Преводачът Невена Дишлиева – Кръстева отблизо

Има толкова много начини да кажеш “подай ми солта!" и още толкова да кажеш кой кого мрази. И ето - вместо да приготвя две чаши за себе си и за Робърт, Мария приготви само една.."
Труби

Анна Велкова, стажант

Невена Дишлиева-Кръстева е родена през 1971 година в Ботевград. Превежда художествена литература от английски език. Завършила е българска филология в Софийския университет и магистърска програма по изкуствознание в Нов български университет. Сред авторите, които превежда са Джон Ъпдайк, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джефри Юдженидис, Зейди Смит, Джеф Дайър, Мохсин Хамид, Рейчъл Къск, Шона Сингх Болдуин, Джоан Харис и много други. За тънката материя на словото и смирението пред езика, за стълбовете към познанието и призванието на публициста и за скритите врати на превода с Невена разговаря Анна Велкова.


- Как започва един превод, има ли някакви граници за него - езикови,
смислови или чисто народопсихологични?

- Ще отговоря с думи на Капка Касабова: „Границата е място, където тъканта отънява“. Границата между оригинала и добрия превод е отъняла, но съществуваща тъкан. Преминаването от едната до другата страна изисква търпение, вслушване, разбиране, познания, труд, талант. Обич. И смирение.


- За да преведете една книга, доколко трябва да сте в синхрон с езика й, да се докосвате до нейната естетика на словото?

- За да се захвана с един превод, трябва да чувствам емоционална, културна, интелектуална близост с текста. Да усещам езика на автора, думите му да ми говорят и да ги запомням. Когато правех първите си преводи, нямах лукса да избирам, но това е необходим процес – всеки преводач трябва да остави зад гърба си немалък брой страници. Работата с текст, който ми е чужд, е мъчителна и вече не превеждам книга, ако не съм в синхрон с езика й, както казвате.

- Смята се, че добрият преводач в никакъв случай не е съавтор, а трябва да остане невидим. Но за да се разбере от чуждата публика, преводачът не трябва ли да наложи видими промени?

- За едни преводът е изкуство, за други – занаят. За едни преводачът е съавтор, за други – невидимият глас, скрит зад авторовия. Аз не си позволявам да съавторствам. По-скоро се стремя да съм добронамерен съмишленик на автора, да намеря най-добрия начин да изразя това, което усещам в оригинала. В никакъв случай не го дописвам. Ако има загадъчност или недоизказаност, се опитвам да удържа това и на български. 

- Разкажете малко повече за издателство ICU. Какво се крие зад името?

- Зад трите буквички се крие абревиатурата I SEE YOU, виждам те. Някои индиански племена, като например хопите, се поздравяват по този начин. „Виждам те“ (I see you) е поздрав, на който се отговаря с „Тук съм“ (I am here). Може би си спомняте този поздрав и от филма „Аватар“. „Виждам те“ е израз на нашето уважение към читателя, благодарността ни, че е избрал да разгледа нашите книги и да ни се довери. Иска ни се да сме от един отбор с читателите си, да ги възприемаме като общност от хора, с които споделяме ценности. Вече сме издали четирима лауреати на Наградата за литература на Европейския съюз: Пиер Мейлак (Малта), Гаст Грьобер (Люксембург), Емилиос Солому (Кипър) и Андонис Георгиу (Кипър). Преводите са мои, на Елена Димитрова и Ирена Алексиева.


- Какво планирате за следващите издателски години?

От самото си създаване през 2013 година следваме една избрана посока: издаваме добра литература с важни човешки послания. Нашите теми са домът, родното, но и смесването на култури и традиции; бащата. В следващите няколко месеца следват книги пак в тази посока: „Югославия, моя страна“ от звездния словенски писател Горан Войнович – роман, в който син на сръбски генерал от 90-те се отправя в търсене на баща си през нараненото тяло на бивша Югославия в годините след войната. Сборникът „Истории от 90-те“, който идва след двете ни най-успешни антологии „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“ ще излезе наесен. Тази книга, както и предишните две от поредицата, е съсредоточила в себе си цялата ми енергия – професионална и лична. За края на годината подготвяме „Майсторът на ангели“ от белгийския писател Стефан Брайс в превод на Мария Енчева, като част от все по-прекрасната ни колекция „По пътя“ – книги от различни краища на света, които показват разнородните лица на съвременната литература.

- Сред толкова различни езици и стилове на писане как се повлиява вашия начин
на изразяване и интерпретация на света? Вие самата пишете ли?

- Надявам се, че речникът ми се обогатява, че боравя по-добре с родния си български. След всяка прочетена книга човек си тръгва с по-широк мироглед. Преводачът, като възможно най-внимателният читател, неизбежно е повлиян от своите автори – не само по отношение на информацията, а и в чисто езиково отношение. Пиша някакви мои си неща, които нямат за цел да излизат на бял свят, а са някакъв вид канализиране на творчески енергии.

- Има ли книги, които не бива да се превеждат?

Издателската логика за избор на книги е различна, така че не смея да отговоря, че има книги, които не бива да се превеждат. Ако за мен е безсмислено, за друг няма да е.

- Мястото на преводача в света - медиатор, интерпретатор или свободен
електрон, прескачащ полетата на реалността с честотата на различните езици?

- Не бих избрала нито едно от трите определения. За мен мястото на преводача е сред думите, с широко отворени сетива. В повече мълчание, за да чува по-добре.