Капана.БГ

Капана.БГ

Славена Шекерлетова

Моето последно времеубежище беше книгата, която писах тези години

Да, със сигурност бих дошъл в Пловдив. Там са били едни от най-вълнуващите ми срещи, там излизат и книгите ми

„Времеубежище“ на Георги Господинов е книга за бъдеще, в което се продава минало. Новият му роман излезе в края на април, като за няколко седмици първият тираж беше изчерпан. В момента читателите вече държат в ръцете си втори тираж от изданието. В някои интервюта писателят споделя, че мнозина са го разубеждавали да издава книга по време на пандемия, извънредно положение и социална изолация. Но той е решил да рискува. И явно не бърка. Може би хората имаха нужда точно от тази книга във време на несигурност, объркване и страхове. За книгата, убежищата, миналото и бъдещето разговаряме с Георги Господинов.

Много често споменавате "света от вчера"... И виждате ли неща със знак "+" в света от днес - нещо, което носи радост и светло вдъхновение, нещо, което бихте запазили, когато се превърне в минало?

Разбира се, това е кимване и поклон към Стефан Цвайг, който е дал това прекрасно заглавие и мемоар. Рязко светът от днес стана светът от вчера. По ирония на съдбата в романа „Времеубежище“ исках да покажа един вариант, в който светът от вчера рязко става светът от утре, хората гласуват за най-щастливото десетилетие от миналото си, в което искат да се върнат, защото настоящето и бъдещето са в руини. Сега без гласуване светът се е забавил, чете стари книги, гледа стари филми, спомня си вчерашния свят. Писането така или иначе е съхраняване на нетрайното, поне според мен, затова аз бих запазил колкото може повече неща от всяко настояще. Утре всичко днешно ще бъде отново ценно, както днес са ни ценни вчерашните неща. Съхраняване, изваждане от тъмнината на миналото, но не и връщане в това минало. Там няма нищо.

Защо темата за "дефицит на бъдеще" ви вълнува толкова много? Кое беше вашето последно (време)убежище?

Защото беше във въздуха последните години, а сега така или иначе го живеем. И вероятно известно време ще живеем в такъв дефицит на бъдеще. Ние много лесно забелязваме и болезнено преживяваме всякакви други дефицити, материални най-вече, но дефицитът на бъдеще или на смисъл е нещо, което също е хубаво да мислим. Не съм апокалиптик, знам, че и това ще надживеем и ще го разказваме, просто е добре навреме да го забележим.

Моето последно времеубежище беше книгата, която писах тези години.

В романа избирате 60-те години в клиниката за минало, защо тях?

Не само, там са и 70-те, и 80-те. Но 60-те са някакво начало. Поколението, което днес е застрашено в медицинския смисъл на думата от загуба на памет, е било младо тъкмо през 60-те. Това е десетилетието, в което образите са на ръба на изчезването. Това, метафорично казано, е и десетилетието, в което се връща едно общество, което също развива алцхаймер.

Вашият герой Гаустин, който създава Клиника за минало и обича да пътува във времето, къде се намира в момента, знаете ли?

За Гаустин въпросът „къде“ не е толкова важен, колкото въпросът „кога“. Последно оставих Гаустин в 1939-а, поне там каза, че отива, и получих пощенска карта и писмо от там.

А вие къде сте, докато отговаряте на тези въпроси?

Като последовател на Гаустин и за мен е по-важно кога съм, а не толкова къде съм. Времето понякога е по-важно от мястото. За съжаление това човек го разбира късно. Та аз съм някъде в 70-те, на границата с държавата на 80-те. Не мога да обясня защо, така го усещам.

Сигурно ви липсват срещите с читателите. Ако всичко е наред и литературният фестивал „Пловдив чете“ се проведе през септември, бихте ли дошли при нас?

Липсват ми лицата на хората и разговорите с тях след четенето. Това не са литературни експерти и приятели, това са хора, с които се познаваме през една книга. Нищо друго освен книгата няма между мен и тях. И най-хубавите ми моменти са били тъкмо при тези срещи. Да, със сигурност бих дошъл в Пловдив. Там са били едни от най-вълнуващите ми срещи, там излизат и книгите ми.

снимка: Петър Вълчев

 

Най-новият продукт на EasyPay е с уникална услуга за България: следене на наличността, справки за извлечение и нотификации при плащане във Viber

Без такси за издаване, поддръжка и плащания. Това гарантира новата разплащателна карта, която пускат от EasyPay. Освен че е безплатна, пластиката може да се получи веднага в някой от стотиците офиси на компанията. Към нея, без да дължите нищо допълнително, имате  сметка за извършване на всякакъв род трансакции.

С новия продукт оперираме както с обикновена карта, само че не се занимавате с институции и процедури. Може да теглите пари в брой от банкомат и да плащате на ПОС терминал на територията на България. Всеки месец имате две безплатни тегления.

Пластиките се персонализират от БOРИКА и оперират в Националната картова и платежна схема с бранд Bcard. Златният вариант притежава и безконтактна функционалност за още по-голямо улеснение. Те са отличен избор за всички, които имат нужда от бърз и достъпен вариант за нефизически разплащания. Подходящи са както за пенсионери, които могат да получават пенсиите си директно по сметката, без да се налага да се редят на опашки пред пощенските офиси, така и за тийнейджъри, за които е препоръчителен родителски контрол върху разходите.

В момент, когато редица българи са принудени да се регистират на бюрото по труда, този вид карта е добро решение, тъй като по нея могат да се получават не само заплати, а също и хонорари, обезщетения от НОИ, наеми и други видове постъпления, без допълнителни такси.

От компанията гарантират високо ниво на сигурност и възможност за проследяване движенията по сметката си чрез Viber, в касите на ЕasyPay, както и на страницата или мобилното приложение на epay.bg. В случай на възникнала загуба или кражба на пластиката, преиздаването ѝ отнема само минути и бързо ще имате достъп до средствата по сметката си.

Продуктът е с отличен баланс между сигурност, удобство и цена и предлага лесно и безплатно решение дори за тези, които не са се възползвали досега от този тип разплащания.

За повече информация за локациите, от които можете да вземете безплатната карта:

https://www.easypay.bg/site/?p=offices_list_ezp

 

Литературният клуб на Френската гимназия в Пловдив проведе онлайн интервю с писателя Иван Ланджев. Тяхната инициатива е съврзана с Младият Пловдив чете – литературен фестивал, в рамките на който младежи от различни училища се срещат с любими писатели, илюстратори, преводачи. Едни от най-активните ученици са именно от литературния клуб на ФЕГ с ръководител – преподавателят по БЕЛ Мариана Иванова. Тази пролет не беше възможно да се проведат разговорите на живо, но това не попречи на младежите да намерят начин да се свържат със свои любими автори. Те зададоха близо 10 въпроса на Иван Ланджев, който ги зарадва с отговори в навечерието на 24 май.

На един от въпросите "Възможна ли е любовта по време на пандемия?", Иван Ланджев отговаря така:

"Да, разбира се. Любовта е възможна всякога. Не мисля, че сега трябва да се концентрираме толкова в това да наричаме любовта "противоотрова" или "спасение", което ще ни извади от тази ситуация. Любовта е онтологичен фундамент на света изобщо. Тя е ритник за битието. Тя е базисният принцип, заради който въобще сме и битуваме в света. Тя е причина, но тя e и цел. И, ако продължим по посока на най-известните клишета и сравнения на любовта с някаква стихия, обикновено това е огънят. Мисля, че трябва да зарежем веднъж завинаги това разбиране за любовта като огън. Нека я мислим като въздух. Тя е въздух".

 Онлайн интервюто може да видите ТУК

Галерия “Джуркови” отваря врати. Дългоочакваният старт на пространството с уникална колекция картини на български художници от края на XIX и XX век ще премине без официална част поради все още извънредната ситуация, в която се намира България.

Галерията се помещава в отлично реставрираната къща на три етажа на улица “Съборна” 19. Тя ще отвори врати на 21 май с постоянната си експозиция от съвременни художници и стари майстори.

Сградата е строена в началото на миналия век и е архитектурен паметник от ансамблово значение. Освен картини, в нея може да се види съхранен битът на градската къща от ранните години на XX век. Интериорът разкрива великолепието и на старите мебели, за да може изцяло да се вникне в духа на онова време.

Постоянната експозиция в галерия „Джуркови“ включва произведения на над 100 художници творили от средата на XIX век до наши дни. Събраните късчета от големия талант и достоен труд на творците са подредени хронологично, а авторите са представени с цитати и биографии.

Д-р Анна Джуркова, собственик на галерията, разказва за своята страст да събира произведения на български художници:

„Събирала съм картини без да съм си поставяла цели. Постепенно надделяха старите художници и с времето от някои от тях се събраха повече работи, като например на Данаил Дечев. С моето събирачество съм започнала доста късно – тогава, когато вече предлагането на стойностни неща не е голямо или е на непосилна цена. Изобщо, придобиването на хубава картина е сбор от няколко условия. Това са шансът да я видиш и да си на точното време и място… Мисля, че колекцията в галерия „Джуркови“ добре представя творчеството на художниците, рисували у нас от края на по-миналия век насам и ще се радвам повече хора да се запознаят с него. В галерията има биографии и интересни цитати от и за творците, тъй че представата за тях да е по-пълна и обогатяваща. Моето желание и това на семейството ми е галерията да бъде, освен с естетична и с образователна цел, като дава информация за живота и творчеството на талантливите ни художници, някои от които и до днес недостатъчно оценени“.

За повече информация, може да пишете на галерията на мейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., фейсбук, както и да се свържете с тях на телефон +359 879 29 39 27, +359 879 29 39 39

снимки и видео: 4K Studio

 

Художникът Атанас Хранов открива утре поредната си самостоятелна изложба в галерия „Ракурси” в столицата. Маестрото завърши цикъла „Портрети и заливи”, изолиран социално в малката си къщичка под върха на Бунарджика.

Атанас Хранов за свободата на духа, за новото начало и надеждите за промени, за залезите и изгревите, пред Под тепето и КАПАНА.БГ.

Как заливите се сливат с портретите в новата изложба на Атанас Хранов, подготвена във време на социална изолация?

Изложбата я започнах преди събитията, така че нейната идея не касае коронавируса и всичко около него. Тя се казва „Портрети и заливи”, защото всъщност те в много случаи се препокриват и в картините ми, и в концепцията ми за това как човек вижда пейзажа и как остава той в него. Някои от тези портрети са на конкретни хора, а други са на сборни образи на хора, участвали в тези пътувания, в които съм бил и аз, а и ти. През тях прозира пейзажът. А през пейзажите прозират портретите. Те са съставени от едни и същи неща. Примерно има един конкретен образ- „илектрологуса” (електричарят) от един известен гръцки остров, който аз не мога да извадя от контекста на пристанището там. Той е част от залива, част от цялото това усещане за този момент. Аз се опитвам не да хвана частица от някакъв моментен спомен от даден залив или даден образ, а се опитвам да разкажа цялата история как съм стигнал до дадения бряг, какво се е случило там. Опитвам се не да снимам момента, да направя фотография, а да разкажа цяла една новела. Между другото има едно стихотворение на Христо Фотев- „Морето”. В него има един стих, който много често ми идва наум, когато съм в морето и приближавам брега: „Може би единствено си вярно ти, в строгата абстракция на картата”. Това ми е много водещо като теза за тази изложба, защото в крайна сметка в тази строга абстракция на картите, там е единственото място, в което брегът, заливът са еднакви за всички. Извън картите те са различни за абсолютно всички. Извън картите вече остава чистата емоция и ти го виждаш през своите собствени емоции, мечти, истории. Не може един залив в Кавала да е същия за едно дете, което за първи път вижда морето, и за преситения немски туристи, който е обиколил света няколко пъти, а това е поредният залив, който вижда. Така и аз разказвам за моите заливи, за моите портрети, за хората, с които сме споделили тези пейзажи. Смисълът на изложбата- да видиш тези хора през блендата на пейзажа, който те обитават, а също така да видиш пейзажа, през блендата на хората, които са около теб и с които си в този миг.

Каква е историята с въпросния „илектрологус” и с какво толкова те впечатли този електротехник?

Акостирахме на острова, но имахме развален генератор на катамарана на Стефан Акрабов. Той е много сложна технологична машина, която без генератор е трудна за управление. Трябваше да намерим човек, който да го оправи, тъй като ни предстоеше дълго плаване до Созопол през Дарданелите и Босфора. Беше събота. Наложи да питаме бреговата охрана, докато си оправяхме документите, за съвет. Те казаха, че има един страхотен илектрологус, Панайотис се казва, ама малко трудно ще го намерим. Колко да е трудно, викам, един телефон ще звънна и ще го намеря. Но не ставало така. И ми зададоха един пешеходен маршрут, за да открия едно кафене, с една кирия отвън, която да питам къде е Панайотис. Тя щяла да му пише и той щял да се появи. Бях слисан. Все пак живеем във времена на високи технологии и комуникации. Оказа се, че електричарят не си давал телефона на никого. На острова го знаели няколко души. В крайна сметка намерихме една женица, която с големи колебания се съгласи да ми даде номера му, като преди това няколко пъти се заклех, че няма да казвам кой ми го е дал. Свързах се с него, а той със супер недоверие попита кой ми е дал номера му. Не издадох и се уговорихме да дойде след два часа. Той дойде след пет, с една червена Ямаха и раничка, пълна с инструменти. Изглеждаше точно като Робърт Де Ниро във филма „Бразилия”. Беше много странен човек, с дълга брада, несресана коса, особена аура. Изглеждаше по-скоро като хипар, отколкото като човек, който може да свърши някаква пипкава работа. А това ни притесни, тъй като бяхме на лодката на Стефан, а него го нямаше. С тези тоци може да се запали катамаранът. Така или иначе Панайотис слезе при генератора в един много дълбок рондук със схемата на системата в катамарана, която ние му дадохме. Започна да си пее, да си тананика нещо като псалм, като възпяваше кабелите и релетата, които вървят по лодката и бяха в ръцете му. Пя си 20 минути и каза „Пали”. Генераторът тръгна. Оказа се, че човекът си върши работата перфектно. След това седнахме, пихме бира, поговорихме и се оказа, че той иска да е абсолютно вън от системата и не иска да се знае къде и какво работи. На въпрос „Какво ти дължим”, той отговори 10 евро. Което е изумително. Нищо в Гърция не струва десет евро, освен едно кафе. Спогледахме се с капитана. „Толкова работа свърших, толкова ми трябват Нямам нужда от повече”, отговори Панайотис. С големи кандърми го накарахме да вземе 20 евро.  Случката е любопитна, но по-интересно беше самото излъчване на този човек. Впечатли ме, защото в себе си той бе събрал това изконно желание за свобода. Беше построил живота си по този начин, с всичките условности и всичките лишения, до които това води. Той бе извън системата, вън е от матрицата. И бе толкова първично убеден в това си желание. Целият му дух излъчваше желанието да е вън от матрицата. Беше много впечатляващ. Остави ми един спомен, който ми е като еталон. Не знам как са повечето хора, но аз си събирам такива модели на поведение, еталони на различни човешки позиции. А той беше много ясен и изчистен образ в това отношение.

Пожела ли си да си на негово място и да си вън от матрицата след тази среща? Пожела ли тоталната свобода?

Аз не се чувствам много притиснат от матрицата. Професията ми го позволява това нещо- да бъда толкова далеч от света, колкото пожелая. Мога тотално да се откъсна, ако реша. Но нямам нужда от това. Така че не съм пожелавал да съм на негово място. Моето си ми харесва.

Говорейки за свобода в контекста на периода, в който завърши изложбата си- как рисува в социална изолация? По-освободено, или не?

Не беше по-освободено. В началото не потръгна много добре. Не знам доколко бе виновна ситуацията или доколко причината за това бе, че си преместих ателието вкъщи- ново място, нова светлина, нови обеми.  Но след първите няколко дни нещата потръгнаха и основните картини от изложбата ги нарисувах по време на извънредното положение. В крайна сметка човек като има какво да каже го казва и с вързани ръце, и с вързани очи, и с вързани очи, и със запушена уста. Извънредно положение за духа няма, ако съумееш да се превъзмогнеш и да избягаш от общото настроение на страх и несигурност, което цареше.

Кога вярваш, че ще се качиш отново на лодка, кой ще е следващият залив и залез, който ще видиш?

Не знам… Кой знае. Много ми се ще заливът да е в Карибско море. Засега хората, с които обикновено плавам- Стефан Акрабов и Румен Луканов, все още не са готови. Самите те нямат планове. Вероятно ще се отложи малко във времето. А и плюс това тази година поех много ангажименти и може да нямам време за морета.

Как генерално ще се отрази ситуацията на културния живот като цяло, колко ще промени системата и кои ще оцелеят?

Със сигурност има гилдии, които усещат трудности в момента. На всички сценични изкуства, които предполагат сцена, хора в публиката, няма да им е лесно. Всички трябва да измислят някаква различна форма, поне докато това нещо съществува- аз не мисля, че от тук нататък само с това ще се занимаваме и по някое време ще затихне, като просто ще остане един лош спомен. Но също така имам усещането, че има доста положителни неща. Примерно правителството се сети, че има и свободни артисти- хора, за които досега държавата не правеше кой знае какво, въпреки че те правиха много за държавата. Това е един от малкото безспорни продукти, които изнасяме извън граница. В случая говоря конкретно за изобразителното изкуство, защото наши неща участват по изложби по света, в колекции по цялата планета, награждавани са, харесвани са. Този път държавата се опита да помогне на тези свободни професии. Сега какво ще се получи от тази помощ, ще видим тепърва. Но е факт, че се появихме на картата, заговори се за нас. Все пак това е първата крачка, ще има и втора, и трета, няма как.

Кои са другите позитиви от това, което изживяхме и продължаваме да изживяваме?

Лично за себе си мога да кажа, че оцених нещата, които имам. Разбрах, че не са толкова малко. Видях и нещата, които са в повече, но ги имам. Те са напълно излишни. Бих могъл да живея с може би от 50 процента от нещата, с които разполагам по принцип. Много хора са стигнали до същия извод, аз съм убеден. Плюс това оценяш по различен начин и тази свобода, с която разполагахме. Свобода, която неглижирахме по всякакъв начин. Свободата на контактите. Свободата да пътуваш. Свободата да прегърнеш някого. Сега ще се радваме далеч повече на тези си свободи.

Трябваше ли да се стигне дотук, за да оценим свободите, които неглижираме?

Явно трябваше. Със сигурност трябваше. Ще разкажа за едно пътуване мое до Венеция, преди две години, ако не ме лъже паметта. Това, което е останало от старата Венеция беше много впечатляващо и респектиращо, но това, което направила туристическата индустрия, за да изкара някой лев, беше също така впечатлително и потресаващо. Шумът, който ми се е запечатал от този невероятен град, е звукът на колелцата на куфарчетата, потропващи на паважа. Ще ми се по някакъв начин това нещо да се промени. Сигурно няма да е много приятно на голямата част от туристите, но какво ме интересува мен. Аз искам да видя истинската Венеция, искам да чуя шума на каналите и гондолите, а не куфарчетата, които се търкалят. Да видя медузите във водата, а не фекалиите. Мисля, че трябва да живеем малко по-обрано. Предстои ни нещо да се промени и това нещо не е на всяка цена лошо. Даже в много случаи може да е за хубаво. Мисля още, че тази беля обедини хората. Сплотили са се семействата, роднинските връзки. Пробуди се и нещо друго у хората. Не мога да забравя как майка ми се обади веднъж и плачеше по телефона от радост, че някакво момче, дошло да й оправи телефона, след работното си време отишъл да й купи храни и лекарства, за да й ги достави до дома. Без някой да го моли дори. Така е решило момчето. Имаше и общински структури, които наистина помагаха. Какво по-хубаво от това. Казвахме, че държавата я няма. Как да я няма, ето я, има я. Дойде време, държавата се появи и си свърши работата. Имаше неща, които се получиха и хората го усетиха.

Как би нарисувал цялата тази ситуация?

При мен нещата стават по следния начин- трябва да мине време, това нещо да се уталожи като емоция и чак тогава се появи на бялото платно. Не мога в момента да го формулирам и нарисувам, защото то все още е тук, не е преживяно. Един ден то ще си излезе само. Кой знае как ще изглежда. Вероятно ще е доста различно…

Славена Шекерлетова

Петя Кокудева пише за деца и за възрастни. Има издадени няколко детски книги, като последната такава е за приключенията на кучето Лупо и енотът Тумба. А за нея знаем още, че преди около две години направи деветмесечно пътешествие, като посети и се потопи в атмосферата на страни от Централна Европа, през Япония и Сингапур до Нова Зеландия. След това приключение, тя събра едни от най-вълнуващите си истории в книгата "Поздрави от синята палатка", която включва и прекрасни снимки, направени от нейния приятел и "съпътешественик" Георги Янев.

Лупо и Тумба е последната ти засега книга за деца, направена, заедно с художничката Ромина Беневенти. Какво правят Лупо и Тумба по време на изолация и замислят ли нови приключения, които да може да видим и ние в нова книга?

Интересното е, че сега приключенията ги измислят децата. Получавам от време на време рисунки или добавени сцени в най-разнообразни варианти. Аз по-скоро съм се оттеглила от ролята на автор и в момента децата имат думата. Обичам нови приключения, експерименти, не съм се връщала към книгите и героите от предишни времена. Като си приключа нещо, преминавам напред. Бих търсила нови земи, нови същества. Сега не пиша конкретна книга. Последната е доста наблизо във времето и се поизморих с „Поздрави от синята палатка“, пишейки, редактирайки. Събирам си някои истории от различни земи, пътешествия, които са дошли след „синята палатка“ или не съм ги включила в нея. Прави ми се отново такава книга за пътувания, за срещи с непознати култури и хора. Може да е и за деца, защото си мечтая и децата да срещам с тези страни.

От много време се интересуваш и от това какво им влияе и е важно за тяхното пълноценно развитие. Понякога виждам, отправяш критики към някои пропуски във възпитателната и образователна система у нас. Би ли синтезирала какво, според теб, е важно да се случва в детските градини, например или в началните класове, което липсва тук като подход?

Много рядко си позволявам критики, макар да ги имам в себе си тези съображения. Те не са толкова критики, защото, когато човек ходи често в детски градини, училища и се среща с хората, които преподават, тогава опознава истинските истории и е много по-трудно да критикуваш така на едро, както в социалните мрежи се случва често. Така че ако е критика, то тя е към всички нас. Защото съм забелязала, че тук ние много говорим за деца, възпитание, какво се случва в училище, но според моя опит в тази сфера, не много хора имат желание реално да се занимават с деца. Често съм чувала от учители, че родителите нямат търпение да оставят децата за 10 дни на зелено училище, и после казват: „Ех, ако можеше още малко да ги задържите“. Децата участват неволно в една машина, в която сме всички ние – непрекъснато заети, на работа. И в крайна сметка за грижата за тяхното развитие не остава много време. Учителите са заети, родителите са също в трудно положение. Няма и особено много пиеси за деца, които се правят за Куклен театър, не изобилства пространството от детски писатели. Ако по тези неща съдим колко се занимаваме с деца, мисля, че не се занимаваме особено. Повече се говори. И себе си слагам в това число. Трябва да призная, че с деца в днешно време е много трудно, ако искаш да ги занимаваш с четене и литература. Това не е естественото нещо, към което посягат те и е нормално във времето, в което живеем. Всички, които искат да свържат децата с четенето, са поставени в една изначално много неизгодна ситуация. Това не е нещо, което виждаш, че пали децата от раз, както ако ги заведеш на клуб по роботика. Четено е сложно, трудно, по-абстрактно, идеите и мисленето не са толкова смилаемо нещо. Всички, които искат да се занимават с това и искат да прогресират, заедно с децата на територията на четенето, би трябвало да бъдат много подкрепяни. Има и моменти на отчаяние, казваш си: „Защо го правя това, то всъщност не им е интересно. Същото е и при учителите“.

Аз съм била на няколко твои срещи с деца в Пловдив. На тях винаги има много деца, на всички им е интересно и повечето деца участват активно. Може би е важен подходът и не само.

Имала съм много срещи, не мога да кажа, че всички от тях се получават. Понякога има дете, което заспива. Или в осем часа сутринта едно момченце ми каза: „Изобщо не ми се занимава сега да измислям стихотворения“. Някои имат афинитет, ама това е по-рядко. Но е добре да се действа и колкото повече хора действат в това поле, толкова по-добре, в крайна сметка на живо децата възприемат по-лесно нещата. Има обаче една такава нишка - една индустрия на озабавляването, на анимирането, на превръщането на книгите във визуално-центрични. Държим на визуалното днес, което е съществена част от детската книга, разбира се, но много често напоследък попадам на детски книги, които са с неособено силна история, текст, който не вълнува и не е майсторски, слаб сюжет, но от друга страна с много красиви рисунки. Аз лично не съм почитател на тази линия на развитие, макар че съм страстен колекционер на детски книги с илюстрации. Дойде обаче момент, в който взех да си купувам книги и да осъзнавам, че освен красивите илюстрации, няма особена идея и история, това не е точно книга в крайна сметка, а по-скоро албум. Това е световна тенденция, даже не съм сигурна, че още е пристигнала. Тук все още добре си пазим баланса идея-език-илюстрация. Но в световен мащаб е често срещано. Затова рязко намалих купуването на детски книги, защото започнах да се озовавам с красиви „албуми“ без особена идея в тях. От друга страна има много хубави картинни книги и тихи книги - само с картинки. Но това е голяма тема за друг разговор.

В „Поздрави от синята палатка“ – твоята книга, написана след дълго пътешествия по света, успяхме да прочетем доста вълнуващи истории за различни хора и места. Предполагам и в момента ти се пътува много, би ли се впуснала отново в такова предизвикателство и този път по-подготвена ли ще си от първия, най-вече в какъв аспект?

Доста ни се иска на мен и Георги – нашият тандем. Много често си говорим, че пак трябва да тръгнем за по-дълго време. И за по-кратко е вълнуващо и интересно, но по-голямата дължина от време дава съвсем друг вкус на пътуването и всъщност започваш да живееш, пътувайки, а не просто да си на вид ваканция. Откъсваш се от родното и всичко познато. Прави ни се такова пътуване, знаем вече как да проучваме, как да си подговим палатката, чантата, котлоните, таблета за записване. Имаме вече някакъв вид професионализъм, ако може така да се каже, в това да пътешестваме по този наш си начин. Със сигурност става по-лесно с времето, защото не те обезкуражават многото препятствия, вече си ги срещал и ги познаваш, знаеш как да се подготвиш, какво да не правиш, за да се справяш по-лесно с нещата. Да, със сигурност си мечтаем скоро време, когато е възможно, да направим такова пътуваме.

Аз понеже често понаглеждам с интерес твоя профил във фейсбук и виждам, че споделяш страхотни истории, които вдъхновяват, натъжават, радват, изненадват или учудват по някакъв начин. Коя е последната история, която те впечатли с нещо и би ли ни я разказала? Какви книги и автори би препоръчала за четене в това сега сложно и тревожно за мнозина време, в което живеем?

Една впечатляваща за мен история от книга за Африка. Авторът разказва, че пристигайки за първи път в Уганда, отива да се разхожда по един хълм и помахва на хората в къщите наоколо. Те му помахват в ответ. Връща се той след половин час от тази разходка и неговият съквартирант му казва: “Тук идваха много хора от съседните къщи, защо си търсиш работници, за каква работа?“ И той остава сащисан. Оказва се, че за хората в тези села е абсолютно немислимо, че човек може просто да тръгне и да се разхожда. За тях, ако махаш по селската пътека и оглеждаш хората, значи си търсиш някого за работа. Та, с този пример илюстрира колко е различна културата там.

Как се чувстваш ти самата в сегашната ситуация и какви са най-честите ти мисли?

Аз имам едно такова психологическо „предимство“, заради пътуванията и заради това, че често се е налагало да свиквам с това, че всичко е несигурно, не е ясно какво предстои по пътя. Та свикнала съм с това чувство да не играя на твърда почва, да е неясно здрави ли ще сме утре, ще ни издуха ли палатката, ще има ли къде да спим. Спокойно го приемам. Хареса ми и това, което миналия ден прочетох в едно интервю с Явор Гърдев - той казва, че не е добре да бъркаме живота с начина си на живот, животът може да е всичко и е добре да приемем, че начинът ни на живот може да се наложи да се промени, ама това не означава, че ти се отнема животът. Аз даже гледам на ситуацията с любопитство, интересно ми е как ще се промени всичко. Имам си теза, че почти нищо няма да се промени. Хората казват нищо няма да е същото, но като гледам, излизайки навън, всичко си е по старому, забравят се лошите неща бързо.

Разговорът ни с Петя Кокудева за пътешественическата книга "Поздрави от синята палатка" вижте ТУК
 


В Асеновград все още има квартали със запазени малки къщи и ниски кооперации. А някои улици в тях през май са като оазис за цветята и радват много. Една такава уличка е „Патриарх Евтимий“ в квартал „Свети Георги“, който се намира до реката и планината едновременно.

Цветната феерия е на 5 минути от Главната улица и води до параклиса „Свети Трифон“. На самата улица пък се намира параклиса „Свети Никола“. В края ѝ започват пътеки за планината. Заснехме малко от разнообразните цветя, които красят дворовете на къщите - божури, обички, рози и други. Почти всеки дом там е с китно дворче и в момента е цветна приказка. Порадвайте им се и вие!


Страница 1 от 1704

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…