Капана.БГ

Капана.БГ

Камелия Тодорова, Милица Гладнишка и Рут Колева ще излязат на една сцена за второто издание на музикалния формат „Ladies of Jazz“ в Пловдив. Концертът ще се проведе на 2 септември, понеделник, от 20:30 часа на Античния театър.

Трите изпълнителки ще представят специална селекция, открояваща най-красивите нюанси от световната дамска джаз сцена през последните десетилетия. Освен авторска музика и емблематични песни като „Прошепнати мечти“ и „Да е влюбен този свят“, в програмата са включени адаптации на едни от най-големите български хитове през годините специално за новото издание на Ladies of Jazz.

Камелия Тодорова, Милица Гладнишка и Рут Колева канят всички почитатели на соул, фънк и джаз музиката на първото по рода си събитие, обединяващо три поколения български изпълнителки.

В концерта ще се включват и страхотните музиканти от The Fingertones – Филип Александров, Деян Илиев, Светослав Неделчев – Козмо, Петко Дреников, Арнау Гарофе и Тодор Бакърджиев, които ще допринесат за красотата на музиката в този приказен концерт под звездите.

Билети се продават на касата на „МаскАрт“ в ДК „Борис Христов“ и в цялата партньорска мрежа на Ивентим.бг. Телефон за информация 0894 611 188

 
Понеделник, 12 Август 2019 13:14

Писмо от Муглата

Пътепис от реализирането на проекта „Възроден”, в който млади пловдивчани обикалят забравени села, нуждаещи се от подпомагане

Анна Велкова, стажант-репортер и инициатор на проекта „Възроден”

Десетина млади пловдивчани обикалят 10  забравени села, които се нуждаят от подпомагане в рамките на проекта „Възроден”. Инициативата е с подчертана социална, екологична, етнологична, изследователска и творческа насоченост. Младежите ще се опитат да разкажат историите на хората, които живеят някъде там, забравени и забравили времето. Пътеписът на Анна Велкова, наш стажант-репортер и инициатор на „Възроден”, е от прекрасното родопско село Мугла.

– А, бре, жено,- извика баба Веселка, Павлова, както я наричаха мугленци.- попей му на детето, от Пловдив е дошло, та и на другите с него, родопска песен да чуят, па за Рожен после ще се гласим..- издума набързо, натъртвайки всяко р, т  и г . Усмихнахме се. Елите държаха хребетите под брадите на къщите, а с иглите си бодяха небето. Бяхме сигурно на около 1700 м надморска височина. Връх на иглянка пушка беше и самият Перелик, стърчащ над останалите върхове.  Симца включи камерата (на галено от Симеон), статива, фокус, видео, он!

-Готови сме, започвайте- издекламира Марина.

-Ама чакай, хората не са се наредили още – казвам през смях, а бабите се редяха и пререждаха. някой, изглежда , липсваше.

-Къде е дядо Карамфил? – всички погледнаха една синеока баба и дядо Златко, другият мъжки глас  в групата а-ха да рече нещо, ама се спря. Дядото идеше. Вятърът се удави в дълбокото небе и простена в короните на елите. Като чешми в пространството  Плиснаха дрънчането си чанове. Родопа притихна.

Снощи съм гости имала

цяла дружина юнаци

цяла дружина юнаци

Преди пътуване нямам очаквания, нито конкретен план, тъй като няма как да предвидиш какво ще ти донесе пътят. Този до село Мугла беше близо 150 километра, изпрати ни с пловдивска жега по кожата, една камера и моята баница с ориз. От Смолян селото беше на 30 км , но отнемаше час и четвърт да се стигне заради просиненият от дупки и времето път, забравен от промените насам. Изключение правеше само участъкът до затвора, където самите провинени пасяха добитъка на общината и правеха най-вкусното и скъпо млечно производство в областта.

-Е, тези, които искат работят и им се намалява присъдата, другите – лежат.- каза Хари, единственият таксиметров шофьор, който се съгласи да ни закара дотам. Рейс нямаше, с изключение на дните сряда, петък и събота и то само в пет за отиване към селото и в седем сутринта за навръщане.

-Нима не бягат?

-И да избягат полицията тук познава горите и може да предвиди откъде ще мине затворникът.- погледнах през прозорчето . Смърчовете мълчаха. Как можеше някой да познава една такава планина от дървесни грамади не ми стана ясно. Хари ни попита има ли къде да пренощуваме. – И да нямате, родопчани няма да ви оставят. – и да, те наистина ни нахраниха, приютиха , попяха, разходиха , разказваха, но не, не ни оставиха.

-Имаме си уговорка при една баба там.

-Веднъж при един мой роднина дойде младо момче, нямаше къде да преспи, а всяка зима тук, особена тазгодишната , са много тежки. Приюти го. Нито го познаваше, нито нищо..

-А ти винаги ли си бил в Смолян?

-Не, международен шофьор бях. прибрах се, пък децата ми се пръснаха по чужбина.

– А ти би ли емигрирал?

– Аз ли? Ба! – и ни блъсна поредната дупка в чакъла. – Тази зима беше много тежка- повтори Хари- те лете не могат да стигнат селото, зиме пък хептен! Пожарната едва очисти пътя..И още паднали дървета има..- но това не бяха просто дървета, а 50-60, та може и повече метрови великани от тежки цеви и впити в земята корени, самите те колкото още едно дърво дълги. От време на време Хари ни показваше скелета на изоставени уранови рудници – Всичко, всичко пометоха, на! – после гората погълна нас, времето и всичко до прашинка.

Когато шофьорът ни остави в центъра на селото – тоест там, където са читалището и джамията, веднага ни посрещна кметицата. Тя ни запозна с баба Веселка и нейният дядо Златко.

– Ялате, добре сте ни дошли!- и докато ние се настанявахме бабата отиде да пее в читалището. – Към три идвайте, ако искате да снимате .- покрай оправянето обаче ние се позабавихме доста и три вече минаваше, когато излязохме от малката дървена къщичка с неизхлузени  още шушони.

-Де сте тръгнали , бе? Я седнете по един чай да пием!

-Баба Веселка ни чака в читалището , забавихме се и ..

-Абе , какво сте се бавили , забавихме се вика, нали и аз още не съм тръгнал, пък и аз съм главен там, на! Ялате тука бързо! – влязохме в едно схлупено, сгушено в гредите си помещение , дядото ни наля мурсалски чай и започна да приказва- Това всичкото аз и синът сме го правили. Искахме да го залепим за къщата барбекюто , ама съседите тогава подадоха жалба и тъкмо го направихме , трябваше да го бутаме..ама и те много хаир не са видяли от тази работа..Хайде , хайде пийте по-бързо, тръгваме!

Жените обаче вече бяха приключили. Подготвяха се за събора на Рожен. Не посмяхме да ги прекъснем, а когато излезе баба Веселка ни помоли да не снимаме в читалището, понеже сега го ремонтирали и не искали да излагат селото с разнебитените стени.

– А не може ли, ей тук, отвън да ни попеете?- попитах. Баба Веселка се засмя, но една друга баба се начумери и нашата хазяйка й се скара. После всичко утихна. Родопчани пееха.

На 1200 метра надморска височина, когато от една зимна буря сякаш се раждала вселена, съм се появила и аз.  Тогава светът изщрака. Пътят ми започна от една планина.  И цяла планина стана мой дом. И когато бабите спяха да пеят и тревожно ме наобиколиха аз се мъчех да им кажа…Че и аз съм родена в едно чисто християнско родопско селце. Че и аз имам там една баба, дето все ми е пяла и още ми пее. Че  където и да отида , винаги ще се връщам. Че тази странна квинтесенция, дето е в мен като песен , която нося, ме накара да заплача. Но нищо не успях да кажа. Говореха вместо мен чановете.

На връщане от Казанджи дере, където ни закара дядо Златко – една скална местност с водопади  и ручейчета, от пътя ни върна един глас:

-Чакайте! – извика някой през прозореца. Така се запознахме с Комфитюрови. – Помислих, че ще ви изпусна! Елате вкъщи  да снимате мурсалския ми чай- каза бабата и ни отвори вратата към двора.

– А вас защо ви наричат Комфитюрови? – попита Марина, когато вече бяхме влезли в кухничката и бабата въртеше тавата с клина. Това стана след като ни бяха показани всички билки от и извън двора, включително и една защитена от червената книга , служеща за лекуване на рак.

-Оо, на мен още прадядо ми са го наричали Комфитюр – каза дядо Карамфил – и на дядо ми, и на баща ми, та и на мене.Бяхме на една бригада и понеже всички знаеха , че аз сладко много обичам и сладичко, момчетата се хванаха на бас дали няма да намерят някъде по рубата ми сладко. Викам , как, нямам ! Ама явно бях забравил да си го изям тогава онова мускалче, та ми го намериха в джоба – засмя се дядото и в дълбоките му очи се претърколиха няколко минали десетилетия. – Бабо, гледаш ли тавата? – каза с младежка закачливост дядото.

-Гльодам, дядо, гльодам !

Тази жена ни бе видяла само пътьом, но ни покани в дома си, сега ни готвеше и ни вареше чай, говореше ни за внуците си и  живота си и сякаш прочела милите ми, каза:

– Аз бях първата в това село, дето приемаше гости. От цял свят хора са идвали при мене – Германия, Турция, Франция, та чак от Израел. Бяха една двойка мъж и жена, жената беше бременна и бяха дошли пеша от Триград. Нито той , нито тя знаеха български, и само с жестове се разбирахме. Жената беше в шестия месец, как беше дошла дотук, не знам. Питах я всеки ден какво да й сготвя, нали бременна, а като си тръгнаха, мина  не мина някой и друг месец и ни изпратиха писмо на български, явно бяха помолили някой да го преведе, с пари и снимки на момиченцето си, чакайте да ви го покажа! – и огънят изпука зад стените на печката. След още няколко приказки за внуците телефонът на баба Карамфилка звънна.

-Аа, Весе ти ли си? Да, да при мене са – засмя се бабата и скато затвори телефона рече- страх я а не ви открадна , че тя едно време така правеше. Нито дума, че съм ви гостила!

– Бабо Весе,- подех, след като бяхме объркали дузината яйца, лук, картофи и кило билки  и сирене, а тя точеше корите за пататника. – искам да те питам нещо, ако искаш ми отговори… Вас едно време как са ви потурчвали? – точилката заседна някъде в тестото и жената ме погледна за миг.

-Аа, за турско ли? Ами доброволно, как! Нашето село три пъти е горяно – по римско, по византийско и по турско, и все е оцелявало. Нашите не са го дали. На центъра имаме джамия, не църква и какво от това? Нима не говорим един език? Искахме да я събаряме тая джамия, понеже беше на път да падне, но тогавашния министър на културата, Стефан Данаилов, със специално писмо, което още се пази, забрани и дума да става за това. С наши и държавни средства я закрепихме. .Помаци, нали така ни наричат, такива сме били, онакива сме били, а от Широка Лъка, дето  кривят думите? Ние си говорим на чист български език. Те са помаците, не ние. Бяхме на една екскурзия с групата  веднъж и преди всяко село, дето минехме ни казваха с какво е известно, и на едно викат, това е помашко село, да се имало предвид. Моят дядо много се ядоса. ,,А християнските, дето са вече наполовина с цигани? Това защо не го обявявате?” , вика. Друг случай, отивам с две приятелки от Наречен на Павел Баня. през целия път бяха едни клевети, едни люти клюки за помаците. Аз си мълча нищо не казвам, ама много мъчно ни стана. Като дойде ред да се разделим ми казаха, че ме чувствали вече много близка, ако иска да заповядам някой ден  на гости, а аз им благодарих и им казах, че съм чиста помакиня. Те млъкнаха, като че ли куршум ги бе ударил. Три пъти ги каних и те така и не дойдоха.И синът ми така са го обиждали. В казармата веднъж, като влязъл в банята, и един след него му вика ,,Ааа, помак!” и взел да реди разни приказки… Не издържах, казва, мамо, с един удар и го проснах. Уплаших се , вика, само да не е умрял. А пък онази глупост, която я направиха 89-та година с имената пък не е за приказване… Колко хора се изселиха ! Тогава един много мъдър човек от селото ни каза:,,Недейте, бе, недейте правете напук, сменете си ги, пък , ако трябва след това пак ще си ги смените, голяма работа, едно име!” И наистина, едно име няма никакво значение.- аз й разказах как и моето село някога за малко да стане помашко. Яврово било подарък от Бачковски манастир и хората работели земите на бея, който го получил. Били мирни и никой не ги закачал. Разказах й за кърджалиите и еничарите, за Стайковата гора, която така и не израснала отново,  а до ден днешен си е нива, за първенците от селото, които отрязали всички дървета и как ги вързали и опънали, та като влезли в гората турците нищо не забелязали. Мъжете пуснали върху тях дърветата. Кой останал жив, останал, другите ги прибрала земята заедно със Стайковата гора, наименована вече Стайков камък.

Следобедното слънце обещаваше на селяните суха трева за добитъка. Беше Марина, имаше имен ден и черпеше всички, а всяка баба ни канеше в къщата си. Трябваше обаче да си вървим. Взех номера на една журналистка – кореспондент в Смолян, за да проуча как стои въпроса за пътя и защо повече от 30 години никой не се е погрижил за достъпа до това село. Баба Веселка ни прегърна и ни благослови. Тръгнахме с на дядо Златко колата, а аз се замислих че пътищата са безсмъртни и че трябва да се удариш в посоките им , за да разбереш, за да се срещнеш с планините, които те гледат и мълчат, за хората, които имат сърца, колкото тези планини, и за баба си, която е в другия край на Родопите. Нещо ме потупа по рамото. Беше лъч, който оттичащ се по дългите игли на боровете. Обърнах се към тях . На най-стръмния хребет една баба пееше ,,Бела съм бела, юначе”.

Престижното испанско издание NuevaTribuna разказва за хилядолетната история на българската Европейска история на културата и за местата в и около Пловдив, които впечатляват гостите на града.

Авторът на статията е Edmundo Fayanás, който през последните тринадесет години организира колективни пътувания с големи групи, които са изцяло с културна насока. За реализирането на тези пътувания той винаги подготвя обяснителни ръководства за всичко, което предстои да бъде видяно. Авторът избира дестинации, които са различни от всичко, което туристическите агенции масово предлагат.

„През 2019 година Пловдив е обявен за Европейска столица на културата. Това е град, в който разходката е приятна, тъй като градът е пълен с паметници, които ни напомнят за преминалите през него различни народи, римляни, византийци, отомани, оставили ни своята постоянна следа.“ Така започва статията, която представя богатата палитра от културни забележителности и възможности за прекарване на почивка в един от най-старите градове в света.

Изданието проследява историята на града под тепетата, като започва от най-древни времена и достига чак до наши дни. Като най-древния жив град в Европа, Пловдив има и много имена, сред които Пулпудева, Флавия, Филипополис и Тримонциум.Текстът описва подробно и останките от римската и антична култура, история и архитектура, насочва вниманието си към хълмовете, върху които е построен града. Детайлна и впечатляваща е информацията, която испанската медия предлага за най-популярните забележителности, сред които Античния театър, Римския стадион, Джумая джамия, Църквата „Света Богородица“, къща „Ламартин“, къща „Недкович“.

Специално внимание се обръща и на близкки до Пловдив дестинации - Бачковския манастир и Асенова крепост, където туристите могат да прекарат незабравим и пълен с емоции уикенд.

Три седмици остават до обещаната дата, но още няма яснота кой ще ръководи пространството

В Градската галерия още не знаят дали те ще управляват мястото

Теодор Караколев

На 2 септември трябва да бъде открита галерията на „Гладстон“, издигната на мястото на бившата галерия на Дружеството на пловдивските художници. Сградата е с две изложбени пространства. Финансирането и инициативата за строежа дойде изцяло от Община Пловдив, като през последните около 12 месеца пловдивското общество стана свидетел на множество скандали – бързо събаряне на старата сграда, липса на конкурс за новата ѝ визия, неясно проектиране и напускане на първия ѝ архитект, след което отново анонимно проектиране, чак до днешна дата.

Днес сградата вече е почти готова. Кметът Иван Тотев обеща откриване на 2 септември. До момента обаче не е ясно кой ще стопанисва пространството. „Фаворитите“ са Дружеството на пловдивските художници и Градската художествена галерия.

Дружеството е особено активно в защитата на бившия си дом. На няколко пъти членове и лидерът Снежана Фурнаджиева имаха остри изказвания, а на последната сесия на Общинския съвет дори протестираха по време на заседанието. Организацията, която обединява част от пловдивските художници – сама по себе си частна и независима структура – залага на традицията. Дълги години това е мястото, което ДПХ наема, обитава и управлява.

Общинската управа обаче за момента не показва твърда позиция по въпроса. Отношенията между Иван Тотев и Снежана Фурнаджиева са на приливи и отливи. От гледна точна на администрацията, това е общинска сграда, построена с общински средства. През годините местната власт показа, че не склонява лесно да отдава общински имоти на независими структури.

Така например кино Космос, за което бе изработен детайлен и професионален бизнес план за управление чрез самоиздръжка от „Колектив Кино Космос“ не бе отдадено на организацията, а сега предстои ремонт и, поне по медийни изказвания, управление подобно на това на ГДК „Борис Христов“. Сградата на „Баня Старинна“, дълги години управлявана от „Сдружение Изкуство днес“ също бе отнета и предадена на Градската художествена галерия.

Така именно ГХГ – Пловдив изглежда вероятен нов управител на галерията на „Гладстон“. Така тя получи и новото място в бившия „Детмаг“. За управлението на пространството, обаче, пловдивската общественост научи едва ли не в деня на откриването – легендарният и известен на всички „Детмаг“ получи странното име „Капана“, а управлението бе дадено на Градската галерия.

Няма нищо необичайно в това общинските пространства да се управляват от общински структури. Проблемът е в липсата на обяснение и яснота какво, кога и защо се случва. До откриването на галерията на „Гладстон“ остават само 3 седмици – ако се открие в обещания срок. Дори в самата Градска галерия не знаят дали те ще се настанят там. „Нямаме потвърждение от общинската управа кой ще управлява това място. В момента топката е изцяло в общинската администрация“, коментира за „Под тепето“ Красимир Линков.

Дори днес да се вземе това решение, 3 седмици са смешно кратък срок за изготвяне и подреждане на сериозна изложба. Така отново има опасност да открием ново изложбено пространство с набързо и повърхностно подредена изложба.

Запознаваме се с узбекската култура с лекции, концерти и изложба на носии

Следващата неделя,  18 август 2019 г., в 10:30 ч., в център Тракарт в подлез Археологичски, ще се проведе ДЕН НА УЗБЕКСКАТА КУЛТУРА по проекта «Културен мост до Узбексистан» на Мария Филипова-Хаджи и Азам Абидов със съдействието на инж. Любозар Фратев и Жорж Трак.

Ще бъдат представени разкази за историята и културата на Узбексистан, ще се демонстрира узбекски ритуал по поднасяне на чай, а за малки и големи ще се организира майсторски клас по завиване на тюрбан и демонстрация и обучение на узбекски народни танци с изпълнение на лапар /стил узбекска народна песен/ под съпровода на дойра /узбекски ударен инструмент/. Гостите на събитието ще имат възможност да се докоснат до предмети от бита на узбекската култура, да се преоблекат в узбекски народни носии и да се снимат.

Посетителите ще могат да се запознаят, да общуват и разменят контакти с известни узбекси художници и журналисти като Ахмат Умаров, Нодира Абдулаева и др.

Програмата включва:

Исторически поглед към Узбекистан от Мария Филипова-Хаджи.

Фотоси и разкази за Узбекистан от Мария Филипова-Хаджи – писател-преводач, инж. Любозар Фратев – бизнесмен и меценат и Жорж Трак – артист и филантроп.

Представяне на книгата на Мост от автора – Матей Матев.

Представяне на гостуващите художници и журналисти от Узбекистан от инж. Л. Фратев и М. Филипова.

Представяне на експонати от бита и културата на узбекския народ от М. Филипова. Ритуал по поднасяне на чай по узбекски от Ой-Зода Нурадин Кизи Жуманьоз – художник.

Представяне на характерни елементи от националната узбекска носия с възможност за гостите да се преобличат и фотографират. Майсторски клас по завиване на тюрбан под наставленията на художниците Гульнора Рахманова и Ахмат Камолович Умаров.

Забележка: Посетителите на събитието могат да си носят собствени шалове, с които да упражняват уменията.

Уъркшоп с обучение по узбекски танци за малки и големи, ръководен от журналистката Нодира Рустамовна Абдулаева и художника Камола Рустамовна Абдулаева.

Паркирането в големите европейски градове отдавна е проблем, а тенденцията в последните години не подминава и България. Не само в столицата, но и центърът на Пловдив е пълен с автомобили, а понякога намирането на паркомясто си е въпрос на  чист късмет.

Въпреки че местната управа постоянно се опитва да прокара реформи и да обособи специални места за паркиране, превозните средства постоянно се умножават и съответно няма достатъчно пространство, където спокойно да оставиш колата си срещу минимално заплащане, особено в центъра. Тук трябва да вметнем, че централната градска част е разделена на синя и зелена зона. Синята зона обхваща редица улички в близост до Главната улица, района на Гранд Хотел Пловдив, Цар-Симеоновата градина и чак до Пловдивския университет. Зелената зона е карето от пресечки около квартала на творческите индустрии Капана. Там паркоместата за запазени за живущите в  къщите и за да оставите колата си, трябва да имате пропуск.

За туристите и гостите на Града под тепетата е важно да отбележим, че при резервация на място за настаняване в идеалния център на Пловдив, е почти невъзможно да ви бъде запазено паркомясто. Дори и големите хотели не могат да ви гарантират такова при пристигане с автомобил без предварително запитване. Изборът на топ локация трябва да е съобразен с факта, че това води до допълнителни такси за паркиране.

Прочетете вариантите в статията в онлайн гида Lost In Plovdiv

 

Лятото е сезонът на положителните емоции и пътувания и под „пътувания” нямаме предвид само тези с кола или самолет. Един от алтернативните начини за придвижване е влакът.

Напоследък придвижването с влак отново придоби някогашния си чар и е предпочитан вид транспорт както за близки, така и за далечни дестинации. А какъв по-добър спътник от една интересна книга? Инициативата „Чети във влака” прави пътуването още по-приятно с 10 безплатни заглавия, достъпни на сайта на БДЖ. Изборът не е голям, но се очаква в кампанията да се включат още български издателства и автори. Пътуването от Пловдив до София или Стара Загора изведнъж става по-приятно и минава неусетно с книга в ръка. И именно това е една от положителните страни на железопътните приключения, но далеч не е единствена.

Представете си момента, в който идва дългоочакваната отпуска – въздухът е сякаш по-лек от преди, тялото ви е изпълнено с енергия и готово за емоции. И вместо да изберете по-скъп начин на пътуване, избирате влака. Влизайки в спалните вагони виждате цветните килими, завивки и аксесоари, които са част от съвместната кампания на БДЖ и ИКЕА. И пътуването става по-весело и цветно. Засега това е възможно само до дестинациите Бургас и Варна с нощен влак от София, но нищо не пречи да се възползвате като го хванете от любимия Пловдив и си подарите заслужена почивка на морето.

Прочетете още в статията в Lost in Plovdiv

Страница 7 от 1572

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…