По стъпките на Николай Хайтов

Анна Велкова, стажант-репортер и инициатор на проекта „Възроден”

Десетина млади пловдивчани обикалят 10  забравени села, които се нуждаят от подпомагане в рамките на проекта „Възроден”. Инициативата е с подчертана социална, екологична, етнологична, изследователска и творческа насоченост. Младежите ще се опитат да разкажат историите на хората, които живеят някъде там, забравени и забравили времето. Анна Велкова, наш стажант-репортер и инициатор на „Възроден”, по стъпките на Николай Хайтов в Родопите. Днес България чества 100-годишнината от рождението на големия български писател.

„Баща ми винаги е бил като камък, който си тежи на мястото. Имаше режим, правеше си всяка сутрин разходка до Св. Илия. След това сядаше пред пишещата машина и с брат ми Сашо знаехме, че трябва да бягаме надалеч, да не шумим. Винаги защитаваше слабите. Имаше си мисия и тя беше Родопа..По-точно българите мохамедани, живеещи в нея – той винаги се е борил за това, че те са българи. Има хиляди спекулации от разравянето на гробове, до кражбата на трудове, но той винаги е спорел, никога не се е отказвал и когато дойдете тук, в селото му, няма да намерите кой да ви каже и една лоша дума за него.” – думи на Здравец Хайтов за баща си.

Когато стартирахме проект,, Възроден „, това, което първо изникна в паметта ми беше думата ПАМЕТ. Или как да я възродим. Обиколийме села, в които, макар и хората да бяха кореняци, ни казваха :,, Не помня, малък съм аз“ думи на някой 70-годишен дядо.,, Е па, Баба ти Недка ги знае по-добре тия работи.. Само дето я откараха оная заран в болницата.“,, Аз не знам такова нещо да е минало, ама след него и годините си минаха, какво да помниш, какво да знаеш след толкова време “ А като се замислиш, паметта е основата на човешкото познание и родова приемственост. Кавалите запяха. Благодарихме на г-н Хайтов за интервюто, а отвън ни посрещнаха хората. Беше Богородица.

– Стайкее, марии хубава, да не ми се ожениш-запява ми баба Милка. А мен ме наричат вече Стайка, тъй като предния ден бяхме разиграва ли пиесата за Стайков камък или за момата, открадната от джин, отвлечена и след това избягала от пещерата над Паная, а най-после и умъртвила Джина с един трендафил и с накладен огън. Та, аз вече бях Стайка- хубавата мома с каматни сърце.

– Няма, бабо, няма, ранко ми е още.

– Стайке, ние сме адашки-обажда се още една баба. – Даже и фамилиите са ни еднакви хехе!

Кавалите слушаше и свети Илиевия връх. Преди там варяха курбани, но след смъртта на попа, оброчището стана църквата. А има една легенда за турчин, комуто се присънило, че на мегдана на селото трябва да има църква. Макар и само да минавал оттам, той видял как над орех пада светлина, стои там и накрая изчезва. Като разчитал селяните какво е това място, явровци му казали, че там си правят курбан. Турчинът им казал, че това място е свещено и трябва да вдигнат храма си. Три дена стояли основите й явровци, а всяка вечер те се рушали. Накрая видели, че там, под земята, има малка катакомба..Не се знае откога е, но се предполага, че датира някъде от 14-ти век, а вътре имало икона на света Богородица. На тази икона днес се молят всички селяни и слизат в катакомбата под църквата. Едно място на седем века и твърда вяра.

Има едно място отвъд селото, което прегръща пространствата като крепост. Бухльовица я наричаме – една площадка от дузина скали, от които се виждат Средните Родопи. Преди да си тръгна оттам си имам ритуал, оставям погледа си на челото на скалите. И така всъщност никога не си тръгвам. Залезно време Червената скала, така я наричат явровци, винаги ни изпраща  спектъра си светлина и над планината бавно започва да се смрачава. По хребетите някога е имало пътеки,по които са ходели овчарите и текезесарите, но сега всичко е потънали, само тук- там има следи между храсталаците, подобно на изчезващата ни памет. Има една група дядовци и баби, които са израснали заедно, работели са и са споделяли плуга и мотика та,идват всяка вечер на скалите, а когато ги попиташ вие няма ли да ви омръзне, те ти казват,, Че това е нашата планина. Има ли по-хубава от нея. Пък ние се знаем от 60 години. От 60 години сме приятели и можем още толкова да докараме „, засмиват се. Но да се върнем на Хайтов.,,Крила имат сами тоя, дето сърцето им иска да лети“, пише на една голяма плоча точно до чешмата с паметника на писателя. За съжаление, така се е случило, че в Яврово няма музей на  Хайтов.. Къщите му-родната и летния дом, са собственост на хора, които отдавна са затворили вратите за обществените погледи. А те не са нито неговите синове, нито някои други роднини. Най-ценното нещо, а всъщност, то е безценно, което той оставя, са архивите му. Неговите герои от,, Диви разкази“ намират своите прототипи от селото. Близостта му с хората, със земята и с планината го издигат до,, Народен писател“. Това прозвище ще видите и на табелата на идване в Яврово. Моите корени също да в това селце, а ние от Възроден, бяхме част от празненството по случай 100-годишнината от рождението му. И когато тръгнете към Средна Родопа, си спомнете за онова село, родило българина пазител на корените й. Току виж чуете :,, Хей, селски, пазете домовете си… след време ще се върнат децата, внуците ви от чужбина и ще потърсят бащината си къща.. „

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…