Капана.БГ

Капана.БГ

„Тази книга е за пътя на човека тук и сега”. Така Борис Минков представи новия роман на Алек Попов „Мисия Туран” в „Петното на Роршах” снощи. Пловдивската премиера на книгата се организира в рамките на „Пловдив чете” и събра множество почитатели на перото и чувството за хумор на писателя.

„Алек обича да блъфира- не можем да сме сигурни дали нещо е сериозно, или е динена кора”, обясни Минков, спирайки се на моженето на автора да разказва истории по изключително сатиричен начин, и в същото време да прави генерална дисекция на българското, и не само, общество, на политическата реалност, на търсенията на съвременния човек. Както е и при „Мисия Туран”. „Играта със зловещото е много силна, но същевременно неусетна, лека. Можем да не я забележим”, спря се Минков на неподражаемия стил на Алек Попов, посочвайки разказите му от 90-те години, но и последните му романи.

Мисия Туран” е пъстра мозайка от патриотични страсти, политически интриги, балкански и далекоизточни нрави, в която най-абсурдни ситуации плашещо напомнят за реални събития и герои. От прашните пътища на далечен и измислен от Алек Попов Туран, малка изостанала република в центъра на Азия, някога поема своя поход към Европа великото българско племе. Или поне това е хипотезата на уважавания, но ексцентричен проф. Несторов. За да докаже теорията си, той поема към необятните турански степи, придружен от красивата си дъщеря Косара и своя напорист асистент. Междувременно в България се задават избори. Демографската криза заплашва да срине рейтинга на политиците.  Нацията се топи, необходими са спешно нови гласове. Откриването на потомците на прабългарите би могло да реши всички проблеми. Но къде  могат да бъдат намерени те?

„ Има оптимизъм в романа. Колкото повече пише човек толкова повече осъзнава, че най-трудно се правят положителни герои. Защото положителният герой не трябва да бъде еднозначно положителен и положителен в смисъла, в който социалистическия реализъм го мислеше”, каза пред четящата публика Алек Попов.

Спря се на измисления от него турански народ, който в романа български политици и лъже патриоти се опитват да превърнат в машина за избори, като им раздадат БГ паспорти.

„ Обикновените хора в този роман, туранците, както и българите, избират да гласуват с краката си. В крайна сметка това обърква плановете на големите играчи. Мисля, че винаги е било така. В народа винаги тлее една подмолна съпротива, една подривност чисто анархистична, нихилистична. Нека си спомним Андрешко. Някакъв такъв герой дреме и в туранците. Това по някакъв начин ги сродява с нашия народ, не толкова черепните пропорции или митовете, колкото тази подмолна съпротива срещу един сатрапски режим, характерен за постсъветските пространства”, обясни писателят.

Той подчерта, че романът е плод на доста задълбочени изследвания и проучвания. Той е положил усилия да влезе в кожата на героя си проф. Несторов и е бил на международна конференция на антрополози в република Тува.

„Търсенето на корените е една романтична концепция по същество. Но дълбоко в корените стои човешката природа. Колкото повече търсиш своите потомци толкова повече разбираш, че твоите потомци са цялото човечество”, подчерта авторът на „Мисия Лондон” и „Мисия Туран”.

На въпрос на Минков дали има притеснения, че появата на романа между два парламентарни вота може да насочи книгата в една определена посока, Алек Попов отговори, че се е надявал изборите да са отминали. „И хората да го четат в една много по-спокойна обстановка. Това е нещо, което не можеш да предвидиш. Романът попада в едно междинно време, което е напрегнато, натоварено с очаквания и дори леко истерично, но смятам, че тази книга ще се чете и след това. Тя не е написана с идеята за тази конкретна политическа ситуация”, отговори писателят.

„Независимо какъв е героят, при положение, че един писател го развива и работи с него, той трябва в един момент да го обикне. Писателят се свързва със своя герой и независимо, че той може да е много различен от него, фактът, че той го е разбрал и е достигнал до същината му, е дълбоко хуманен жест. Така се отнасям към моите герои, дори към тези, на които човек лесно би лепнал някакъв етикет. Не лепя етикети на героите си, дори на тези, които изглеждат най-нелицеприятни. Имам сантимент към тях. Не съдя героите си. И без това в нашето общество присъди и оценки се раздават с лека ръка. Нека поне ние писателите не го правим”, каза още Алек Попов.   

Следващата мисия след Лондон и Туран и дали се чувства мисионер, попитаха Алек Попов от публиката.

„Освен мисия Марс не виждам друго. Не обичам да поучавам хората, да им казвам как да живеят, да ги напътствам и вменявам някакви идеи. Мисионерите са ловци на души. На мен ловуването на души не ми е много присъщо. По-скоро искам хората да прочетат моите книги и да се чувстват свободни. Не държа непременно да имам някакъв идеен контрол. По този начин виждам мисията си и мисията на моите книги. Те и такива хора ги четат- хора със свободна мисъл. Идеята ми е книгите да възпитават критическо мислене и да освобождават хората”, допълни писателят.

На финал каза, че в това, което пише, винаги има една морална граница, която всеки може да усети.

„ Аз много харесвам, когато моите герои имат един свой морален закон. Който невинаги е съобразен с общоприетото, но в крайна сметка има вътрешни граници, които следва. За мен това е образецът на положителния герой- човек, който следва свой морален закон, който невинаги съвпада с общоприетото, но има нещо общо с едно по-широко понятие за хуманизъм”.

Регионалният природонаучен музей ще е домакин на представянето на най-новата книга на хроникьора на българския алпинизъм доц. Сандю Бешев. Авторът ще сподели с нас разкази от 70 годишния си опит и изследвания по темата развитие на планинарството в България. Събитието е с вход свободен и ще се проведе от 18:00 на 17.06.2021 в зала „Планетариум“.

Книгата “Истории за началото на планинарството в България”е издадена от списание 360 и излиза в края на май 2021. В нея са включени автентични разкази и фотографии с висока историческа стойност, представени са личностите и действията на родните пионери, като същевременно са маркирани и най-важните моменти от световната планинарска история, за да открием паралела, който ни дава представа къде се намираме. В изданието ще четем за първите планинари, за първите хижи, за първите скиори, за първите катерачи, за първите експедиции, за легендите на планината, за ранната взаимопомощ, за историята и съвремието на професията планински водач.   

Книгата носи задължението, да събере в достоен вид информацията, на която доц. Сандю Бешев, е посветил живота. Информация събирана със старание дълги години.

Таня Йорданова

Красимир Проданов е преводач, журналист и писател. През последните две години превежда най-успешните чешки текстове, създавани за деца. Автор е на книгата „Истории със силата на прегръдка“. Като част от фестивала „Пловдив чете“, писателят представи най-новите тенденции в детската литература.

Още в началото той благодари на публиката за присъствието и се изненада, че има хора, които са дошли специално, за да го чуят. Събира всички присъстващи в кръг около себе си и превръща този разговор във вълшебство, което подарява миг от детството. Защото ,за да пишеш за деца, трябва да имаш специлно кътче в сърцето си, в което детето живее, обяснява авторът. Той увлекателно разказва как се създава и какви са темите, които използва съвременната детска литература.

Създаването на книги за деца се явява в етап на зрялост за твореца. Един от известните украински писатели, Иван Андрусяк например, започва да пише поезия, проза за възрастни и тези знания и наблюдения по-късно намират отражение в богата му като асоциации детска литература. Чешкият класик, Павел Шрут, има изключително любопитна история. През 60 –те години на миналия век, на него му е забранено да издава книги. Работи като сценарист в детско телевизионно предаване. Издава стихове, с които израстват няколко поколения деца. Чак след падането на комунизма, започва да пише детски книги. Най–известната от тях е „Чифтоядците“, създадена в сътрудничество с най-популярната илюстраторка на детски книги, Галина Миклинова. Друг пример е Войтех Матоха, който е математик и създава книгите си, като ползва математически модели, така Красимир Проданов представи накратко известните детски писатели, които превежда на български.   

Тенденция в детските книги е зад забавния сюжет да се поставят актуални теми, за които дори възрастните не могат да създадат единно мнение, обяснява Проданов. В „Чифтоядците“, чрез фантастичните фигури на чифтоядците се поднасят сериозни въпроси, като екологията и глада в Африка. Представено е по семпъл, но ефектен начин, защото изреченията и думите, които авторът е вмъкнала тук и там в текста, са запомнящи се. По този начин книгата спомага малкият читател да има гражданска позиция и отразява изцяло тенденциите в чешкото общество – човекът да е ангажиран със значима кауза, пояснавя Красимир Проданов.

Тази тенденция в детската литература, децата да мислят, е запазена и при популярния гръцки автор - Макис Цирас. При него водещо е, че децата трябва да имат повече от една гледна точка ,за което той прилага простичък начин – сменя местата на героите. В „Бездомният Костас“ кучетата осиновяват бездомен човек. Самата книга се превръща в официална книга на дружествата за правата на животните. Втората книга на Матис Цитас е „Ах, тези родители“. Отново по забавен и мъдър начин, малкият човек придобива друга гледна точка за своето ежедневие.

В „Прашина“, авторът Войтех Матоха, по много интересен начин преминава през детските емоции, като помага на децата да осъзнаят какво е радост и страх. Включва значими теми – за предателството и първата любов, добавя факти за техническата революция, обяснява преводачът.  
Тези тенденции поставят литературата за деца на различно ниво. Успешната детска литература представя заобикалящия ни свят и предоставя възможността на малките читатели, както да създадат своята гражданска позиция, така също да започнат да изразяват себе си. Защото емоциите не се променят и чрез книгата детето открива себе си и създава различни модели на отношения. Тук е тънката линия между отговорността, мисията и какво научава детето от авторите, блогърите и посредниците между децата и книгите, разказва Красимир Проданов.

Децата искат да са откриватели. Ролята на възрастните е да наблюдават и подкрепят, за да може детето да открие само своята книга. Детското съзнание е като водата – винаги намира своя път. Красимир Проданов сподели и как вижда детската литература след 20 години.

Според него развитието на литературата за младия читател стъпва на творби създадени от хора, които са много силни фенове на Толкин. За развитието на литературата е важно как ще подходят децата, които ще пишат. Тези, които сега започват да четат книги и имат качествена литература около себе си, ще придобият по-голяма дълбочина и ще започнат да създават текстове, които са повече насочени към вътршния мир на човека, смята Проданов. От тази гледна точка е възможно, след 50 години, в книгите, които децата четат, да няма толкова много магия. Защото Толкин създава своите книги, за да изживее човек мечтите си, да е победител и злото да претърпи поражение.

Докато сега магията е навсякъде около нас, заради технологиите. Твърде е възможно след 50 години да се пишат книги, които са стъпили на човещината и които разказват истории за човешките отношения, прогнозира преводачът.

На финала на вълшебната среща, Красимир Проданов сподели за книгата, която в момента превежда. „Новата планета“ е антиутопия за деца и млади читатели, в която милувките не съществуват. Дали това ще се превърне в реалност? Децата нямат нужда да бъдат поучавани, защото копират нашето поведение, предупреждава Красимир Проданов. Така че, още днес прегърнете любимите си хора.

Галерия Sariev ще представи самостоятелната изложба на Мартина Вачева - Circle Pit, показваща най-новата серия творби на авторката от 2020 и 2021 г. във взаимно свързана инсталация.

Още с ранните си работи, с които печели популярност, Мартина Вачева изгражда силно разпознаваем визуален език, персонажна система и сюжети. Език, който отдава значимото на традициите, поп културата и социалния контекст такива, каквито са, такива, каквито искат да бъдат. Тези творби умело поставят специфична артистична позиция, забърквайки примамлива смес на хуманност и гротеска. Цветовете са свежи и ярки, очите на персонажите са отворени, обнадеждени, влажни от радост и учудване.

Ето какво пише Васелина Сариева за изложбата:

В новите творби от 2020-2021 г. на Мартина отчетливо се вижда промяна. Светлините биват угасени, прокрадват се познати лица от предишните картини, но липсват звездите на поп културата и типажите от митовете. Героите са деперсонализирани или по-точно героите се деперсонализират, те са в обща вълна, те са вълната, те са в трансформация, излизайки от рамката и потопени в подсъзнателното. Призраци на образа, които търсят реализиране между началото и края си, които сега са в едно. Те живеят в хтоничния свят на своя еуфоричен припадък, на музиката, на вихъра, на страстта, като пред дуел те провокират границите на други правила. Питаме се, имат ли те все още кумири? Или боговете, които искат да бъдат, са вече в залеза си.

Ключовата картина за изложбата „Splash“ представя типичното за рок концертите скачане на музиканта от сцената в публиката, познато като stage dive или slam. Рок певецът е останал сам с екзистенциалния си подтик за хвърляне в неизвестното на границата между доверието в публиката си, недоверието в себе си и доскорошните си апологети. Той се хвърля, но тук, в това колебание, за първи път в творбите на Мартина Вачева се появява заливане. Спонтанно, рязко заливане на картината с боя като предел на представата, на изображението, бялото петно, отказът и екстазът. Освобождаващ жест, който оставя място за спомена или по-скоро място за тотално новата реалност. Каквато и да е тя сега, никога няма да е изобразена, както преди.

Като живописни жестове заливането, както и изключването на светлините са брутални, те превземат и другите картини от цикъла. Прекомерната стичаща се течност е мътна, черна, синя, жълта. Тя замества социалния контекст, който доскоро определяше персонажите („Glammy Stirious“, 2021); тя е лична аура, несподелен, но подарен на всички екстаз („Cannonballs twist“, 2021); разтича се от продължителното, в самозабрава, пръскане със спрей по лицето на съвременната горгона („Burn Out“, 2021); тя е звукът, който ще изгърми тонколоната („Bottle of Lost“, 2021); разлива се върху двете картини от диптиха, в които музикантът се сбогува с публиката си с надеждата, че нещо ще ги събере (диптих,2021); тя е и засъхналата вада на изригналия потенциал, на собствената опияняваща несигурност, върху която стъпваме, с надежда да продължим („Cannonballs twist“, 2021).

И тук, в този цикъл творби, на фона на глухите светлини и разливане се случват неща, които са привидно забавни, но носят усещане за война с апликираните остатъци от конфети, обгоряванията на платното, разглабящите се рамки. Има мъчително нежелание за напускане на територията и някакъв неистов инстинкт за продължаване на ритуала като защитена зона на себеизявата. Себеизява, която отчетливо се самоизразходва, става тясна и нетърпима, бидейки в постоянен екстаз между предела и сигурността.

Питаме се, ако тези персонажи бягат към неизвестността като обещание за достигане на необятното, достатъчно ли е вече това. Кое ще продължи в този  death race*?

Екстремната сила на тази плътска изложба, населена с меланхолия, мощни фигури, мътна светлина, силни текстури, звук на зловещ декадентски карнавал, не е просто в смелостта да кажеш край на себе и на тези, които привидно „си“ в средата ти, но и да повярваш, че има нещо отвъд, което събира по друг, макар и невидим начин, нещо, което движи магически появилия се сред гъстата тълпа circle pit*, който не е просто божествената ни комедия.  

Автор: Райна Кацарова

Фотограф: Владислав Христов

Има срещи, които са толкова вълнуващи, че ти е трудно да си тръгнеш. Такава беше и тази в BeeBop cafe, партньор на Пловдив чете 2021.

С пристигането си, известният писател, драматург и редактор Захари Карабашлиев веднага прикова вниманието на аудиторията. Спечели я ненатрапчивото му облекло, обраните жестове и спокойната интонация. Космополитен човек, живял и творил в родната си Варна, Охайо, Лос Анджелис и София.  

Красимир Лозанов от „Жанет 45“ го представя като „наш приятел, любим автор, човекът на издателство „Сиела““ и разговорът тръгва точно по приятелски. Воден от Живка Танчева, любим глас от Радио Пловдив, която се шегува, че е приготвила „една тетрадка с въпроси“. Като стар приятел на автора, си е извоювала правото да го нарича просто „Зак“. Казва, че от 2008-ма той не се е променил и си е същият Захари, за което му благодари.

На обичайния въпрос за това как се е родила идеята за книгата, Карабашлиев, с доза ирония, парира всички предполагаеми догадки дали е заимствана от древните египетски митове, от „Ян Бибиян“ и всички останали опашати истории. Прави го, като разказва как всичко започнало от един разговор със съпругата му. Двамата умували след едно представление, какво ще стане, ако изведнъж се сдобие с опашка. Тогава тя му казала: „Качвай се и го напиши!“. Замислен като пиеса, изоставен и започнат наново... Така се ражда този „фантасмагоричен" любовен роман за жена с опашка и мъж, на когото е обещано, че ще спечели президентските избори в един постапокалиптичен свят след Втората Пандемия. Това е роман за промяната, която настъпва в нас и как тя бива преживяна от човека до нас. Роман за свободата и за изборите, които правим. Книгата е завършена през 2019 година, а авторът специално ходил на протестите, да наблюдава как точно се случват.

За да създаде образа на злодея - „Сивият кардинал“ Крум Статев, авторът изучава записи на Тодор Живков и Бойко Борисов. За стряскащите пророчески моменти в творбата си, Карабашлиев казва: „Надявам се да съм лош пророк и добър писател.“ Важна тема в книгата е изкушението, властта като импулс и какво си готов да жертваш за нея. В един момент главният герой Павел се обръща към съпругата си Невена: „Трябва да махнеш опашката, заради обществения интерес.“ Тя отвръща: „Аз няма да я крия.“

Въпросите от публиката са многобройни и разговорът става все по – интересен, като между стари приятели. Писателят си спомня, че прекарал шест „красиви“ месеца в Пловдивската казарма. Оттогава пази два спомена. Единият за ротния му командир, който във всеки свободен момент четял. И за далечния недостижим силует на момичето с китара от отсрещния блок.

-Къде пишете по-добре в България или в Америка? - пита една дама от публиката.
-Аз пиша в главата си. Големият джихад на писателя, неговата свещена война е да отвоюва време за писане, така както холандците отвоюват земя от морето и я превръщат в плодородна. Аз съзнателно пиша повече. Пиша така, както обичам да чета, с много „излишности“.

Някой повдига темата за българските автори.
-За възраждането на българските автори голяма роля изигра „Жанет 45“ и в момента те са най-предпочитани. Но това е най-голямата, най -важната работа на твореца - да докосне човека до себе си.

Аз също се включвам в разговора:
-През цялото време си мисля, имаме мъжа, имаме жената... има ли детски образ в романа?
Живка и Зак в един глас отговарят:
-Да, има! Има в „Опашката“. Ще го видите, но това е много особено нещо и благодаря за този въпрос. Знаете ли колко малко автори си позволяват да пишат за семейството? Особено българските автори. Няма семейни истории, които да включват деца, да включват бита. Защото това все още в България се смята за битово, за недостойно. Недостатъчно литературно. Това е страхотен бич в българската литература. Тоест ние можем да пишем безкрайно много за негата на някой самотник, не за някаква „семейност“ и това аз смятам да го променя.
-Може би това е началото на промяната! - заключи Живка Танчева.

Ясно е, че опашка за автографи имаше. И как иначе, за книга, чиято първа глава се състои от думите : “Свободни сме били, ала не сме го знаели.“

 

 

Ани Велкова

"Четенето не е самоцелно, учи те и да слушаш, и да разказваш. Да можеш да разкажеш себе си. Литературата не е просто да прочетеш някаква книга. Четеш, за да можеш да се разкажеш. Иначе човек има една емоционална неграмотност и немота, чувства, че нещо го мъчи, а няма достатъчно думи в себе си, за да се опита да разбере това, което го мъчи, и да го разкаже на друг.

Такава работа трябва да вършат книгите, иначе за убиване на време всички сме съвършени убийци и имаме отлични оръжия – социалните мрежи. Книгата, четенето и разказването са друго усилие."

Георги Господинов в интервю за сп. “Осем”

Канеше се да вали. Преди две години, когато бях доброволка за Пловдив чете и дъждът, и словото, и хората сложихме „Златния венец“ на Иван Ланджев, си мислех пак същото – колко ли глупаво изглеждаме за останалите с хлапашкия ни ентусиазъм и хвърчащите ни програми, стърчащи до входовете на Античния театър, усмихнати, нетърпеливи, четящи, един на друг непознати, но познали се по тениските и по жаждата за …  творчество. Не всички тук сме пишещи хора, не всички пишем добре, но, щом си тук, значи нещо, някой (не говорим за инициаивната ни оргазнизаорка Гери) те е повикал, нали?

„Пловдив чете“ стартира за 19-а поредна година отново под заплахата за лошо време и с устрема на сърцати пловдивчани. Всички сме чували фразата ,,Пловдив чете, а София срича“, нямам намерение да се задълбавам в нея, но определено има някакъв резон това събитие да се провежда в града под тепатата, а не в столицата. Може би и в това изречение се крие разковничето.

Хор ,,Детска китка“ разсеяха облаците, за да приветстваме победителя – Георги Борисов, който подари на нас и на Античния два рецитала със стихове. След това поздраввихме и Капка Кънева, като победител в „Златна четка“, а накрая с „Акага“ четящият Пловдв запя.

В тези събития има винаги някаква магия. Нещо е разкрито, нещо непринудено и много, много ценно. И това нещо има различни имена – приятелство, труд, изкуство, добро. Когато видиш случайните хора от публиката да ръкопляскат, като един и да се скупчат под сцената, за да танцуват, разбираш, че магията е вече и у тях. Държиш една програма, стоиш до гранита, а всъщност си важен. Това вече не са просто дати и събития, това не е просто Пловдив, ти не си само доброволец или зрител – това е красотата на хората и изкуството, които идват да разкажат себе си.

 

снимка: Ванеса Попова

Тази година в рамките на "Пловдив чете" Издателска къща "Хермес" ще представи две нови книги от български автори.

 

На 17 юни (четвъртък) от 18,00 часа в Къща-музей "Енчо Пиронков" ще се състои премиера на сборника с разкази "Момичето, което предсказваше миналото". С тази книга писателят и журналист Красимир Димовски нарушава дългото литературно мълчание. Повече за въздействащите послания на събраните в книгата 13 невръстни разказа може да видите в прикачените файлове.

 

На 19 юни (събота) от 11,30 часа в Културен център "Тракарт" Деметра Дулева ще представи втория си роман "Преобърнати съзведия". Дебютната й книга "Странстващият албатрос" пожъна голям усепх и бе отличена с няколко престижни награди и номинаци. Сега писателката ни предлага една история за смисъла на живота, за надеждата, за свободата, за магичното в раждането и смъртта. По време на събитието книгата ще бъде представена от Антон Баев, а актрисата Анна Танчева ще прочете избрани откъси.

И двете премиери са част от културната програма на "Пловдив чете".

Страница 1 от 1913

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…