Когато говорим за Христо Ботев най-често се сещаме за революционната му дейност или безсмъртната му поезия. Склонни сме да пренебрегваме факта, че Ботев е човек като всички нас.

В Букурещ през есента на 1874 година Христо Ботев среща своята възлюбена Венета. Двамата са връстници. Любовта между двамата пламва бързо и съвсем скоро те се венчаят без поп, камбани и църковен обред. Венета е разведена и Ботев приема като доведен син Димитър, детето на нейния бивш съпруг Дончо Петков. Той живее с нея 10 месеца, тя живее с него 43 години – до самата си смърт. Има такава любов: самодостатъчна по своята природа, тя не се нуждае от подхранване и всекидневно доказване чрез присъствие, думи и жестове. Тя съществува, защото в нея вярват. Любов, подобна на Бог.

На 17 май 1876 година, знаейки че отива на сигурна гибел, Ботев изпраща прощално писмо до своето семейство.

Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

  Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!

   Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.

Христа

17 мая 1876

„Радецки“

[На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал]:

Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ.