Най-новата книга на Иван Странджев  е „Улици на тъгата“. Авторът споделя, че стихотворенията му са бележки на душата, които вървят по улиците на тъгата из призрачния, но и обичан град Пловдив. Според поета, тъгата настъпва с натрупването на знанията, защото колкото повече човек знае, толкова по-тъжно му става за всичко изминало и всичко предстоящо. В новата си книга „Улици на тъгата” се разглежда идеята за вътрешния свят на човека между надеждата и безнадеждността на живота.

Как възприемате тъгата като усещане и каква е нейната консистенция в новата Ви книга?

Тъгата е усещане, което не носи в себе си агресивност, алчност, някакви остри стремежи, които изкривяват човешката душа, реализация на всяка цена… Това за съжаление са характерни белези на нашето време. Устремното движение на амбициите за реализиране, независимо от качествата  които имаш, не ти позволява да видиш света, да разпознаеш неговите радости и болки. Колко от днешните писатели си задават въпроса: „Какво се случва с човека? Къде е човекът?“. А да не говорим за това колко малко от тях пишат за човека. Човекът вече не е ценност. Други са ценностите и те обединяват много от пишещите събратя. И то лесно може да се види в измисления ни литературен живот. Има няколко групи писатели, които си разменят награди и участия в журита, пишат статии за „приятелчето“ до  дясното или лявото си коляно, а след това пък - съвсем изненадващо - „дясното“ или „лявото“  коляно връща жеста и  открива неподозирани дълбочини и таланти до себе си. Не е толкова трудно да бъдат видени тези смешни групички. В тях участват издатели, ръководства  на почти литературни вестници, преподаватели в университети, неизменно присъстващи в радио и телевизионни програми. Всичко това подсказва за нищета, за дълбока бедност на духа.

От гледна точка на годините, които имате, и натрупания опит, правите ли често равносметки, какво мислите за живота като един миг? 

Мисля, че животът не е миг. Той е нещо много бавно и неясно в какво време преминава. Онова, което имаме като божествена награда, е да го наблюдаваме и доколкото можем да го превръщаме в история на душата. Дълбоко не вярвам, че животът на един човек може да бъде променен от стиховете, прозата или театъра. Литературата не е модел за живеене. Литературата се появява след живота.

Остава ли надеждата за полет?

Полет с уредите на Мъск ли? О, не! Тези полети приличат на безсмислени екскурзии. Летят в пространството някакви десетки килограми месища, а духът на човека си остава  на земята. Онзи, което е крал, малтретирал, мачкал човека, който е направил парите си от труда на другите, когато се върне от скъпата екскурзия, си е същият. И защо е всичко това? Нови светове ли открива торбата с месо, някакво прераждане ли получава или пречистване?... Нищо! Полетът не е техника и с пари не може да се купи.

В друго интервю казвате, че днес да бъдеш писател е твърде саможертвено. Какво имате предвид?

За да имаш време да пишеш, трябва да се откажеш от много неща, трябва да пожертваш от всички ценности, които носиш и в които вярваш. Това не те извисява, но тази драма ти позволява да разбереш още по-добре човека, неговата природа, бъдещето му. Писателството е самотен труд. Трудът на писателя не се измерва с хонорарите, които получава, или с наградите, които му дават. Писателят е там някъде: в Ясна поляна или Йокнапатофа, в пустинята под крилото на самолета за въздушна поща или може би в Дъблин.

С кои думи започвате 2022 година?

Несигурност и самота. Не са много весели тези думички, но пък мисля, че са истински.

В книгата Ви има стихове, посветени на писателите Цочо Бояджиев и Владимир Янев. Защо решихте да поставите техните имена в тази книга?

Младежките ми години са свързани с тях. С Владо много нощи сме стояли над  белия лист и сме търсили думите, търсили сме истините, в които вярваме. А Цочо е история от младежките ми години. Той се беше изгубил за дълго в дълбочините на науките. И сега изплува от там жив и нов. Чувствам поезията му близо до себе си.

Можете ли да опишете Пловдив с няколко думи?

Вече съм го направил в стиховете си. И ви предлагам това стихотворение.


П Л О В Д И В

Потъвам в твойта нощ, както удавникът
към дъното на своята тъга потъва.
Извира тъмнината от полето,
по хълмовете се изкачва,
във кафенетата със музика на Сара Брайтман
и на Майкъл
е седнала, кръстосала нозете си – без похот и покана,
във чашите със бучки лед горчи като зелено дълго лято,
изпълва сетивата ти със сладък вкус.
На сцената антична
започва твойта нощ
със песни на Сафо и вакханалии,
на къщите зад старите врати
простими грахове и думи
разголват мимолетни връзки,
със непознати хора се сприятелявам...
Очите на уплашени среднощни птици
просветват в короните на тъмните дървета.

Не искам да затворя тъмнината.

Не чакам да се зазори,
защото изгревът ще дойде откъдето
пристига всяка нощ.
Разтварям се във твоите въздишки
безмълвен,  
като забравен бог.


Иван Странджев е роден на 12 май 1953 г. в Пловдив. Две години учи българска филология в СУ „Климент Охридски”, след това завършва театрознание и драматургия във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1980). Бил е главен специалист във „Фонд 13 века България” и в НБ „Иван Вазов”. Занимава се също с реклама и издателска дейност. Автор е на множество стихосбирки, както и на пиеси, играни на българска сцена. Член е на Съюза на българските писатели. Негови стихове са превеждани на английски, руски, словенски, чешки, немски, унгарски, бурятски. Носител е на редица литературни отличия. Най-новата му стихосбирка се казва „Улици на тъгата“ (2021).