Капана.БГ

Капана.БГ

Поради изчерпване на билетите за симфоничния концерт " 250 години от рождението на Бетовен" със солист Емануил Иванов, включен в програмата на 23.01, и поради продължаващия огромен интерес на пловдивската публика към него, Опера Пловдив ще го повтори извънредно на 6.02. Билетите са в продажба на касате на Операта и на касите на Ивентим!

След концерта с цигуларката Лия Павлова, това е вторият симфоничен концерт през януари 2020 година, за който билетите свършват!

Симфоничен концерт "250 години от рождението на Бетовен

Диригент – Диан Чобанов
Солист – Емануил Иванов
Програма:
Бетовен - Симфония №5
Клавирен концерт №5 "Императорски"

Оркестър на Опера Пловдив
Концертмайстор - Мичо Димитров

ЕМАНУИЛ ИВАНОВ: Лауреат на награди от конкурси като: „Скрябин-Рахманинов”, „Лист-Барток”, „Млади виртуози”, „Дину Липати” и др. През 2019 г. става лауреат на Втора награда от международния конкурс "Казагранде" (Терни, Италия), а няколко месеца по-късно става носител на Първа награда на конкурса "Феручо Бузони" (Болцано, Италия) - един от най-престижните клавирни конкурси в света!

Какво си мислим ние всъщност? Че ще дойде ЕСК и ще реши всички проблеми? Проблемите не са само в общината или Пловдив 2019, а са в нас – в хората

След ЕСК Пловдив е друг град, но така и не се състоя истински културен дебат. Къде е културата в разговора за Пловдив и ЕСК?

Славена Шекерлетова

Стефка Цанева е куратор, културен мениджър и критик. Следвала е скандинавистика и медийни науки в университета Хумболт в Берлин и сравнително изкуствознание в Нов български университет. Работи в културния отдел на Гьоте-институт и отговаря за проектите за визуални и сценични изкуства, както и за програмата на галерията на института. Нейни статии за култура и изкуство четем в списания и сайтове като „Капитал“, „Култура“, „Тоест“ и други. Тя е и създател на предаването „Молескин“ по радио БНР.

Няколко години Стефка Цанева работи в Пловдив, след завръщането си от Берлин. Тя бе част от екипа, който готвеше града в надпреварата за Европейска столица на културата, а след това се присъедини към дейностите по организиране на ежегодното събитие Нощ Пловдив. През 2017-та, тя заживя в София, като се връща в Пловдив обикновено само по събития, които прави Гьоте-институт или други поводи, свързани с култура и изкуство. Тя е активен млад човек с доста опит и разговаряме с нея за теми като култура, защо у нас липсва качествена критика в тази област и няколко думи за изминалата важна година за Пловдив. И сигурно има защо на моменти разговорът да се овкуси със сарказъм.

Защо е важно да има арт критика, защо липсва и какъв е твоят опит в тази област?
Арт критиката ми е слабо място – да, смятам я за изключително важна и структуроопределяща за арт сцената, но също и измерител за нейното ниво. Мисля обаче, че ние тук сме ужасно далеч от нея - няма почти никакви медии за култура, големите такива отразяват културни събития само ако има скандал, а какво остава за арт критика. Но дори и в силно отеснелите кръгове на онези, които пишат, четат или подлежат на арт критика, има дебат каква трябва или не трябва да бъде тя. Може ли да казваш, ако нещо не ти харесва? Кой може (има право) да се изказва и кой не?

Моето лично виждане е, че арт критиката преди всичко трябва да бъде писана за публиката. Или поне да бъде достъпна и четима и за нея. Особено важно е това тук, където все още обикновеният посетител в изложба със съвременно изкуство възмутено би си казал: „Ама това можех и аз да го направя! Кое му е изкуството?“. Критиката може да продължи диалога между зрителя и изкуството, може да му помогне да намери собствения си път, когато се чувства изгубен. Не казвам, че критиката има задачата да обяснява изкуството – по никой начин. Това, което казвам, че тя може да помогне изкуството да достигне до повече хора. А истината е, че публиката за съвременно изкуство е плачевно малка.

„Достъпна“ за мен означава още, че и чисто езиково тя трябва да е четима и неакадемична, което често се случва в малкото арт медии у нас. Иначе няма как да очакваме, публиката да се заинтересува и разбере.
Като цяло аз си представям критиката „секси“, четима и субективна. Критиката като едно мнение сред други. Но може би грешно си я представям и в последно време малко отстъпих от това си занимание.

Когато хора като теб се отказват, това не е ли загуба за т.нар. „разговор за култура“, който така или иначе е в някакви странни рамки, от които май трудно се излиза, не е ли загуба и за хората, които искат да се ориентират в това, което се случва? Аз лично с интерес следях твоите статии и се изненадах като разбрах, че повече няма да се занимаваш с арт критика.
Това си е мое лично решение, но не съм полагала клетва с подпис с кръв. Това, което ме вълнува в момента дори не е толкова арт критиката, а по-общо как разговаряме за културата като цяло. Миналата година се нагледахме и начетохме на страхотни скандали покрай Пловдив 2019, участието на България на Венецианското биенале и фалшивите картини в „Структура“. Трудно ми е да го формулирам. Не бяха ожесточени дискусии. Беше си бойно поле, на което прелитаха какви ли не обвинения, обиди и конспиративни теории.

Но едва ли в културата е по-различно от останалите сфери на публицистиката. Информационната култура и начинът ни на приемане и смилане на информация тотално се промениха в последните години – социалните мрежи, фалшивите новини, полуистините или алтернативните факти. Няма вече авторитети, няма вече истински новини, всички ни мамят и всичко е лъжа. Може би е така. Но колкото по-мнителни ставаме, толкова по-вероятно е подминем истината. Ето например с ваксините и анти-вакс движението. Или движението, което твърди, че Земята е плоска. Съвсем буквално и съвсем наистина това са движения с хиляди последователи. Днес, през 2020 г. И всичко започва именно от грешни факти, на които някой е повярвал и след това вече е бил твърде мнителен, за да повярва на верните.

Но това е вече съвсем далеч от изкуството. Това, което исках да кажа, е, че дебатът изобщо за говоренето ни за култура ми се струва в момента по-важен от силно специализирания въпрос за арт критиката (а може и просто да ми се струва изгубена кауза, знам ли...).

Но ако търсим във всяко зло и добро – ето, че арт скандалите влязоха в „Пик“. Доживяхме това мощно машинище за лъжи да се задейства не за друго, а за култура, за съвременно изкуство! Беше грозно и ужасно, но може би все пак е знак, че съвременното изкуство започва да заема по-важно място.

Твоята работа във фондация Пловдив 2019 беше преди спечелването на кандидатурата, но със сигурност има какво да ни кажеш относно изминалата година. Какво най-силно ти направи впечатление от нея в контекста на ЕСК? Какво те радва, какво не се случи?
Отново езикът, с който се говореше за инициатива. Много се говореше както не прави „Пловдив 2019“, но много малко за това какво всъщност прави и се случва. Някакъв странен вид обсесивно-компулсивно разстройство, в което си свръх фокусиран върху едно и нищо не може да те откъсне от него, за да видиш другото. Не казвам, че не е имало проблеми. А че не може да се предъвква кой колко пари получава, но да не се говори кой какво прави с тях. В общи линии дебатът за ЕСК според мен си беше изцяло финансов, политически и междуособнически и далеч не толкова културен.

И ако се върна на примера с анти-вакс движението и плоската земя - струва ми се, че се случи така и с Пловдив 2019: много хора от самото начало решиха, че всичко е и трябва да бъде провал и никога не можаха да се разубедят от това. Многократно чух и четох коментари как това или онова не се е случило. Не е имало проекти и събития в Столипиново, не е имало изложби или нещо друго. Но всъщност имаше и много неща се случиха. Разбира се, не всички проекти са били за масова аудитория, не трябва и да бъдат, може би някои не са били комуникирани по най-добрия начин, но имаше. И пак се връщам на това, с което започнах – разговорът  според мен не беше за културното съдържание или художествена стойност. Беше за административните и организационни проблеми, за липсите или опасенията, но не и за самата култура.  

А и какво си мислим ние всъщност? Че ще дойде ЕСК и ще реши всички проблеми? Проблемите не са само в общината или Пловдив 2019, а са в нас – в хората.

Бях на една презентация на Снежана Кръстева, която прави мониторинга на „Пловдив 2019“. И нещо, което каза тя, ми се запамети – има стойности на насищане, не можем да очакваме, че туризмът, културните събития, посетителите или легловата база безкрайно ще растат. Няма как просто. В много отношения според мен Пловдив (2019) си преизпълни зададените задачи. Това е друг град в сравнение с преди пет години.   

Като цяло не мога да изразя кой знае какво мнение за Пловдив – нямам нито пловдивско местожителство, нито ми е място на раждане по лична карта. Но според мен инициативата изпълни каквото можа и наистина трансформира града. Това наистина не е градът от преди 5-6 години. Преди колко често хората се вдигаха веднъж, два пъти, десет пъти на година от София или Бургас да отидат в Пловдив за фестивал или друго културно събитие?

Е, можеше все пак да извикат Кристо да направи плаващи кейове по Марица или да реши всички проблеми на обществото и да донесе световен мир. Но какво да се прави...

Но да си кажа и аз нещо негативно. Според мен, най-лошото през 2019 не беше кулата на откриването или драматичният факт, че не е имало достатъчно артисти с акт за раждане, издаден в Пловдив, а скандалът с т.нар. гей изложба. Чудна дебилщина на партиотите-воини за опазване на българщината, която посрами гради (за справка: The Guardian). Но за това поне „Пловдив 2019“ не са виновни.

Възможно ли е да се направи съпоставка между културния живот в Пловдив и в София?
Хората много обичат числа. Ако сравним населението, бюджета, броя културни (в това число и национални) институции с броя културни събития, мисля, че Пловдив ще бие. Но все пак за мен лично София е мястото, но всеки си знае.

Какви са дейностите накратко, с които се занимаваш в момента и кое ти носи най-голямо удовлетворение?
Програмата на Гьоте-институт, която може да се види на сайта ни. Особено внимание бих обърнала на изложбите в галерията ни. На 7.02. ни предстои откриването на годишната ни изложба с млади автори „Арт старт“, което е едно от най-вълнуващите неща, с които се занимавам всяка година. Адски е освежаващо и вдъхновяващо. Планираме още доста различни проекти – например за нова драматургия, политическо  изкуство, арт образование и много други. През септември ще сме отново в Пловдив с едно мобилно кино на колела за неми филми с музика на живо. Надявам се обаче и преди това да имам поводи да се връщам в Пловдив.

Липсва ли ти града с нещо и ... би ли се завърнала тук отново?
Честно казано, не, не ми липсва и не мисля, че бих се върнала. Но това си е личен избор и не е коментар за града като цяло.





Б.Т.Р. откриват клубния сезон на 8 февруари с концерт в гр. Пловдив, клуб „Мармалад“. Вторият им концерт за 2020 г. е на 14 февруари, 22 ч. в София, Sofia Live Club е, където ще е  официална премиера на видеоклипа „Ела“.  Присъстващите на концерта в Sofia Live Club ще са първите, които ще видят видеото на групата „Ела“, пети сингъл от последния албум на групата „Невидими стени“.

Групата изпрати 2019 г. с Европейско турне с 13 концерта, Национално лятно турне „Невидими стени 2019“ в десетки градове, видеоклипове в стилистиката на киното на  „Никога преди“ и „Тези дни“  и турне с 14 концерта в Северна Америка – САЩ и Канада. От 2019 г. в учебниците по музика е включен пилотният сингъл „Моята сила“ от албума „Невидими стени“ на групата.

Билети за Sofia Live Club  в мрежата на EVENTM , за Пловдив на касата на клуб “Мармалад“.

Здравко Григоров: 4 комедии, визуалния пир на Ян Артюс-Бертран „Алжир отвисоко” и скандинавски копродукции с близкоизточен привкус гледаме на МЕНАР филм фест в Пловдив

Най-голямото предизвикателство е селекцията на филмите

Имаме много тясна връзка със зрителите. Хората знаят, че могат да дадат съвет, както и да ни упрекнат за избора на някой филмите

Няма как след като години наред си градил един фестивал, създавал си публика, раздавал си се за този проект, просто да го прекратиш

Славена Шекерлетова

От години сдружение „Позор“, зад което стоят неуморните пътешественици Ангел и Здравко, е символ на алтернативно и екзотично кино. Фестивалът за филми от Близкия Изток и Северна Африка „Менар филм фест“ върви с пълна сила в София. От 24 януари до 2 февруари и в Пловдив може да видим едни от най-интересните ленти, като фокусът на изданието през 2020 е върху копродукциите между скандинавски страни и държави от Близкия изток. Със Здравко Григоров разговаряме за фестивала, който и тази година се провежда в LUCKY Дом на киното.

Какво ви мотивира, вече 12-та година да правите Менар Филм Фест?
Мотивира ни най-вече интересът на публиката. Няма как след като години наред си градил един фестивал, създавал си публика, раздавал си се за този проект, просто да го прекратиш. МЕНАР намери своето място в културния живот на страната и хората очакват новата програма в началото на годината. С наближаването на фестивала се започва суматохата с избора на филмите, които всеки един иска да види. Все повече се затрудняваме с въпросите: „А може ли да изберете 5 филма, които да изгледаме” или пък „Кои заглавия ще препоръчате?”. След като сме се спрели на тези филми, значи всеки един от тях има своето място в програмата и своите зрители.

Кое е най-голямото предизвикателство и най-голямото удоволствие да показвате у нас филми за Близкия Изток и Северна Африка?
Най-голямото предизвикателство е селекцията на филмите. Много често се свързваме с режисьорите, които с радост споделят своите филми. Но тогава се появяват европейските дистрибутори, които държат правата на филмите за България, и комуникацията с тях е много трудна. Често става така, че имаме разрешение от режисьора да покажем филма му, но ни спира високата такса на дистрибутора. А най-много се радваме, когато успеем да договорим някой филм, който наистина ни е харесал. А още по-голяма радост е, когато същият този филм се окаже любим и на зрителите на фестивала.

За толкова години, вие сте успели да създадете публика, да я обгрижвате, да "дразните" и провокирате в добрия смисъл, да развивате сетивата ѝ, сигурно се присъединяват и нови хора. Получава ли се добре спойката и на какво се дължи тя най-вече, според вас?

Имаме много тясна връзка със зрителите. С годините сме създали много приятелства, благодарение на фестивала. И хората знаят, че могат да дадат съвет, както и да ни упрекнат за избора на някой филм. Напълно отворени сме за реакциите на публиката. Миналата година ни се скараха, че в програмата няма никакви комедии и тази година грешката веднага е поправена с няколко заглавия - „Пастаряни”, „Гастрольорът”, „Да се помирим след сватбата”, „Планирано раждане”...

Как подбрахте филмите за Пловдив и накратко няколко думи за тях?
За щастие и четирите комедии, които изброих са част от програмата на фестивала в Пловдив, така че пожелавам на зрителите истински да се забавляват с тях. Освен това ще могат да видят едно от най-силните ирански предложения в програмата, филма „Домино”, визуалния пир на Ян Артюс-Бертран „Алжир отвисоко” и две заглавия от тазгодишния фокус на МЕНАР – скандинавски копродукции с близкоизточен привкус, датско-иранския „Чародеят” и шведско-турския „Аматьори”.

Обичате много да пътувате до непознати и екзотични дестинации, къде ви влече да се връщате и имате ли вече закупени билети за тазгодишно пътешествие?
Двамата подготвяме селекцията сами, след това превеждаме филмите и се заемаме с печатните материали за фестивала, което ни отнема около три месеца непрестанна работа. Затова винаги в края на януари, още преди последните прожекции от МЕНАР потегляме нанякъде, за да заредим за следващия работен цикъл. И тази година ще отлетим надалеч, дестинацията ще се разбере, когато кацнем.

Вижте ПРОГРАМАТА на МЕНАР ФИЛМ ФЕСТ в Пловдив

На 23 януари 2020 г. /четвъртък/ от 18.00 ч. в Конферентната зала на НБ „Иван Вазов“ – Пловдив ще бъде представена книгата на Пламен Асенов „Великите европейци“. Тя започва с Омир и завършва с Тери Пратчет… Плод е на идеята на автора да представи личностите, които, в голяма степен, формират човешката цивилизация. Първоначалната идея е за радиовариант, който се реализира в БНР. В книгата текстовете на Пламен Асенов се придружават от портретни скици на Александър Гьошев.

 

Пламен Асенов е журналист, работил за редица вестници. Бил е кореспондент на BBC. Автор е на пиеси, поезия, белетристика, литература за деца и сценарий за документален филм.

Гл. ас. д-р Александър Гьошев е преподавател в катедра „Приложни изкуства“ в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ – Пловдив. Автор е на оформлението на редица книги, албуми, идеи и реализации на изложби, сценография…

Изложбата включва 70 афиша-реликви от български игрални филми, правени през петдесетте години на ХХ век

От времето, когато киноплакатите се рисуваха на ръка от художници

Соня Попова

В изложбената зала на фоайе „Изкуствотека“, на втория етаж в Народна библиотека „Иван Вазов“, в Пловдив снощи бе открита изложбата „Забравените герои на българското кино“.

Тя включва киноплакати на български игрални филми от петдесетте години на ХХ в. до наши дни. Тези реликви, седемдесет на брой, са от фонда на библиотеката, където се съхраняват още стотици.

Снимката на корицата показва афиша на считания за първи български игрален филм – „Калин Орелът”.

Според проф. Александър Янакиев – български киноисторик и кинокритик, (1955-2015), това не е абсолютно коректно.

„Истината е, че това е първият завършен игрален филм от изцяло одържавената кинематография. Идеята за екранизирането на пиесата на Никола Икономов датира от 40-те години на ХХ век. Работата започва след края на войната и недовършената продукция е национализирана в началото на 1948. Следват преработки и дописване на сюжета. Така патриотичната мелодрама се превръща в разказ за тесните социалисти, френските комунари и пр., гарнирана с историята на забравения заточеник и щастливата среща с порасналата му дъщеря, отгледана от френския посланик…”

Оригинално заглавие: Калин Орелът

Език: български
Жанр: драма
България, 1950, 89′
Режисьор: Борис Борозанов
Сценарий: Орлин Василев
по мотиви от пиесата на Никола Икономов
С: Иван Димов, Борис Ганчев, Мария Ясникова, Петрана Ламбринова, Константин Кисимов, Стефан Савов.

Награди: Димитровска награда, 1950; Почетен диплом на МКФ в Марианске Лазне, ЧССР, 1950.

Изложбата с киноплакати в Библиотеката има познавателна стойност, като същевременно е един носталгичен поглед към славните времена на българското кино, разказа Йохан Девлетян – връзки с обществеността на НБ „Иван Вазов“ – Пловдив.

Експозицията е по инициатива на отдел „Изкуство“  и може да бъде видяна до края на месеца.

Издателство "Библиотека България", в партньорство с Община Пловдив ви канят на премиерата на дебютната книга с разкази на фотографа Десислава Грамадникова, носеща името "Събирачът на думи".

 

Книгата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4, "Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания". Събитието е на 22 януари 2020 г. от 18:30 ч. в Исторически музей Пловдив, пл. "Съединение" № 1. Със специалното участие на актрисата Ивана Папазова.

 

 

Сред гостоприемната атмосфера на Исторически музей Пловдив думи за книгата ще прозвучат от рецензента Тео Буковски, за създаването ѝ ще разкажат издателите Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов. Ще можете  се запознаете лично и с художника на книгата - Обрен Деляков, а за настроението на гостите ще се погрижат музикантите от ансамбъл "Еподай", както и Мария Недялкова и Наделина Налбантова от Формация за автентичен фолклор "Куклици".

 

Заповядайте, за да научите как се събират думи и кадри от самата Деси Грамадникова, как се създава свят, в който можеш да живееш, без да искаш да си тръгнеш и защо един фотограф посяга към белия лист. Ще бъде интересно!

 

 

Колко струва една обикновена любов?

 

Спомняте ли си родния град и тихата квартална уличка с хлебопекарницата на ъгъла, цветните кафенета и ателиетата за ръчно изработени бижута, кукли и сувенири? А очите на мама? Или онзи тъжен площад с мрачната камбанария и меланхоличните хора и дървета? Колко спомени всъщност може да побере човешката памет?

 

В дебютната си книга с разкази, наречена „Събирачът на думи”, Десислава Грамадникова успява да приюти дузина спомени, свързани с Пловдив и самобитния квартал „Капана”, с фотографското ѝ студио и някои странни негови посетители, а дори и с онзи „залив на сирените” – колкото въображаем, толкова и истински. Успява да ги съхрани непокътнати от течащото време, като онзи часовник с избелял циферблат в „Къща за снимки”, показващ незнайно откога осем часа и единайсет минути. Но не само това. Тя, като истински „събирач на думи”, сътворява от своите спомени изящни късчета живот – понякога топли и вдъхновяващи, друг път – мрачни и плашещи. Събирач на спомени или умел въжеиграч, балансиращ по въображаемото въже между камбанарията и балкона на сеньорита Моралес – това за мен е разказвачът Десислава Грамадникова. Защото, както споделя в един разговор американският психолог Даниел Гилбърт: „Използваме очите си, за да погледнем в космоса, а въображението си – да погледнем във времето.”

 

Разкази се пишат трудно, още повече кратки – такива, каквито ще прочетем в настоящия сборник. Това е така, защото трябва с малко думи и много въображение да приковеш вниманието на читателя, да го развълнуваш и да го накараш да преживее цял един живот в рамките на няколко минути и три-четири страници. Но фотографското око на Десислава успява да се справи с тази трудна задача, ползвайки думите за проявител на запечатания в лентата на съзнанието ѝ или родения пред обектива на въображението ѝ свят.

 

Тази интересна дебютна книга всъщност ни представя двайсет и три разказа, в които се срещаме с първата голяма любов, скътана в сърцевината на една манастирска ябълка, разтърсва ни историята на един писател, черпещ вдъхновение от смъртта на другите и за финал ще ни подканя да мушнем пръсти в болничния халат на Илай, за да открием там, грижливо прибрана, думата ЖИВОТ. Да, защото всичко това са късчета от нашия живот, събрани и разказани с толкова любов от Десислава Грамадникова. И тогава, съвсем естествено, идва въпросът: „Колко струва една любов, една обикновена любов?” Авторката отговаря съвсем конкретно в един от разказите си – „Обикновената любов струва точно осемнайсет лева и седемдесет и седем стотинки, на доставна цена. А после… после вие ще си я направите безценна.” Да, безценността на любовта идва от безкрайната стойност на нашите спомени, спомени, които събираме през целия си живот. „Работа като всяка друга.”

 

Насладете се на историите от тази книга, прочетете ги така, както Десислава ги е сътворила и подредила – в този или в разбъркан ред, и ги преживейте така, както вие ги усетите – с вашите думи и чрез вашите спомени. Та нали това е най-ценното в четенето – да погледнем живота такъв, какъвто го обичаме.

 

Тео Буковски,  рецензент

Страница 1 от 1683

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…