Преводачът Невена Дишлиева – Кръстева отблизо

Има толкова много начини да кажеш “подай ми солта!" и още толкова да кажеш кой кого мрази. И ето - вместо да приготвя две чаши за себе си и за Робърт, Мария приготви само една.."
Труби

Анна Велкова, стажант

Невена Дишлиева-Кръстева е родена през 1971 година в Ботевград. Превежда художествена литература от английски език. Завършила е българска филология в Софийския университет и магистърска програма по изкуствознание в Нов български университет. Сред авторите, които превежда са Джон Ъпдайк, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джефри Юдженидис, Зейди Смит, Джеф Дайър, Мохсин Хамид, Рейчъл Къск, Шона Сингх Болдуин, Джоан Харис и много други. За тънката материя на словото и смирението пред езика, за стълбовете към познанието и призванието на публициста и за скритите врати на превода с Невена разговаря Анна Велкова.


- Как започва един превод, има ли някакви граници за него - езикови,
смислови или чисто народопсихологични?

- Ще отговоря с думи на Капка Касабова: „Границата е място, където тъканта отънява“. Границата между оригинала и добрия превод е отъняла, но съществуваща тъкан. Преминаването от едната до другата страна изисква търпение, вслушване, разбиране, познания, труд, талант. Обич. И смирение.


- За да преведете една книга, доколко трябва да сте в синхрон с езика й, да се докосвате до нейната естетика на словото?

- За да се захвана с един превод, трябва да чувствам емоционална, културна, интелектуална близост с текста. Да усещам езика на автора, думите му да ми говорят и да ги запомням. Когато правех първите си преводи, нямах лукса да избирам, но това е необходим процес – всеки преводач трябва да остави зад гърба си немалък брой страници. Работата с текст, който ми е чужд, е мъчителна и вече не превеждам книга, ако не съм в синхрон с езика й, както казвате.

- Смята се, че добрият преводач в никакъв случай не е съавтор, а трябва да остане невидим. Но за да се разбере от чуждата публика, преводачът не трябва ли да наложи видими промени?

- За едни преводът е изкуство, за други – занаят. За едни преводачът е съавтор, за други – невидимият глас, скрит зад авторовия. Аз не си позволявам да съавторствам. По-скоро се стремя да съм добронамерен съмишленик на автора, да намеря най-добрия начин да изразя това, което усещам в оригинала. В никакъв случай не го дописвам. Ако има загадъчност или недоизказаност, се опитвам да удържа това и на български. 

- Разкажете малко повече за издателство ICU. Какво се крие зад името?

- Зад трите буквички се крие абревиатурата I SEE YOU, виждам те. Някои индиански племена, като например хопите, се поздравяват по този начин. „Виждам те“ (I see you) е поздрав, на който се отговаря с „Тук съм“ (I am here). Може би си спомняте този поздрав и от филма „Аватар“. „Виждам те“ е израз на нашето уважение към читателя, благодарността ни, че е избрал да разгледа нашите книги и да ни се довери. Иска ни се да сме от един отбор с читателите си, да ги възприемаме като общност от хора, с които споделяме ценности. Вече сме издали четирима лауреати на Наградата за литература на Европейския съюз: Пиер Мейлак (Малта), Гаст Грьобер (Люксембург), Емилиос Солому (Кипър) и Андонис Георгиу (Кипър). Преводите са мои, на Елена Димитрова и Ирена Алексиева.


- Какво планирате за следващите издателски години?

От самото си създаване през 2013 година следваме една избрана посока: издаваме добра литература с важни човешки послания. Нашите теми са домът, родното, но и смесването на култури и традиции; бащата. В следващите няколко месеца следват книги пак в тази посока: „Югославия, моя страна“ от звездния словенски писател Горан Войнович – роман, в който син на сръбски генерал от 90-те се отправя в търсене на баща си през нараненото тяло на бивша Югославия в годините след войната. Сборникът „Истории от 90-те“, който идва след двете ни най-успешни антологии „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“ ще излезе наесен. Тази книга, както и предишните две от поредицата, е съсредоточила в себе си цялата ми енергия – професионална и лична. За края на годината подготвяме „Майсторът на ангели“ от белгийския писател Стефан Брайс в превод на Мария Енчева, като част от все по-прекрасната ни колекция „По пътя“ – книги от различни краища на света, които показват разнородните лица на съвременната литература.

- Сред толкова различни езици и стилове на писане как се повлиява вашия начин
на изразяване и интерпретация на света? Вие самата пишете ли?

- Надявам се, че речникът ми се обогатява, че боравя по-добре с родния си български. След всяка прочетена книга човек си тръгва с по-широк мироглед. Преводачът, като възможно най-внимателният читател, неизбежно е повлиян от своите автори – не само по отношение на информацията, а и в чисто езиково отношение. Пиша някакви мои си неща, които нямат за цел да излизат на бял свят, а са някакъв вид канализиране на творчески енергии.

- Има ли книги, които не бива да се превеждат?

Издателската логика за избор на книги е различна, така че не смея да отговоря, че има книги, които не бива да се превеждат. Ако за мен е безсмислено, за друг няма да е.

- Мястото на преводача в света - медиатор, интерпретатор или свободен
електрон, прескачащ полетата на реалността с честотата на различните езици?

- Не бих избрала нито едно от трите определения. За мен мястото на преводача е сред думите, с широко отворени сетива. В повече мълчание, за да чува по-добре.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: [email protected]; [email protected]


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…