„Споменът от неизживяното ни преследва цял живот” – Александър Блок

Веселина Бакалова-Михайловска

Поредният български филм може би ще си помислим всички в началото, но смело мога да твърдя, че това е лента, която ни кара да се замислим – да поразсъждаваме върху въпроса в какво се превръщаме и къде изчезват мечтите ни? Дали ги осъществяваме и те просто умират или избираме да ги оставим там в миналото, защото така остават по-красиви?

Действието се развива паралелно през 80-те години на миналия век и в днешни дни. Главните герои – Калин и Биляна – вече са пораснали, но и в двамата намираме частица от детското. За мен лично Калин е много по-реалният и действителен персонаж, защото макар и леко отегчен от живота, който води, и имащ нужда от нещо разтърсващо - той е този, който остава здраво стъпил на земята. Калина, от друга страна, въпреки че твърди, че не си спомня и спомените са ненужни, сякаш е останала назад във времето и все още не може да надрасне детската си възраст. Докрая на филма тя остава леко неорентирана, действаща съвсем инфантилно и дори непоследователно.

Връщането във времето на социализма и на пионерските връзки няма как да не ни докосне, особено тези от нас, които си спомнят за тогава. Аз лично пионерска връзка не съм носила, но сякаш още държа в ръцете си картинките от дъвки „Турбо”.  Детските спомени на двамата герои са валидни за всички нас, за които това време бе изпълнено с игри, приключения и пакости. Времето, в което мечтаехме да сме каубои и индианци, или пък принцеси. Когато нямахме компютри и не живеехме във виртуалната реалност, а всичко се случваше в квартала, на детската площадка и в безгрижието на едно време, когато най-голямото наказание беше да не гледаш телевизия „до второ нареждане”.

За съжаление, от действието години по-късно, става ясно, че не всичко се развива така, както сме си го представяли. Тук сценаристите чрез Калин и Биляна ни срещат с истината, че действителността на зрялостта няма абsoлютно нищо общo с романтизма на детските представи. Любовта на 10-годишните винаги е по-лесна и проста, а на големите носи със себе си безброй усложнения. Дори и пресъздадена напред във времето чрез спомените и местата, на които са били преди, тя вече не е същата. Нещо там ѝ пречи да се разгори с пълна сила, както би било редно и тя остава просто една мечта. Тук Биляна ни оставя леко учудени, тъй като за мен и до края не беше съвсем убедителна, че това е единствената ѝ любов. Предаде се някак прекалено лесно, но може би това бе замисълът на създателите. Да ни покажат, че спомените за отминалите дни трябва да си останат там, къдета са си, че е по-добре да не убиваме мечтите като ги осъществим.  Защото нима те не са като една дъвка, на която в момента, в който ѝ свърши сока, тя вече е безвкусна и ненужна?