“Българската култура (и всяка друга) не може да се самоиздържа. И не бива”
„Културата може да бъде самоиздържаща се“, каза преди дни министърът на икономиката Кирил Петков. Той ми е много симпатичен-повече, отколкото всеки друг министър някога ми е бил. Но истината ми е по-симпатична, затова искам да припомня някои азбучни принципи в тази посока. Първо - понятието „култура“ е много обемно и ако вземем определението на Фройд, че то характеризира цялата сума от успехи и начинания, с които човешкия род се е отдалечил от животинските ни предшественици, става ясно, че министърът едва ли е говорил точно за културата, а за изкуството. Но и то като елемент на културата не може и не бива да бъде самоиздържащо се, най-малко по две причини." Това написа в личната си страница в социалната мрежа Facebook проф. д-р Любомир Караджов от Академията за музикално, танцово и изобразитално изкуства "Проф. Асен Диамандиев" - Пловдив.
Вижте коментара му по темата:
"Първата е, че чрез изкуството, прилежащо на съответната култура, държавата осъществява своята генерална политика. Затова абдикацията на държавата от дотирането на изкуството и културата го няма никъде по света.
Втората причина е, че в сферата на сценичните изкуства това направо е невъзможно. Още в средата на 60-те години на 20 в. двама американски икономисти-Баумол и Боуен, дефинират т.н. „приходно-разходна пропаст“. Тя казва, че колкото повече инвестиции се правят в един спектакъл, толкова по-невъзможно е те да бъдат върнати без наличието на странични, неприсъщи за изкуството финансови потоци като спонсорство, меценатство и т.н. Причините са ясни-продуктът на сценичните изкуства не е продукт на бизнеса. В изкуството не може да се приложи т.н. „интензификация на труда“, с което да се увеличи неговата производителност. Един диригент не може да издирижира една симфония три пъти по-бързо, за да може да се направят спектакли от 18, 19 и 20 часа, вместо един от 19 часа. Времето, което е необходимо, за да се репетира и представи един сценичен спектакъл, не се влияе от производителността на труда.
Друга причина е, че времето на производство при тези изкуства съвпада с времето на потребление при установен размер на местата в залата. Т.е. продуктът се ражда и потребява в едно и също време, а салонът не може да се разшири до безкрай. Да не не говорим, че при инвестициите в едно представление съществува непредвидимост как ще бъде възприето, а също се поемат и рисковете от заболявания, психическо или физическо изтощение на артистите, а за това няма „диверсификационни портфейли“ и „амортизационни отчисления“.
Няма истинска държава, която да се отказва от формирането на художествен вкус и лансирането на обществени нагласи в културата. А това става с инвестиции. Знам, че на икономистите не им се иска да е така, но е. И за да не звуча голословно, нека припомня примери: през 2013 New York City Opera обявява банкрут, защото не се предвижда финансиране от държавния бюджет. А на следващата 2014 директорът на Римската опера Рикардо Мути заявява, че спира работата над „Аида“ и „Сватбата на Фигаро“ заради съкращаването на финансовите средства от страна на държавата. За всичко това съм писал в книгите си „Кризисен PR на арторганизации“ и „Публични комуникации в изкуството“ още преди години. Така че високо и стойностно сценично изкуство без държавна подкрепа няма, не бива и не може и да има. Факт."
Снимка на корицата: бнр
