Пейо Яворов е един от най-големите български поети на 20 век. Роден е в Чирпан през 1878 година и завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. В София със съдействието на д-р Кръстев и П. П. Славейков става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание по това време – сп. Мисъл. Издава първата си стихосбирка „Стихотворения“ през 1901 г., а второто й издание от 1904 г. е предговорено от Славейков. Втората му стихосбирка „Безсъници“ излиза през 1907 г. и окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

Но чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. През 1912 г. се жени за Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов. Нейната любов се оказва фатална за Яворов. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

Въздишка 
  
На гаснещия ден прощалните зари
и аромат от рози, покъсани без жал;
на лебед песента, все болен от зори —
душата ми самотна и нейната печал…
 
Ах, тихата печал на скорошната нощ
и в храсти оголели въздишка на зефир;
широките крила, отпуснати без мощ —
душата вече мъртва — и гробният й мир.

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
        в две хубави очи; — музика — лъчи
        Не искат и не обещават те…
        Душата ми се моли,
        дете,
        душата ми се моли!
Страсти и неволи
        ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях —
        не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
        Душата ми се моли,
        дете,
        душата ми се моли…
        Не искат и не обещават те! —
        Две хубави очи. Музика, лъчи
        в две хубави очи. Душата на дете…

Вълшебница

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! — пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; — аз те гледам; — век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

Ела!

Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти — свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.
 
Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце —
в таз лунна нощ, под звездни небеса.

Блян

На крехка майска роза пъпка — туй си ти;
а утрото на май са моите мечти:
въстава ден…
На моята любов под знойните лъчи
— една за мен,
ти ароматна ще цъфтиш.
Ти моите гърди ще украсиш,
ще радваш моите очи.
 
Ще бъде слънце любовта ми — и зари
над тебе ще пилей, за тебе ще гори.
След зноен ден,
на теменужна вечер хладната роса
— и теб, и мен
пред вечен сън ще ороси…
И дебном ангел тих ще угаси
звездите в модри небеса.

Може би

И аз сломен попитах — и сломен,
най-после чух! То беше знам, душата,
една вълшебна корда в тишината,
то беше моята душа пред мен,
звучаща тихо: може би…
А слънцето захождаше. В забрава
от страх, попитах — и тогава
аз чух най-тихо: може би.
 
И аз сломен глава на гръд оборих,
но все простях към изгрева ръце,
с надежда в безнадеждното сърце,
и като ехо в себе си повторих,
сломен повторих: може би…
А слънцето се беше скрило вече
и нощ зловеща, близо и далече,
со смях понесе: може би.
 
И аз все чакам! Ето векове
изминаха как гледам в тъмнините.
И все аз чакам! Ето ветрове
до кървав плач ме шибат по очите.
И все повтарям: може би…
Аз чакам слънцето и слънчев блясък,
с очи покрити веч от прах и пясък,
и сляп отдавна! — може би.


Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…