Богдан Александров е художник, който живее и работи във Видин. Правил е изложби в цялата страна, както и в чужбина – Франция, Сърбия и др.. В Пловдив е излагал два пъти в галерия L’Union – през 2007 и 2012 година. Работил е с много пловдиски артисти, сред които скулпторът Иван Тотев, общи изложби с Румен Жеков и Никола Добрев, както и за филм, заедно с покойния Кольо Карамфилов.

Александров е един от участниците в предстоящото издание на изданието на Национални есенни изложби 2018: „Отвъд повърхността“. Традиционното събитие ще се проведе от 1 до 30 септември на няколко места в Стария град. Подробности може да четете на фейсбук страницата на изложбите.

Представяме ви интервю, представящо концепцията и идеите на Богдан Александров:

- Представете се пред пловдивчани – за контактите ви с града, с местните артисти и изложбите, които сте правили в Пловдив?

Като художник и човек от друго място възможностите да се представя са няколко. Едната, струва ми се и твърде достоверна, би била чрез хора и личности от Пловдив, с които пътищата ни са се пресичали на различни нива, и в различни ситуации. Естествено това са художници. С част от тях (Мария и Валери Върбанови, и Иван Тотев) заедно сме се формирали и изграждали, с други са ни събирали общи проекти – изложби (Румен Жеков, Красимир Добрев), филми (Кольо Карамфилов). 

Мога също да ангажирам аудитория със себе си с разказ за индивидуалните си изложби, които във времето съм осъществил в Пловдив. С едната, преобръщайки мита за Прометей буквално пренесох торнадото от ателието си в пловдивска галерия. Бях поканен да представя нови работи в галерия L'Union de Paris. Докато обмислях концепцията на изложбата – мястото, където се намира ателието ми (44 паралел-северна ширина), се озова на пътя на торнадо. Връхлетя изненадващо. Температурата рязко спадна, стъмни се, след което се появи тътен... От създалия се вакуум стъклата на оберлихта станаха на прах. 

Парадоксът в обстоятелството да усетиш физическото проявление на Глобалното затопляне чрез негова противоположност и преживяното изпитание, насочи любопитсвото ми към естеството на природната стихия. Дръзнах като „ловец на урагани” да търся / изследвам хармонията, заключена в същността им и дали определена закономерност (в случая златното сечение) може да ги подчини. 

Знаех, че естетическите категории са валидни за природата в случай, че са съотнесени спрямо човешки чувства, емоции, страсти... След като не възнамерявах да рисувам визионерски пейзажи (наблюдаващ отстрани), се позовах на това, което винаги ме е занимавало – скритата  същност, онзи невидим път до истината… или до илюзията. Чрез изложбата „Локално застудяване” „окото на бурята” се измести в Пловдив.

- Какво ще представите на тазгодишното издание на Национални есенни изложби - Пловдив? 

„Вертиго. Портрети #бездиагноза” е името серията работи, които представям на Националните есенни изложби. Най-общо казано „примирявам” в двумерното пространство на платното триизмерното движение с линейното време. В портретите интерпретирам реалност преминала през фотография, в която интегрирам единици време, а оттам и движение. Догонващият се блърнат и дефокусиран образ репрезентира сумарно портретирания, разкривайки пред нас неподозирани негови същности. 

(Повече за концепцията на „Вертиго“ може да прочетете след края на интервюто)

- Как интерпретирате темата, зададена от куратора Галя Лардева? По какъв начин смесвате концепцията на изданието с вашите творби?

Моето преминаване в изкуството се движи през различни слоеве от смисли, в опит да открия същностните дълбинно-психологични връзки в човешката природа. В този ред на мисли видимата и „ошумена” повърхност в работите ми е медиатор обратната на повърхността страна, т.е. към „множеството скрити под повърхността проекции водещи към виждащото виждане”. Нещо повече, отключваме способност за активиране на особено виждане – виждащото движение виждане. Кинесиката преминава от комуникативния си модус в означаваща и значеща информационна категория. Като резултат аудиторията въвлечена в несъзнателни квази-роли, парадоксално идентифицираща се с нарушената чрез добавени измерения видимост, а в крайна сметка и с портретния протагонист.

- В последните години темата за "шума" е централна в творчеството ви, разкажете малко повече за идеите ви, ще видим ли нещо, пречупено през тази призма в Пловдив?

В личната ми художническа практика първата група картини създадени по метода на визуалния шум беше цикъл бинарни портрети, който представих в изложба с програмното (от днешна гледна точка) име „ШУМ. Портрети на близък човек” през 2010 г.. Преживяна и в последствие накратко разказана история беше едновременно претекст за създаване на цикъл портрети. 

Използването на фотографията в живописта създава предпоставка и за преминаването на шума в живописното изображение. Феноменът е съпътстван от автономни специфики, които според Белтинг при възвратната си рефлексия като посредник „са станали видими при един втори поглед по начин, по който не са били видими преди това.” Лишен от причинителите си шумът се адаптира както спрямо собственото си ново естество, така и спрямо семантичните кодове на живописта. 

В „търсенето” на сцепление с живописта шумът загубва статуквото си на нежеланост; породеният в динамиката на хаоса потенциал (на шума) бива призван да организира в нов порядък живописната материя. Като се позовем на представата за дуалистичното естество  на светлината, природата на цвета във видимия спектър, както и на възможната материалност на шума в нея/него, може да синтезираме представа за новото (живописното) състояние на шума, като своеобразен антишум (По аналогия с лансираната през 1928 г. от Пол Дирак (англ. физик, нобелист-1933г.) удивителна хипотеза, че всяка фундаментална частица във Вселената има античастица – близнак, но с противоположен заряд. Когато частица и античастица се срещнат, те се унищожават взаимно, освобождавайки много енергия. Няколко години по-късно е открита първата частица антиматерия – противоположната на електрона, наречена позитрон.). 

Разпознаваме антишума по промененият му заряд в опозициите: нежеланост – търсеност, деструктивност – градивност, неозначаващо – значещо, аестетичност – естетическа рефлексия. Трансформацията на шума в антишум наблюдаваме в хода на осъществяването на живописта след 60-те години на миналия век в разпознаваеми за живописта като вид изкуство поливалентни модалности. 

Тези общи разсъждения вероятно формират и са валидни за търсенията на редица съвременни артисти, чрез изградени практики на различно боравене с шума – антишума. След припознаване на фотографията като посредник в живописването и трансформирането с това на шума в антишум, се създава обективна предпоставка за превръщането, било то съзнателно или не, на шума в живописен метод. Този метод се прилага флуидно и се осъществява в множество варианти, като те зависят от преплитането на личните, индивидуални особености и творческите възможности, търсения, цели и смисли. 

Изложбата „Вертиго. Портрети #бездиагноза” е идейно и съдържателно продължение на художническите ми търсения – поредна глава в „книгата” за визуалния шум.

- Какво за вас Националните есенни изложби?

Националните есенни изложби е устойчиво във времето събитие на българска сцена, което вярно улавя пулса и посоката на съвременните идеи във визуалните изкуства. Форум, естествено привличащ млади артисти желаещи да споделят търсенията си, и това се случва с обгрижването от куратора – проф. Галина Лардева.

- Кажете няколко думи и за вашия град – Видин.

Видин и Пловдив са древни градове – места съхранили памет и акумулирали житейска и съзидателна енергия. В тях има натрупвания, които са и предпоставка за възникване на нови идеи и верни ориентири. Видяно от дистанцията на времето обстоятелството, че Видин дава на България и света художници като Паскин и Никола Петров изглежда все по-неслучайно.

 

ВЕРТИГО. ПОРТРЕТИ #бездиагноза

(философия на проекта)

Визуалният свят, чиято основна характеристика е стабилността, притежава своя собствена, независима система на посоките. Светът не се върти ако се обръщаме, а опит да си представим обратното би предизвикало дезориентация. Предполага се, че мускулната чувствителност и свойствата на вътрешното ухо служат, и за задържане на визуалният свят в съответствие с вертикалната, и хоризонтална визуална рамка на гравитацията.  

Живопис постигната по метода на визуалния шум (по същество грешка с преосмислена функция) позволява привличането и употребата на анормалното, трансформирайки го в смисли, проникновения, и символи. Провокиращ пример за конфликт при задържането на стабилност на визуалния свят спрямо гравитационната визуална рамка е състоянието вертиго. Известно още като световъртеж, вертиго се изразява в непрекъснато усещане за движение, и от латински буквално означава „виене на свят”. Пренесено във визуалните изкуства – свят задвижен от автономни правила и подложен на постоянен стрес тест от естетическите норми – отвъд установената стабилност, спохожда парадоксалното осъзнаване на движение, преминало в кинесична халюцинация. Преживяване, което може да определим за способно да поглъща в себе си нормалността.

Промяната във времето на положението на материална точка спрямо отправен визуален избор е определящо за понятието движение. Непрекъснатата промяна предизвикана от вертиго напомня символично пътуване (утопично или митично) с кораб. Пътуване през безпокойството, през граничния преход извършен от живите или мъртвите, или спускане в безсъзнателното. От друга страна знаем, че определени принципи и порядки в обществото са успели да се наложат като норма, а други биват табуирани, и/или се приемат за отклонения. Отклоненията имат свои симптоми на базата, на които се поставят диагнози в зависимост от дистанцията им от смъртта. Следователно без диагноза, т.е. без знаци на смъртта (по Фуко), но и без знаци на живота, създадените с вертиго произведения-портрети са в невъзможност да бъдат табуирани, или да се приемат за отклонение. Портрети без-покойство, портрети в движение, заобикалящи смъртта или създаващи лъже-смърт. При тях покоя се преразпределя на части в движение, а смъртта е разпределена във времето множественост.

Създаден специално за есенните изложби цикълът „Вертиго. Портрети #бездиагноза” въплъщава горните идеи и ги материализира чрез преосмислен визуален шум. Портретите са естествено продължение на търсенията ми в предходни проекти – „Пургаториум”, „Шум. Портрети на близък човек”, „Паднал кадър. Портрети в движение”, „Палимсест. Портрети без име” и последният проект – „Парейдолия. Портрети в постановка”. Търсения образуващи свързаности и среда за генериране на следващи идеи, чието осъществяване е невъзможно без предходността. Метафизичен постулат възникнал като следствие на променена проксемика (близост) с понятия като движение, лъже-смърт, шум, анормално и реализирали се на практика по кинесичен вертиго път. Тематичната повтаряемост формира сюжетна арка, и заедно с повдигнатата тоналност в широките диапазони на основните спектрални цветове, са ключ за активиране на безпокойство, и наслагване на центробежна динамика отвъд привидно установените тонални полета.

Картините в настоящата изложба приканват зрителя да преодолее страха от плаващия без пристан кораб, и да достигне стаените отвъд повърхността светове. Светове разплискващи се в бреговете на живописта.

текст: Богдан Александров

1 comment

  • Comment Link Elin Tomov Elin Tomov Авг 08, 2018

    Поздравления, Богдане! Радвам се за теб и творчеството ти :).

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…