Как един от най-успелите българи в чужбина се върна у нас, за да развива селски туризъм в Родопите

Мечтата ми винаги е била да се занимавам с нещо, което да ме свързва с природата, споделя Ирина

Често искаме да натрупаме състояние, без да си даваме сметка, че то няма да ни направи щастливи

Прокарва концепцията Slow tours в Пловдив

Все повече българи, които доскоро живееха извън пределите на страната ни, избират да се върнат обратно в собствения си дом и да гонят мечтите си тук. Такава е и историята на Ирина Доросиева, бивш маркетинг директор на електронното правителство в Бахрейн и настоящ мечтател. Ирина се върна в Пловдив  през октомври миналата година след 15-годишно отсъствие и иска да развие селския туризъм в Родопите. Каква е историята й, защо иска да се занимава с бавен туризъм и кои са алтернативните места в Пловдив, които тя показва на чужденците, прочетете в разговора й със Стефка Георгиева.

Здравей, Ирина! Наскоро се завърна от 15-годишно пътуване. Разкажи ни малко повече за себе си и как започна то?

Аз съм си от Пловдив. Завърших гимназия тук, след това ме приеха в Пловдивския университет – стандартната процедура. По това време, обаче, говорим за 2000-та година, нещата в България бяха пълен хаос, анархия. В същото време вече можехме да кандидатстваме за визи и да се пътува, което преди беше много трудно. В един момент реших, че прекратявам обучението си в ПУ, учех „Социология и политология“, много сериозна професия, или поне поставям обучението си на пауза за известно време и ще пътувам.

Как избра дестинацията?

Тогава все още беше много трудно да се вземат работни визи за западна Европа. Моя приятелка вече беше заминала за Дубай като готвач чрез една пловдивска фирма. Няколко месеца след като пристигна, писа че всичко е наред, не е страшно и няма да ни продадат за бели робини (шегувам се, разбира се). Даде ми позитивен отзив за фирмата посредник и реших на шега, на майтап, да си пусна документите и аз. След три дни, пак така на шега, ми казаха, че съм одобрена по документи за работа в Бахрейн. Така и тръгнах.

Озовах се в Бахтейн през 2001 година и останах там 11 години. След това живях в Англия две години. После се преместих в Гърция, където останах година и половина, и накрая се прибрах обратно в България. Започнах постепенно да се приближавам и да гравитирам около България.

11 години в Бахрейн е доста дълъг период от време за кратко пътешествие. С какво се занимаваше там?

Изградих си кариера докато бях извън страната. Бях маркетинг директор към електронното правителство на Бахрейн. На тази позиция работих в продължение на 6 години. Беше много хубаво от гледна точка на заплата. Беше авторитетно и интересно. Работих с Обединените нации. Бях четвъртият човек, който наеха на работа, когато стартира електронното правителство. Работихме заедно от самото начало и постигнахме сериозни успехи. Станахме 13-ти в света за електронно правителство от 187 държави общо. Това беше голям успех. Бахрейн е много малка държава с местно население половин милион души.

Една кариера, обаче, означава пълна отдаденост, а на мен ми се роди дете.  В един момент, малкият беше с мен в офиса и пълзеше на земята, а аз трябваше да съм на работа… Губих моментите, не знаех какво се случва с него. Синът ми имаше детегледачка и тя се грижеше за него, но още при раждането му в мен започнаха едни вътрешни конфликти. Той започна да расте, а мен ме нямаше, ама наистина ме нямаше.

Спомена, че си живяла в Англия и Гърция…

Голямо обикаляне си беше. 15 години се оказа моето кратко тръгване извън България. Като всеки млад човек и аз имах амбиции, и исках да постигна определено неща. Работих доста и успях да постигна това, което исках. В един момент се случи така, че каквото и да постигах, щастието все бягаше от мен.

Това ли те върна обратно в Пловдив?

Върнах се в България, защото трябваше малко да се спра и да открия себе си. В един момент, при мен нещата се случват все така, че трябва да забавя темпото и да видя какво се случва около мен. И така относно гоненето на щастието. Тръгваме извън страната с една идея, че тревата е по-зелена от другата страна на оградата, но се оказва, че може да е зелена навсякъде, стига да се грижиш за нея. Положих много усилия и достигнах до ниво, което би трябвало да ми донесе щастие и удовлетвореност, но това не се получи.

Мечтата ми винаги е била да се занимавам с нещо, което да ме свързва с природата. Да мога да дам нещо от себе си, а маркетингът не е само консуматорство. Той може да бъде много неща. Когато идвах в България, както и другите българи в чужбина, се разчувствах от българските песни или снимки, които разглеждах. Просто усещах, че трябва да се върна. Фактът, че не получих удовлетвореност от начина на живот, който бях постигнала и бях изградила там, ми говореше само едно нещо – че трябва да се върна. Имаше момент, в който наистина не исках да се връщам в България. Планирах да си емигрирам от място на място. Но да си чужденец в друга страна не е най-хубавото преживяване в интерес на истината.

Официално се завърна през октомври миналата година. Забеляза ли някаква промяна? Как ти се видя и Пловдив след толкова дълго отсъствие?

Връщайки се в България, започнах да наблюдавам какво се случва тук, как са е променили нещата. Започнах да си мисля: „Защо ние не виждаме нещата, които някой друг може да види тук?“ Всичко е въпрос на перспектива.

Това, всъщност, го осъзнах, когато кацнах за пръв път в Бахрейн. Пристигнахме 5 човека българи. Първоначално беше еуфорично, на ново място си все пак. И в един момент забелязваш, че няма дървета, няма паркове, има само пясък навсякъде. Да, има големи молове, в които харчиш много пари, за да си доставиш някакво мимолетно изживяване, но липсата е ужасна. Ние се събудихме и осъзнахме какво означава нашата природа, когато вече бяхме на място, на което няма такава. И когато имаш почивки дни, искаш да отидеш някъде и ти се налага да се качиш на самолет, за да отидеш до някое близко място, на което има природа… Просто няма. Дори морето беше с един гаден пясък. Опитваха се да направят някакви плажове, но не се получаваше много добре, поне в Бахрейн. Била съм и в Дубай. Там беше малко по-добре, но е толкова горещо, че се чувстваш сякаш си в парна баня, но жестока. Направо ти се губи цялото удоволствие от това да правиш каквото и да било.

Така сме, когато нещата са около нас, действително ги приемаме за даденост. Точно като любовта. Когато някой те загуби си казва: „Оооо…“. Много се надявам да не погубим природата си, защото масово се сече и разрушава.

Та така се върнах в България. Имаш нуждата да се върна и много хора също биха го направили ако можеха да се освободят от мисълта, че едва ли не ще се направят крачка назад ако се върнат в България. Масово българите в чужбина си мечтаят за това. Даже вчера четох една притча, точно по този повод за един мексиканец рибар:

Един мексиканец рибар си стои на брега на морето и се е отпуснал. Минават покрай него някакви предприемачи, гледат го този рибар и го питат:

- Какво правиш тук?

- Ами улових достатъчно риба и сега си почивам. Нищо не правя, наслаждавам се на живота и гледам брега.

- Ама как така се наслаждаваш на живота? Щом си уловил риба, сега трябва да намериш още една лодка и човек, който да ти помага. Да ходите да уловите още повече риба. След това наемете още хора. Трябва да съберете пари и да автоматизирате процеса. Трябва да започнете да извличате колкото се може повече риба и да ви се разрасне бизнеса. Да натрупате много пари, да успеете във всичко…

- И?

- Еми… Тогава ще можеш да седиш и да си гледаш брега.

- Аз и сега си го правя.

Преоткри ли се в тази притча и ти?

Защо трябва да преминаваш през целия този процес на натрупване, при условие, че крайната цел много често се оказва точно такава? Това го има много силно при нас. Ходим, гоним някакви илюзорни неща с надеждата някой ден, когато сме успели и натрупали нещо, тогава да правим друго, което да ни носи удоволствие. Вместо да погледнем от другата страна на нещата и да се запитаме: „Как мога да живея по начина, по който ми харесва и да изградя живота си около това?“

В предварителния ни разговор сподели, че контактуваш с много чужденци, които живеят в Пловдив. Какво е тяхното менения за града?

Напоследък се запознах с доста чужденци, които са избрали да живеят в Пловдив. Те казват нещо и съм много съгласна с тях – България предоставя възможност за хора с идеи. Ако ти си човек с идеи, това е твоето място! Ако си човек, който е нает някъде на работа, а ти само изпълняваш, може би не е най-идеалното място. Имаш ли идеи, искаш ли да направиш нещо, България е идеална за това! Тук няма толкова голяма конкуренция, колкото в другите страни.

В селата от западните страни, които са по-добре развити, повечето неща са автоматизирани. Видях го и в Англия, докато живеех там. Губи се връзката с природата чрез автоматизацията. Докато при нас това го няма, защото ние сме бедни. Няма кой да вложи няколко хиляди в едно село. Някой дядо си гледа козички, пасе си ги, после се събира млякото, което се кара на мандрата и така. Съществува една автентичност, която в момента много се търси. Даже наскоро гледах статистиките за развитието на туризма – има 10% ръст от година на година в сферата на еко, селския и бавния туризъм. Това е туризъм, който не е фокусиран върху това да отидеш и да консумираш, а да можеш да дадеш нещо на мястото, на което си.

Сподели ни, че работиш по подобен проект. Ще разкажеш ли повече за него?

В момента работя по страницата на Slow tours Bulgaria. За Пловдив измислих два тура. Има много турове на града, обаче мен това не ме интересува, не и в този аспект. Интересува ме да усетиш Пловдив по начина, по който го усеща един човек, който живее тук.

Първият е фото тур на Пловдив с телефон. Истината е, че най-добрата камера е тази, която е в теб. А какво имаме ние в нас? Телефони. В един процес на снимане, ставаш много по-осъзнат от гледна точка на това къде се намираш. Самото изживяване е много по-различно, когато е направено не просто да ходиш и щракаш, а когато минаваш по определени маршрути, поглеждаш нещата по друг начин и се опитваш да обхванеш, и пресъздадеш атмосферата на мястото. Тук има толкова фантастични снимки на Капана, например. Турът е в тази минималистична фотография, която улавя определени моменти на това, което се случва и живота на улицата. Един турист, който идва тук, няма как да ги види тези неща. Той вижда само един аспект от града.

По-рано ми сподели за чуждестранен журналист, който се е преместил да живее в Пловдив, след като е писал в чуждестранно издание за града под тепетата. Ще ми разкажеш ли за разходката с него?

Наскоро се разхождах с него в Пловдив. Направило му е силно впечатление това, че в България има много добри условия за стартиране на бизнес, в сравнение с другите държави. Той толкова се е впечатлил при първоначалното си проучване за страната, че е започнал да гледа клипчета за България в интернет. От едно клипче, на второ, на трето и този човек вече живее тук, в Пловдив. Той е дигитален номад, но избира именно Пловдив. Та с него си правихме една разходка из града. Той живее тук от месец и многократно е обиколил централната градска част, Стария град, по-популярните места. Когато се разхождаме заедно правим по-различни отбивки. Например в Екселсиор – долу има археологически разходки и когато е много горещо, отиваме там. Той беше изключително изумен, че това място изобщо съществува и колко е дълъг всъщност Римския стадион. Открихме и други места по време на разходките, от които туристите ахват.

Друго място, което посещаваме с туристите е Альоша. Масово, дори и пловдивчани, понякога забравят как да се качат до горе. Да, има хора, които много обичат да се качват до там, но туристите са изключително впечатлени от гледката, която им се разкрива от там. Същото е и с Младежкия хълм. Много обичам да се разхождам там – все едно си някъде в планината и се катериш буквално. Това е един по-различен поглед над града. Дори страничната пътека около Гребната база, която те води покрай Марица. Има толкова много алтернативни места, които могат да се комбинират и да се покажат.

Спомена, че кулинарните разходки също за предвидени в маршрутите ти из Родопите...

Да, чужденците обожават българската кухня. Направо преяждат, защото опитват най-различни неща. С една група си правихме разходка до Асеновата крепост и Бачковския манастир. След това ги качих на Юговското ханче, за да хапнем. Такова ядене падна… Те са супер впечатлени от храната, автентичността, това, което можем да предложим като дестинации, от това да не се бърза, а да им се даде достатъчно време да усетят самото място, а не да преминеш през него транзитно, както преминаваме и през живота си.

Много ми се иска, заедно с хората, с които работя, да наблегнем и да помогнем на тези места, които са слабо познати в България. Селата, на които ще им се отрази добре да има малко повече туристи в тях. Идеята ми е да помогнем на местните хора да общуват с туристи. Да се покаже на местните какво се очаква от тях в такива моменти. Така например, с Велислав, с който водим туровете в Родопите, предварително разучаваме еко пътеките. С баба Пена, да речем, пазаруваме, правим баница и преценяме кое можем да направим сами и какво да оставим на самите туристи. Гостите си избират и си късат от градината краставици и домати за салата, да речем. Цялата идея е и те да имат участие в това нещо. Така изживяването е много по-силно, отколкото да седнеш и някой да ти сервира готовата храна.

Знам, че целите и мечтите ти надхвърлят многократно сферата на туризма. Разкажи повече на нашите читатели за каузата, за която работиш така усърдно.

Ще ми се след време всички тези неща да бъдат описани и да има свободен достъп. Например, къде има възможност за настаняване в родопските села, къде и какви еко пътеки има. България не е добре позната и има нужда от такова нещо. Туризмът на страната се рекламира малко. Набляга се само на големи курорти, от които местното население няма почти никаква полза, освен това, че някой е нает на работа. Да се конкурираме с големите скъпи дестинации е безумие, но нашата сила е в това, че ние сме запазили автентичността си.  Много ми се иска да има чисто социален аспект. Да се създадат възможности за хората, които живеят там, вместо всички да бягат.  Местните жители трябва да се научат как могат да се възползват от това, но някой трябва да помогне малко. Да, възрастните хора едва ли, но има млади хора, които могат да го направят.

С радост можем да кажем, че Ирина не е сама в това си начинание. Освен, че намери приятели, които да и помагат в развитието на бавния и селския туризъм, тя също помага. Съдейства за популяризирането на еко училище „Слънчев лъч“, проучва еко пътеки и меси баници, за да посрещне чуждестранните гости в някоя баба. Да не забравяме, че се грижи и за малкия си син, с когото често са на разходки сред природата. Тя е млада, вдъхновена и сигурна в това, че можеш да успееш в България, просто ти трябва идея и малко късмет.

21 comments

Коментирай

Попълнете задължително отбелязаните с (*) Полета. HTML код не е позволен.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…