събитието във Facebook за най-актуална информация.

Локална среща “Промяната започва с теб в Пловдив” ще се проведе на 15.10.2021 (петък) от 13.00 ч в Младежки център - Пловдив, който е партньор в организацията. Събитието ще е от интерес за местните ученици, студенти, младежи, които ще получат шанс да въздействат пряко на институциите и да споделят каква промяна търсят в Европа и родния си град.

Национален младежки форум работи съвместно с младежки организации от Европа по проект “25-те процента” за генериране на идеи и младежко участие към “Конференцията за бъдещето на Европа.” Подаването на идеи ще се осъществява чрез специална онлайн платформа, като крайната цел е оформяне на общото ни бъдеще.

Без значение дали идеята на участниците е свързана с екология, климат, социални проблеми, политика, технология, икономика или нещо друго, локалната среща е мястото, където те могат пряко да въздействат на европейските институции в процеса на вземането на решения.

Младежите ще получат възможността и да работят върху важен за тях проблем на местно ниво. Те ще разработят идеи за развитието на родния си град, които да презентират пред поканените представители на общината.

Основна цел на проекта е гласът на младите да бъде чут и да бъде съобразен в процеса на вземането на решения, касаещи бъдещето на европейските граждани.

 

Страница 5 от 1973

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…