Художникът и Поетът

Седим с Илия Йончев на бара
и дишаме мъгла.
И мълчим.
Стига си рисувал мъгла в пейзажите -
му казвам.
А какво ще дишаме? -
отвръща ми.
И мълчим.
Стига си писал за мъглата в стиховете -
казва ми.
А какво ще дишаме?
Мълчим.
И търсим се в мъгла.

 
Стоян Терзиев е дългогодишен журналист в Българското национално радио, който освен тази си работа, пише стихове. Чисто статистически с него изчислихме, че създава по 7 стихотворения на година. Казва, че не е от продуктивните поети, а обича думите да отлежават във времето и тогава да си намират място в книжен носител. Най-новата му книга излезе в края на 2016-та година и е наречена „Сезонът на водните кончета“. В нея четем няколко посвещения, запознаваме се с един мим, който описва различни състояния и хора, усещаме връзката между музите и поетите, и се докосваме до мистериозната и опасна принцеса Атех, която тайно омайва писателя. С тази стихосбирка Стоян Терзиев допуска читателя толкова близо до себе си, както не го е правил с нито една от предишните си книги - „Бяло хайку или по няколко думи на три реда“, „Сънят на Пеперудата“ и „Устоимо“.

Славена Шекерлетова

Кой е сезонът на Водните кончета и ти в този сезон ли си?

Да, в този сезон съм. Това е най-хубавият сезон - сезонът на любовта и на ниско прелитащи водни кончета, но да не се бъркат с морските кончета. Водните кончета са насекоми и имат много красиви наименования - Ромолниче, Зеленооко омайниче и други.

А от какво се омайва Стоян Терзиев?

Твърде често се захласва по Камен бряг, по Кенет Уайт, по реката - неслучайно, израснал съм край Марица и сега като гледам как режат тополите ми става болно.

Има доста бележки под линия в книгата, това по-рядко се среща в поетични книги.

Позволих си и за първи път бележки под линия. Понякога поезията става твърде абстрактна, ако не я поясниш. Когато моят племенник прочете стихотворението за Изео, той каза, че не знае какво е това, за инсталацията на Кристо също повдигна рамене. Трябваше да уточня кой е Кристо, какво е Изео и как се чувствам аз. И това, че човек може да се чувства добре и край не толкова шумна инсталация, а и сам край малка рекичка край Караагач (име на Китенска река), готвейки си боб чорба и хранейки патетата, които са като лебеди от Тюйлери (дворец в Париж).

Любов по никое време
                      На Атех, хазарска принцеса

Писачът на любовни писма
беше затворил кантората си.
То моето любов ли е?
По никое време...
Под езика ми
пощенска марка.

Кантората на писателя на любовни писма затворена ли е още?

Тук ми напомняш, че тази книга можеше да се казва и „Любов по никое време“, но моят редактор Людмила Борисова отхвърли тази идея, защото каза, че „Любов по никое време“ носи отрицателна конотация за любовта като послание. Затова избрах твърде ведрото пърхане на водни кончета в заглавието. А кантората си е затворена някъде там в миналото.

Каква е ролята на мима в тази книга, който се появява доста често, опитвайки си да обрисува състояние?

Именно мимът разделя книгата на няколко части. Неговата роля е много съществена, защото той без думи изразява състояние, същност и е като антипоезия.

Кое е най-силното състояние на мима тогава?

Мисля, че няма да може да опише любовта.

МИМЪТ 2

Помолен да опише
животът на Ван Гог,
мимът се втурна да търси бръснач.

За теб се говореше известно време като за най-краткия поет на Пловдив. Успя ли да разрушиш това определение за себе си?

Отдавна се опитвам да избягам от това понятие. Лепна ми го в кавички и в добър смисъл Антон Баев при представянето на книгата „Сънят на пеперудата“. Оттогава се мъча да го разруша, но няма нищо лошо в него. Вече отдавна не пиша само хайку или тристишия. Писачът на любовни послания - това повече ми приляга.

„Сезонът на водните кончета“ започва с едно логично начало за книга със стихотворението „Живот с теб“ и завършва с едно убийство на поезията, на поетите. Как музите жестоки убиват своите поети. Така, че между този живот и тази смърт накрая всичко друго е побрано като битие в книгата.

Музите жестоки

Музите убиват своите поети.
Поетите лежат в гробовете.
Изпръхват устните им
от изсъхнали целувки.

А музите доскорошни
гуляят по банкети със чиновници.

 
Кажи ни за твоите приятели, които си събрал в тази книга и за едно стихотворение, което си имаше собствен живот и път още преди да я издадеш?

Това стихотворение беше написано специално за групата почитатели във фейсбук, посветено на Франк Запа. След като го написах, то беше преведено от Светлина Трифонова на английски език и го споделихме в тази голяма група с хора от цял свят. Изпратих го на редактора и след ден то се появи на страницата, като събра стотици хиляди харесвания, под него имаше одобрителни коментари  на езици, които не познаваме.

Имам стихотворение за Илия Йончев и негова е картината, която илюстрира книгата, с човече в едно вероятно мъгливо утро, което се е запътило към своята къщичка.

В книгата има посвещение и към хора, които сме загубили, а ми бяха близки: Кольо Карамфилов, Вазкен, Ицко Мазнев… И това беше един от начините да се сбогувам с тях.

Има и любовно посвещение, което е кодирано в едно много мистериозно стихотворение, свързано с принцеса Атех, а коя е …, тя се сеща коя е.

Открехваме лекичко завесата към омайната принцеса с откъс от Хазарски речник на Милорад Павич: „Нека погледът ти се спусне към мен само в миг, когато съм добре подготвена. Защото никой не е през всичките дни нито еднакво мъдър, нито еднакво красив. За мен казват, че съм мъдра. Твърдят също, че съм красива, но никой не знае точно защо.  Очите ми са сребърни, а по клепачите си нощем нося изписани смъртоносни букви. Видиш ли ме в съня ми - умираш. Защото познавам добре, както убийствената сила на буквите, така и страстта на думите“.