22-годишна Дора Донкова е родена без обоняние и предпочита да няма такова

Все пак мечтае да усети аромата на морето

Мирисът на успеха е потта, убедена е младата дама

Казва, че ще откачи, ако изведнъж започне да усеща миризмите на живота

Ивелина Василева

Настръхна ли от аромата на първия пролетен дъжд? Хипнотизира ли те соленият полъх на необятното море? Коледа не е ли нищо повече от уханието на мандарини върху печката? Есента събираш ли две шепи, вдишвайки чаша какао? Дора Донкова има друго усещане за сезоните и за целия живот. 22- годишната пловдивчанка е родена без обоняние. Работи в сладкарничка, но се учи да бъде по-различния водещ на сватби, под менторството на Ивайло Манев. Интересно как Патрик Зюскинд би разказал нейната история като контрапукнт на „Парфюмът“… Как изглежда светът без аромата му разказва с чувство за хумор и почти невидима нотка на тъга самата Дора.

– Кога разбра, че нямаш обоняние?

– Като малка правех много бели. Растях половината година, прекарвайки на село, другата в Пловдив. Подобно на всяка селска къща от онова време и моята беше със стари контакти, стари щепсели. В кухнята беше телевизорът, печката, пералнята, всичко събрано на едно и се живееше реално в една стая. Забавлявах се, пускайки уредите наведнъж и си варих чай, бях 1-ви клас. Караниците в следствие на това завършваха с „Тук пак мирише на бакелит“. Аз не го разбирах. „Мирише на бакелит“ и до ден днешен не ми е ясно какво е. При редица подобни случки, започнах да осъзнавам, че нямам обоняние. И около 5-ти клас, когато хората ми казваха, че дадено ястие ухае добре, започнах да разбирам, че не чувствам същото като тях. Виждах, че излиза пара от чинията, но за мен беше само цвят и вкус. Не знаех, че храната трябва да има мирис, знаех го само на теория.

– Как научиха твоите родители?

– Майка ми се разрева, когато разбра. Един ден й казах: Спри, да ми даваш да мириша разни неща. Бях около 12-годишна и се бях разбунтувала, че постоянно ми дава да помириша това и онова, а аз нищо не усещах. Първо сама го усетих за себе си. Не реагирах на въздуха, който ме заобикаля, на цветята. Започнахме да ходим по лекари. Нямах нищо запушено. Всичко беше, както си трябва. Заляха ме с медицински термини, които не разбирах и никой не ми обеща, че ще ми върне обонянието.

– Бабините гозби не знаеш как ухаят?

– Нито баба ми, нито майка ми, нито аз сме надарени с големи кулинарни възможности. Баба ми си следваше ритъм на готвене. Ден от седмицата означаваше конкретно ястие. Понеделник забъркваше едно, вторник друго, всяка неделя правеше спагети със зеленчуци и соев сос. Тоест, моят детски спомен с манджите на баба беше свързан с графика какъв ден е днес, за да знам какво ще ядем.

– В училище подиграваха ли ти се децата, че нямаш обоняние?
– В предучилищната нямам спомен, защото и аз не го осъзнавах. По-нататък децата не ми вярваха, а и аз не можех да им го обясня. Смееха се, защото и аз се смея.

– Чувстваш ли се специална?
– Не. Нито ми пречи, нито ми помага.

– Имаш ли спомени от детството, свързани с темата за аромата?
– Дълги години плувах. Всички казаха, че около басейните мирише на хлор, косата мирише на хлор, и то силно. Но аз не го усещах. Само че когато се потапях, около устните имах специфичен вкус от водата. И с това помня част от детските ми години. Никога няма да го забравя. Тогава бях 3-ти клас.

– Когато излизаш на срещи с мъже, това интересна тема на разговор ли е?

– Винаги е интересна тема. Обяснявам как не мога да разбера, че нещо има аромат.  До късни години не знаех, че храната има мирис, а не е само парата, която излиза от топлата чиния.

Цялото интервю може да видите в Под тепето.

В разгара на уикенда сме, а събота вечер изобщо не е време за стоене вкъщи. Неслучайно особено в по-топлите месеци човек има чувството, че всеки е излязъл навън с приятели и дори традиционно най-популярните места са резервирани още от четвъртък вечерта. Капана и центъра безспорно са градската парти зона и малките павирани улички са като един голям бар под открито небе до малките часове на нощта. Но все пак има една порода хора, за които купонът не е само покрай Главната улица. Една част от живущите по кварталите си предпочитат познатите места и за тях заведенията в центъра са твърде препълнени и надценени.

Екипът на единствения дигитален гид под тепетата вече е споделял за някои кафенета и ресторанти във вече най-гъсто населения квартал в Пловдив, но днес ще разкрием и къде купонясват „парижани”.

Бар eXtreme се намира в самото начало на квартала, малко след Бетонния мост, но е предпочитано място за срещи на много от живущите. Не се учудвайте, ако в почивните дни е пълно, защото тук може както да пийнете, така и да похапнете. Лятната градина е просторна, свежа, а на втория етаж дори е предвиден детски кът за малките посетители. Самостоятелната зала е подходяща и за организация на всякакъв род партита, така че често може да попаднете на момински и ергенски купони.

Кафе бар De Niro е следващото място, където може да се позабавлявате вечерите

Още по темата може да видите в Lostinplovdiv.com.

Основите на храм "Свети Димитър" са положени преди 800 години, по времето на цар Иван Асен II. В сегашният си църквата е осветена на 18 януари 1838 година

Средства за продължаването на строежа били дарени от заможните пловдивчани

Храмът е построен на тераса откъм северната страна на ви­соката част на хълма Джамбаз тепе на Трихълмието. То­ва го прави най-високо изгра­дената християнска обител на територията на града. На това място в началото на XIX в. съ­ществувала полуразрушена късносредновековна черква, посветена на св. Димитър Со­лунски Чудотворец.

Средства за продължаването на строежа били дарени от заможните пловдивчани Иван Политоглу, Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови, Стоян Куртович Чалъков, Искро Кесяков, То­дор Вълкович и други. Антон Камизопулос, търговец в Москва от гръцки произход, родом от Пловдив, подарил ценни цър­ковни утвари за наредбата на олтара: украсено с обкови четвероевангелие, кандила и одежди за свещениците. Зна­чителна помощ оказали и бъл­гарите от „Каршияка“, плов­дивския квартал на северния бряг на река Марица, които поради липса на свой ено­рийски храм се черкували в „Св. Димитър“. Немалко били парите за строеж, събрани от почти всички най-известни пловдивски занаятчийски ес­нафи: абаджийския, кафтанджийския, бакалския, шивашкия и други. Сред­ства дошли и от съотечестве­ници- пловдивчани, занимава­щи се с търговия в Будапеща, Виена, Одеса и Акерман (Белгород). Дарения имало от околните селища – Перущица, Станимака (Асеновград), Кар­лово и Сопот.

  снимка: уикипедия

Вероятно храмът е построен от известния брациговски майстор Стою Иванов. Той из­дигнал представителна трикорабна псевдобазилика, чиято западна фасада е оформена от открит притвор с тържествена мраморна колонада. Колоните са масивни и завършват с теж­ки капители, поддържащи по­лукръгли арки. Над притвора е изградена емпория, отворена навътре към храма като бал­кон.

Шест двойки каменни ко­лони разделят наоса на три ко­раба. Свързващите ги полукръгли арки носят масивно изградените с родопски бигор полуцилиндрични сводове. Подът е изцяло покрит с бели мраморни плочи, а в средата на централния кораб са офор­мени мозаечни розети от цве­тен камък.

Най-впечатляващ е мраморният иконостас, един­ствен паметник от този род в нашето възрожденско изкуст­во. Той е създаден през 1860-1869 г. от одрински и местни каменоделци, ръково­дени от гръцкия художник А. Калумен. Средствата за скъ­пия и представителен иконо­стас са дарени от видния жи­тел на енорията Иван Г. Политоглу.

Строгата права линия, с която иконостасът започва горе, от север и юг се възвисява към средата с амфитеатрални чупки над царските двери, за да завърши с две мраморни дъги, между които е втъкнато голямо мраморно разпятие.

Църквата е един от символите на Пловдив и в сегашния си вид е част от пейзажа на града вече 180 години.

Мраморната църква, както я наричат пловдивчани, след дълги години в упадък по време на социализма и ранната демокрация, е възобновена преди 11 години от сдружение „Свети Димитър“. 25 пловдивчани, кръстени на светеца, се събират през 2003 година за да финансират възраждането на храма. Така след няколкогодишна реставрация храмът е наново открит за редовни служби на Димитровден 2007 година.

Камбанарията е по проект на арх. Йосиф Шнитер.