Дани Радичков: Ако трябва да говорим по-критически към реалността, която ни заобикаля, аз не съм сърдит, а направо съм бесен

Проявлението на красивите неща се случва именно в несъвършенството. Не смятам, че има прекрасно съвършени неща

Славена Шекерлетова

По време на „Пловдив чете“ имахме възможността да се срещнем с много автори, някои от които съвсем млади. Един такъв е Йордан Д. Радичков, който представи „Двеста линейки на час“. Хубавото на премиерите на новите автори е, че повечето от тях, за съжаление не всички, притежават една непринуденост и лекота на общуване, която понякога рязко изчезва след издаването на малко повечко книжни тела. Ето как Дани Радичков сам представя книгата си:

„Казвам се Йордан Димитров Радичков и съм роден през 1989 година в град София. Това е третият ми сборник с разкази. Историите, поместени в него, са писани в период на повече от година. Някои от тях видях със собствените си очи, други ми бяха разказани, а трети се родиха от впечатления от заобикалящия ме свят. Работното заглавие на ръкописа беше „Чернова на битието“. И предполагам, това е просто една чернова на света около мен, такава, каквато той сам е написал и такава, каквато аз успях да разчета. Благодаря на всеки, който реши да обърне внимание на този сборник и на въпросите, които ме вълнуват“.

Срещата с него се проведе в клуб „Фарго“. Въведение към автора и книгата направи критикът Здравко Дечев. Модератор беше Красимир Лозанов. Той попита младият автор дали няма общо с тези сърдити млади хора от 50-те години във Великобритания - автори, които застават много остро срещу това, което смятат за несправедливо в своя живот. Това са били например Джон Осбърн и Колин Уилсън.

„Малко ми е трудно да се разпозная с всички тия тежки работи, които се говорят. Ако трябва да говорим по-критически към реалността, която ни заобикаля, аз не съм сърдит, а направо съм бесен, гневен. Грам не ми харесва това, което виждам около себе си. Говоря за едни неща, които всички знаем или поне се надявам. Сметнал съм, че е важно това да присъства и в едно книжно тяло. Когато говоря за тези неща, не мисля, че говоря само от мое име, а и от името на моите приятели, които не се занимават с писане, а през различните си изразни средства - кино, музика, фотография, също изразяват тези неща.

Не виждам нищо неабсурдно в нашия живот. Всичко ми се струва, че е много по-абсурдно от това, което аз се опитвам да сглабям със срички, с думи, с ласкателни прилагателни към читателя. Но някои работи не можеш да си ги измислиш. Ако трябва да давам примери: трябваше да си плащам осигуровки и една жена в банката изтъкна, че затваря след точно 2 минути. Трябваше да попълня един лист, което ми отне 3 минути, тя затвори пред носа ми и каза: „Аз ви предупредих!“.  Излезе и си взе своята почивка от 40 минути и докато ядеше сандвич, двамата се гледахме. След това тя отвори и аз успях да платя тези 120 лева. Та… доста съм далеч от този реализъм, имам доста хляб да изям, за да го представя в абсолютната му пълнота“.

Относно историите в книгата „Двеста линейки на час“ Дани Радичков каза, че според него няма хора, които да са далече от тях. „Това не е частна работа. Ние сме всички в кюпа, в тоя казан и всяко едно разделение води само до повече глухи улици“.

За името на работното заглавие „Чернова на битието“ стана ясно, че то идва от заглавието на един от разказите, в който става дума за това как много набързо и с лека ръка, по думите на автора, изхвърляме първата чернова на собственото си съществуване. „И така губим не само от оригиналността, но и някаква изначална истина , която е нещо много красиво. Проявлението на красивите неща, според мен се случва именно в несъвършенството. Не смятам, че има прекрасно съвършени неща, има прекрасно несъвършени неща“.