Няма причина архитектурните творения да бъдат анонимни

Продължаващата практика авторите на проекти в градска среда да са неизвестни ще води само до повече недоволство и до лоши резултати

Голям обществен и експертен интерес предизвика строителството на новата сграда на Дружеството на пловдивските художници на улица „Гладстон“. Дебатите на различни нива из институциите доведе до организирането на полу-общественото, полу-експертно обсъждане, което се проведе преди няколко дни. Оказа се, че това обсъждане повдигна много повече въпроси, без да отговори на нито един отговор – и всъщност, изглежда, не промени по никакъв начин реалната ситуация. По сградата се работи от седмици, като вече е с изляти основи – тоест част от нейния план вече е решен.

Най-притеснителен от цялата ситуация е срамът, който, изглежда, изпитват в конкретния случай авторите на проекта – а и изобщо, тенденцията, която е идентична и за други архитектурни творби от последните години. Новината, че бъдещата галерия ще бъде проектирана от арх. Петкана Бакалова дойде леко изненадващо, но и в същото време с известни надежди у гилдията или сред обществото. Тя е един от опитните, но и уважавани специалисти, с реална експертиза в сферата на културното наследство.

Представеният през медиите проект – или по-скоро визуализация – обаче разочарова гилдията. Това бе предшествано от по-сериозното разочарование. Въпреки уважението, което арх. Бакалова си е заслужила през годините както сред колегите си, така и в обществото, не стана ясно как изборът за проектант на бъдещата галерия е паднал точно върху нея.

От дълги години част от пловдивските архитекти, сред които и професионалната им организация – Камара на архитектите – регионална колегия Пловдив – се борят все по-рядко да се прилага т.нар. практика за проектиране на инженеринг, като архитектът придобие по-голяма роля, заложи се по-силно конкурсното начало в обществени проекти и се повиши информираността сред обществото. Иначе казано, когато се проектира галерия – архитектът да бъде избран чрез конкурс, а плодвивчани да знаят какво се случва.

Конкурсите не са панацея. Горчиви са спомените от смелите опити на One Architecture Week с конкурсите за площад „Централен“ или пространството пред Градския дом на културата „Борис Христов“, за които не се случи нищо, освен, че се изхарчиха пари за самия конкурс, раздадоха се награди и се направиха откупки. Идеята на всичко това не е да се правят упражнения по проектиране, а да имаме краен резултат – построен площад, сграда или от каквото там има нужда.

Очаквано – но не оправдано – е решението да се намери заобиколен начин да се случват нещата. И именно това се прави с процедурите за инженеринг – общината си избира някой архитект и сме прескочили няколко месеца.

Ако сме приели тази практика – което, според мен, не бива – то топката тук вече е в полето на самите архитекти. Когато работиш каквото и да е, трябва да се гордееш със своя труд. Особено в случай, в който строиш сграда за целия град – обществена сграда, с публични пари. Не бива да съществува страх от това дали ще има критики към проекта – напротив, той трябва да премине през възможно най-много хора, колеги архитекти, артисти, художници, изкуствоведи, куратори, галеристи и т.н. В българското общество сме доста назад в опита си да водим аргументиран диалог и да приемаме чуждото мнение (което се отразява на самите „критикуващи“ – често не се води конструктивна критика, а по-скоро се плюе и не се приема никаква защита от критикуваната страна) – но и това не трябва да ни спира. Ако едногодишното ви дете не може да ходи самостоятелно, няма да се откажете, нали? Ще продължите да се учите заедно, докато няколко месеца по-късно то вече ходи само.

Така, за да се получават хубави сгради или пространства в градска среда, ни е нужен много повече диалог. Нужно е да сме по-смели в тоя диалог. Нужно е и самите архитекти да не ги е срам от труда им. Докато няма конкурси и обществени обсъждания обаче, голямата вина е у тези архитекти, които се съгласяват да работят на „инженеринг“ и в последствие отказват да показват и защитават творбите си. След като даден архитект е получил работата си без конкурс, това е единственият начин не само да направи най-добър резултат – чрез широк и експертен диалог – а и за да си изкупи вината.

И тук не става дума за галерията на „Гладстон“ – а за всички други десетки проекти, които се случват в целия град в последните години. Защото този процес в случая някак се разви - макар и след голям обществен натиск. А той трябва да става лесно. Защото нямаме никаква представа какво се случва с площад "Централен", все още - с галерията в бившия ДетМаг, сградата в Стария град на Градската художествена галерия и още куп важни пловдивски сгради.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.