"Когато говорим за насилието, впечатлително е, че то придобива все по-разнообразни форми, възрастовите граници падат и последиците стават не по-малко зловещи"

"Ако имаме по-добра превантивна работа, ако започнем формиране на ценности, развитие на силните страни, ако изграждаме по-пълноценни отношения, то тогава самите възможности за насилие бихме ги минимизирали"

Статистиката от международните организации потвърждава, че всяка четвърта и дори всяка трета жена в България е жертва на домашно насилие. Това са именно 1 милион българки. Тези данни разкри преди време Гергана Куцева от Български фонд за жените. Агресията и насилието са част от живота ни, защото, ако ние не сме засегнати пряко от тях, то вероятно имаме познати или дори близки, които са.

По темата за насилието разговаряме с професора по психология Румен Стаматов. Преди около десет години той издава учебника "Детската агресия", който представлява мащабно изследване на същността на това явление, видовете агресия, факторите, които я обуславят.

Проф. Стаматов: Позитивните неща може да са прекрасни, ние ги приемаме за даденост и във всекидневния живот нямаме кой знае каква сензитивност към тях, но за сметка на това към насилието имаме твърде голяма сензитивност. Това е тема, която винаги подхващаме и като че ли тя е безкрайна. Когато говорим за насилието, впечатлително е, че то придобива все по-разнообразни форми, възрастовите граници падат и последиците стават не по-малко зловещи. В този смисъл дори да е преекспонирано в медиите, дори единичният случай на насилие не може да бъде подминат. Когато говорим за насилието, би трябвало да говорим с цялата сериозност по темата, защото то може да се засилва във времето и неговите ефекти са изключително лоши. Пораженията са много по-комплексни.

Бихме могли да поставим насилието в един много по-широк контекст – то е следствие от някаква празнота. Когато аз съм с прекалено висока и силна морална ориентация, насилието, става много по-лесно. Когато съм с една раздута самооценка, нарцистична, тогава по-лесно стигам до насилие, както и ако имам проблеми със самоконтрола. Въпросът е в това, че ако имаме по-добра превантивна работа, ако започнем формиране на ценности, развитие на силните страни, ако изграждаме по-пълноценни отношения, то тогава самите възможности за насилие бихме ги минимизирали.

Друг проблем, когато говорим за насилието - тази огласеност в медиите протича като прехвърляне на топката. Все някой трябва да е виновен, някой конкретен, според случая и възрастта. Това обикновено са родители, училището, квартала, приятелите, управата... Всъщност ние не се замисляме върху един факт, че когато говорим за превенция, това означава всички да се ангажират.

Всички опити за намаляване на насилието показват, че ако няма свързаност, колкото и да са добри програмите няма и ефект. Може да имаме фантастични програми за работа в училище, в една община може да има добро разбиране, но ако семейството не участва в това, ефективността е много ниска. Ако в самата среда на детето няма подкрепа, отзивчивост, разбиране, ефективността е минимална. Тъжната истина е, че почти всички проучвания в света относно превенция и ограничаване на насилието стигат до този извод. Основният залог на успеха за справяне с проблема е в абсолютната координация между различните институции, и ако това не се случи няма да има резултати.

До каква степен има опасност малките момичета или момчета, свидетели на насилие да се превърнат в жертви или самите те в насилници някой ден?
Има такава идея, за т.нар цикъл на насилие. Много често деца, които са жертви, понеже те преживяват насилието като една от базовите форми на отношение, след това, когато пораснат, дори да не харесват насилието, те не могат да правят нищо други, защото ние възпроизвеждаме това, което е в нашия опит. Проблемът не е в това, че те решават да употребяват насилието, за да го компенсират, а в това, че те не познават любовта. Дори да нямат желание да се държат насилствено, не притежават алтернативни способи, докато самите те не ги преживеят.

От известно време се говори много по темата, правят се редица кампании и непрекъснато се казва, че жените не трябва да мълчат и да търпят насилие. Случаите и то такива с фатален край продължават, обаче. Много е трудно, а явно е важно жената да излезе от този порочен кръг, как да стане това?

Проблемът е, че този травмиращ опит остава премълчан. Един от мотивите е страхът, защото се смята, че при едно споделяне на това, което се е случило, ще възникнат повече неприятности. Присъства и илюзията, че когато започнат разкаянията от страна на насилника, нещата ще се променят. Премълчаването може да е свързано  и с безизходност, трудности, зависимост. Тогава остава тази алтернатива – да се изтърпи насилието, в името на това да няма по-големи неприятности. Ако насилието върви в съчетание любов, макар и оскъдна, страхът от загубата на любов и присъствие също оказват влияние, защото самотата може да е трудна за понасяне -  това също е причина за премълчаване. Не мога дам съвет. Това е избор. Какво иска жената от нейния живот. Това е нейният живот и преживявайки всичко, тя трябва да избере дали ще има смелостта да предприеме стъпка в един или друг път. Всеки избор, възможност крият в себе си и реалните си трудности и последици. Но това е избор, който човек трябва да направи.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…