Представяме ви есето на победителката в конкурса „Българин да се наричам“
Ученичката от шести „в“ клас в училище „Яне Сандански“ - Йоанна Канева, е големият победител в конкурса за есе „Българин да се наричам“, организиран от администрацията на район „Южен“ във връзка със 140 години от Освобождението на България.
Журито в състав: председател доц. Симеон Кацаров – преподавател по история в ПУ „Паисий Хилендарски“ и членове: Антон Баев – председател на съюза на писателите в Пловдив и Николай Балдев-художник, е било силно впечатлено от творбата на момичето.
В началото имаше известно колебание у тях само защото конкурса бе обявен за ученици от 7 до 11 клас, но просто нейното есе се открояваше сред всички останали и решението е взето единодушно, разказа райкметът Борислав Инчев пред наш репортер.
„България винаги е имала талантливи деца и съм сигурен, че и винаги ще има. Когато имаш възможност да се срещнеш с такива деца разбираш, че потенциала ни е много голям и само от нас си зависи как да го развием. Държавата и общините трябва да направят всичко необходимо децата да имат тези възможности и да са безгрижни,“ коментира той.
Представяме ви есето на победителката в конкурса „Българин да се наричам“ Йоанна Канева
Разказ на една череша
Аз бях обикновено черешово дърво. Мечтаех да разцъфна и да нахраня много хора със сладките си и ароматни плодове. Живеех в двор с други дървета. Чувствах се у дома си.
Един ден в двора влязоха мъже с брадви, огледаха всички дървета и избраха мен. Похвалиха ме, че съм права и ненапукана. С брадвите си ме отсякоха и ме отнесоха в дърводелска работилница. Аз плаках за неродените си черешки. Мъжете обелиха кората ми и пробиха сърцевината ми с железен свредел. После ме стегнаха с железни шини и ме качиха на двуколка. „Хубаво топче става от нашата череша!” – казваха те. Така аз разбрах, че вече съм черешово топче и ще участвам в битка за свободата на България.
Цялата зима престоях в дърводелската работилница. Юнаците се събираха там, говореха за свободата, за въстанието, нямаха търпение да освободят родината си. Те много я обичаха. Не се страхуваха да умрат за нея. От тях научих, че човек трябва да има достойнство и да живее с вдигната глава, че робството е по – лошо от смъртта.
Един ден в работилницата дойде млад юнак. Всички го слушаха и му викаха „воеводо”. Когато той говореше, юнаците от работилницата се превръщаха в други хора. На гладкото ми тяло с остро ножче той написа едно пророчество: „ТУРКИЯ КЕ ПАДНЕ В ЛЕТО 1876” „Ще падне, братя, този топ ще я събори.” – каза тихо воеводата, но го чуха всички. И ме погали.
Дойде април. Моите въстаници дойдоха и ме впрегнаха в конен впряг. Откараха ме на полянка, която се беше превърнала в бойно поле. Чуваха се страшни гърмежи, беше страшно, но всички бяха весели, сякаш не на бой, а на сватба бяха тръгнали. И колко хубави бяха със своите въстанически униформи. И как се вееше това знаме със златния лев – същото, на което пишеше: „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ”...
Битката беше жестока! Аз стрелях с моите железни гюлета, макар че пареше от барута и цялото тяло ме болеше...
Моите хора загинаха в тази битка. Аз ги видях да умират без страх, защото който падне в бой за свобода – той не умира! Исках да им помогна, сипаха ми повече барут и...се спуках! Видях лицата на враговете, които се смееха и викаха: „Я гледайте – дървена артилерия”...
Аз щях да бъда обикновено черешово дърво, което да храни хората със сладки и сочни плодове. Сега знам на какво е способен човек, който иска свободата си и се гордея, че съм част от славната, българска, дървена артилерия.