Случва се да си представим какъв би бил животът ни, ако бяхме посещавали друго училище, ако бяхме свързали живота си с друг човек, ако бяхме избрали друга страна.

А може би точно такъв друг живот наистина съществува? Ще разберем на 9 април, когато излиза чудесният роман на Никол Краус „Лес тъмен”, получил признание от самия Филип Рот.

„Лес тъмен” (превод: Здравка Букова, 304 стр., цена: 20 лв.) подхваща разказ за един адвокат, превърнал се във филантроп, който няма търпение да се раздели с притежанията си („за да си разчисти място за размисъл“), но и за една писателка, озовала се в задънена улица – и в творчески, и в личен план („ами ако, вместо да съществува в едно универсално космическо пространство, всеки от нас е роден сам в своя блестяща празнота, която накълцва на парчета, сглобявайки стълбища и градини, и гари по свой уникален модел, докато оформи своето пространство в един собствен свят? Ами ако на човешкото възприятие и способността за творчество се дължи създаването на мултивселената?“) Двамата герои от паралелните нишки на повествованието напускат Ню Йорк в посока Тел Авив с мисълта за върховно преобразяване, опирайки се на Кафка, Фройд и юдейската философия.

Никол Краус е родена през 1974 г. в Ню Йорк, учила е в Станфордския университет в Калифорния и в Оксфорд. Публикувала е поезия и разкази в различни издания като  „Гранта“, „Ню Йоркър“, „Ескуайър“ и др.  Книгите й са преведени на 35 езика и й носят поредица от награди. Бестселърът „История на любовта“ печели приза „Сароян“ за международна литература, оглавява множество класации и е носител на редица награди в САЩ и Великобритания. През 2016 г. е екранизиран с успех от режисьора Раду Михайлеану.

„Лес тъмен“ е четвъртият поред роман на Краус, определен от „Гардиан“ като блестящо постижение и завладяваща рефлексия върху самата природа на литературата. Художник на корицата на българското издание е Живко Петров.

Никол Краус - „Лес тъмен“

Изгонването от Рая по същината си е вечно. Следователно изгонването от Рая е окончателно, животът на тази земя неотменим, но вечната природа на този процес все пак прави възможно не само завинаги да останем в Рая, но и в настоящия момент фактически да пребиваваме там, независимо дали го знаем тук и сега, или не. /Кафка/

Айека

По времето, когато изчезна, Епстийн бе прекарал три месеца в Тел Авив. Никой не знаеше къде е живял. Дъщеря му Луси бе идвала с децата си, но Епстийн ги настани в „Хилтън“, където им правеше компания по време на обилната закуска, докато той самият пиеше само чай. Луси поиска да ги покани в дома си, но той отклони молбата ѝ с извинението, че жилището било малко, скромно и съвсем неподходящо за посрещане на гости. Все още разстроена от развода на родителите си, тя го бе изгледала невярващо – защото до неотдавна нищо свързано с баща ѝ не бе изглеждало нито малко, нито скромно, – но въпреки подозрението си трябваше да приеме обяснението, заедно с всички други промени, които бяха настъпили около него. В крайна сметка служители от полицията заведоха Луси, Джона и Мая в една порутена сграда близо до древното пристанище на Яфа, където се намираше въпросният апартамент. Боята по стените се лющеше, струята на кривия душ явно биеше точно върху тоалетната. Тлъста хлебарка тържествено напредваше по каменния под. Едва след като полицейският инспектор я размаза с тока на обувката си, Мая, най-малкото и най-умното от децата на Епстийн, бе осенена от мисълта, че това същество навярно последно е видяло баща ѝ. Ако Епстийн действително бе живял тук, то единствените вещи, които навеждаха на мисълта, че е обитавал жилището, бяха книгите с пожълтели страници, сгърчени от влажния въздух, нахлуващ през отворения прозорец, и шишенцето с хапчета „Кумадин“, лекарството, което той вземаше, откакто преди пет години му бяха открили предсърдно мъждене. Човек навярно не би нарекъл жилището мизерно, но въпреки това приличаше повече на бордеите в Калкута, отколкото на местата, в които той бе настанявал децата си по крайбрежието на Амалфи и на Кап д’Антиб. Все пак една прилика имаше – също като онези стаи, и тази тук бе с изглед към морето. През месеците, преди да изчезне, бе ставало все потрудно да бъде открит Епстийн. Вече не се случваше панически да върне обаждане в някой безбожен час на деня или нощта. Ако преди винаги той бе имал последната дума, то бе, защото никога не бе оставял човека насреща без отговор. Въпросът е, че бавно и постепенно отговорите му бяха ставали все по-редки. Времето помежду бе нараствало, защото бе нараствало и вътре в него: двайсет и четирите часа на денонощието, които някога той бе запълвал с всевъзможни дейности, сега наподобяваха по мащаб хилядолетия. Семейството и приятелите му привикнаха към тези ту по-кратки, ту по-дълги промеждутъци на мълчание, тъй че когато в продължение на седмица в началото на февруари той не даде никакъв знак дали изобщо е жив, никой не се разтревожи. Накрая се случи така, че Мая се събуди посред нощ, усетила някакво трептене по невидимата нишка, която все още я свързваше с баща ѝ, и помоли братовчед му лично да провери как е той. Моти, който бе измъкнал хиляди долари от Епстийн, плъзна ръка по дупето на спящата в леглото му любовница, после запали цигара и нахлузи на босо обувките си, защото, макар да бе нощ, той се зарадва на тази подхвърлена възможност да повдигне пред Епстийн въпроса за една нова инвестиция. Когато се добра до адреса в Яфа, който бе надраскал на дланта си, той се обади на Мая. Сигурно имало някаква грешка, докладва ѝ, нямало начин баща ѝ да е живял в такава дупка. Мая позвъни на Шлос, адвоката на Епстийн, който единствен можеше да знае нещо повече, но той само потвърди правилността на адреса. Когато най-сетне Моти заби дебелия си показалец в копчето на звънеца и така успя да разбуди младата наемателка от втория етаж, тя потвърди, че през последните няколко месеца Епстийн действително обитавал жилището над нейното, но били минали много дни, откакто го видяла за последен път – откакто го чула всъщност, защото била привикнала със звука от стъпките му нощем над главата си. Докато разговаряше на вратата с оплешивяващия братовчед на съседа от горния етаж, сънената млада жена нямаше как да предвиди предстоящата бърза ескалация на събитията, която щеше да я принуди да привикне към шумотевицата от стъпките на множество хора, влизащи и излизащи от жилището на горния етаж, отново и отново проследявайки движението на един човек, когото тя познаваше съвсем бегло и с когото в същото време чувстваше някаква странна близост.

Още към обяд в първия ден от разследването полицейският екип бе изместен от Шин Бет, Службата за вътрешна сигурност. Шимон Перес лично позвъни на семейството и обеща, че планини ще бъдат преместени. Таксиметровият шофьор, возил Епстийн шест дни по-рано, бе издирен и отведен за разпит. Изплашен до смърт, човекът не спираше да се усмихва, излагайки на показ златния си зъб. По-късно той отведе следователите от Вътрешна сигурност до пътя край Мъртво море и след първоначалното объркване, което можеше да се обясни с притеснението му, успя да посочи мястото, където бе оставил Епстийн – кръстовище в близост до голите хълмове, на половината път между пещерите на Кумран и Ен Геди. Отрядите, ангажирани в издирването, се разгърнаха в пустинята, но откриха единствено празно куфарче с монограма на Епстийн, което, както се изрази Мая, увеличаваше вероятността за неговата действителна транссубстанциация.

През тези дни и нощи, събирайки се ту в една, ту в друга стая в апартамента в хотел „Хилтън“, децата му ту се обнадеждаваха, ту униваха, и после цикълът се повтаряше. Непрекъснато звънеше нечий телефон – само Шлос имаше три – и при всеки нов сигнал те се вкопчваха в последното получено късче информация. Джона, Луси и Мая научиха за баща си подробности, които изобщо не им бяха известни. В крайна сметка обаче по никакъв начин не разгадаха с каква цел бе дошъл в този град, нито какво се бе случило с него. Дните минаваха, обажданията ставаха все по-редки, чудеса не се случваха. Постепенно всеки от тях се нагоди към новата реалност, в която баща им, толкова непоклатим и решителен в живота си, ги бе запратил, предприемайки един последен, напълно неразгадаем акт.

Доведоха им един равин, който обясни – на английски, но с тежък акцент, – че според еврейския закон е необходимо смъртта да е доказана с абсолютна сигурност, за да могат да пристъпят към изпълнението на скръбните ритуали. В случаите, когато тялото липсва, било достатъчно да разполагат със свидетел на смъртта. А дори при липсата и на тяло, и на свидетел на смъртта стигало само да съществува доклад, че човекът е бил убит от крадци, удавил се е или е бил нападнат и завлечен нанякъде от диво животно. В този случай обаче нямаше нито тяло, нито свидетел, нито доклад. Нито крадци, нито диви животни, доколкото бе известно. На мястото на баща им бе останала единствено загадката около необяснимото му отсъствие.

Никой не би допуснал подобен завършек, но все пак краят сякаш изглеждаше някак логичен. Смъртта бе твърде нищожна за Епстийн. Погледнато в ретроспектива, дори не бе и реална възможност. Приживе той заемаше цялото налично пространство. Не защото беше едър, а защото бе неудържим. Той бе някак вездесъщ; и сам не можеше да се овладее. Всичко у него преливаше: страстта, гневът, въодушевлението, презрението към хората и обичта към човечеството. Израсъл бе сред словесни двубои и имаше нужда от сблъсъка на аргументи, за да се усеща жив. В някакъв момент прекъсна връзка с три четвърти от хората, с които навремето се бе сближил; онези, които му останаха, той смяташе за непогрешими и щеше да ги обича вечно. Познанството с него означаваше да бъдеш или сразен, или прехвален. Човек трудно можеше да се разпознае в неговите описания. По пътя си бе оставил цяло шествие от протежета. Епстийн им вдъхваше част от себе си, те нарастваха все повече и повече – което важеше за всеки, когото превърнеше в обект на обичта си. Накрая избраниците се понасяха като балона пред „Мейсис“ в Деня на благодарността. Само че един ден се забиваха в някой от високоморалните клони на Епстийн и се спукваха. От този момент нататък имената им се превръщаха в анатема. Със своите привички да раздува Епстийн бе истински американец, но липсата на респект към границите на личното пространство и склонността му към трайбализъм опровергаваха това впечатление. Той беше нещо различно и това различно водеше до поредното недоразумение.

И в същото време този човек притежаваше дарбата да привлича хората, да ги притегля на своя страна, под пространния чадър на стратегиите си. Вътрешният му плам не секваше и тази светлина се изливаше от него с небрежна лекота като у човек, който няма нужда нито да икономисва, нито да пести. Край него никога не беше скучно. Духът му се извисяваше и пропадаше, и се издигаше отново; той кипеше и порицаваше, но неизменно и напълно приковаваше вниманието. Любопитството му бе неизчерпаемо, а когато явление или човек привлечеше интереса му, той предприемаше пространно проучване. Никога не се съмняваше, че и всички останали ще се заинтересуват от обектите, привлекли вниманието му. Въпросът бе, че малцина притежаваха неговата издръжливост и упоритост. В края на вечерта неизменно някой друг (не и той, разбира се) настояваше да си тръгнат, но Епстийн упорито сподиряше компанията навън от ресторанта, като продължаваше да разсича въздуха с показалец, движен от желанието на всяка цена да наложи тезата си.

Метъл легендите идват на Midalidare Rock In The Wine Valley 2022 с „50 Heavy Metal Years”

Днес стана ясно, че заради продължаващата пандемия от COVID-19, турнето на Judas Priest се отлага за 2022. Групата, водена от емблематичния си фронтмен Rob Halford, e eдна от най-важните на световната рок сцена и трябваше да отбележи своята 50 годишнина с впечатляващо световно турне, което заради пандемията се отлага за втори път. Добрата новина е, че има потвърдена нова дата за България и рок легендите ще са част от фестивала Midalidare Rock In The Wine Valley 2022 на 17 юли догодина.

Заедно с тях на фестивала през 2022 г. ще дойдат и The Dead Daisies, които също трябваше да са част от Midalidare Rock In The Wine Valley 2021.

„Въпреки отпадането на Judas Priest и The Dead Daisies от афиша на фестивала през тази година, ние продължаваме да сме оптимисти и да работим по осъществяването на Midalidare Rock In the Wine Valley през тази година. Водим разговори с всички останали банди и ще имаме нужда от допълнително време за преговори. На 17 май (понеделник) 2021 година ще обявим официалното ни становище за провеждане на Midalidare Rock In The Wine Valley 2021, както и тогава ще дадем възможност за връщане на фестивалните билети за тази година. Съжаляваме, заедно с всички фенове на рока, за поредната принудителна промяна, но вярваме, че лятото на 2021 не е загубено“, споделят организаторите на фестивала.

Всички еднодневни билети закупени за деня на Judas Priest ще важат за новата дата през 2022 година, без да е нужно да се презаверяват. Всеки, който иска да върне еднодневния билет за Judas Priest ще може да го направи от мястото на закупуване от 7-ми април до 17-и май 2021-а година.

От днес в продажба са и еднодневни билети за Judas Priest за фестивала Midalidare Rock In the Wine Valley 2022.

Процедура за връщане на билети :

Сумите за билетите, закупени посредством партньорската мрежа на Eventim.bg, се възстановяват от конкретния обект, от който са закупени.

Билети, закупени от Офис 1 Суперстор, Книжарници Ориндж, Касата на Кантус Фирмус в зала България, Стефани Реклама Русе (Билетен център Ани), Смарт Медия Тийм (Седмицата Русе)  и  Мюзик център Пловдив се връщат на адрес – София, ул. "6-ти септември" 58 с банкова сметка, по която да бъде възстановена сумата, заедно с име на титуляр на сметката и телефон за връзка.

В случай, че билетите са закупени от сайта на Ивентим БГ:

- с кредитна карта - трябва да се изпратят до централен офис на Ивентим БГ - София, ул. "6-ти септември" 58 и до 7 работни дни ще бъде възстановена сумата по кредитната карта, с която са закупени. !Билети, закупени с опция print@home и eticket се връщат по имейл до Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

- с наложен платеж или по банков път – феновете трябва да върнат билетите си по пощата на адрес – София, ул. "6-ти септември" 58 с банкова сметка, по която да бъде възстановена сумата, заедно с име на титуляр на сметката и телефон за връзка.

От 8 до 28 април петима студенти от специалност „Фотография" в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ - Пловдив представят дипломните си проекти в Постоянна експозиция „Мексиканско изкуство“ към Градската галерия в Стария град.

Рекламна и художествена фотография ще покажат пред публика Даниел Даков, Димитър Грудев, Силвия Пеева, Вяра Антонова и Стоян Константинов. Сред водещите преподаватели на дипломантите – бакалаври и магистри, е пловдивският фотограф Соня Станкова.

В рамките на изложбата ще се състои и защитата на дипломните им работи, която вече веднъж се отложи заради пандемичната обстановка.

Откриването е на 8 април между 17:00 и 19:00 часа.

Германия избира нов канцлер. Сблъсъкът между двамата кандидати за поста – Мари Айзенхут, дългогодишен лидер на държавата и убеден патриот, и Теодор Пол, популист и яростен националист – става все по-ожесточен. Различията са не само в идеите и стратегиите, но и в тайните, които всеки от двамата крие. Те всички водят към миналото. И по-точно, към случилото се на 30 април 1945 г. в бункера на Хитлер. Наистина ли събитията са се развили така, както са описани в учебниците? Там ли са умрели Адолф Хитлер и Ева Браун? Успял ли е да избяга Мартин Борман? И какво е станало с изнесеното в последните месеци на войната огромно богатство в злато и валута?

Когато един американски президент търси помощ за свой немски приятел, бившият таен агент от отряд „Магелан“ Котън Малоун не може да откаже. Търсенето на отговори минава през забулени в тайнственост селища в Чили, богати ферми в саваната на Южна Африка и банкови трезори в Швейцария. Неочаквани разкрития, свързани със съдбата на Ева Браун и Мартин Борман, ще определят кой ще поеме кормилото на Германия, а оттам и накъде ще тръгне Европа.

Може ли историята да бъде пренаписана? Ами ако наистина е било така…

Най-амбициозният и стряскащо актуален трилър на майстора на историческите мистерии. Стив Бери ни забавлява, но и ни дава сериозен повод за размисъл./Буклист/

 ***

Масите нямат много време да мислят. А колко невероятна е готовността на съвременния човек да вярва.

Адолф Хитлер

Пролог

Провинция Бавария, Германия

Събота, 8 юни

10:40 ч.

Дани Даниълс се радваше на свободата да не е повече президент на Съединените щати. Разбира се, на него му харесваше да е президент. И в продължение на осем години се бе справял с работата си по най-добрия въ­з­можен начин. Но особено ценеше сегашния си живот. Свободата да се движи. Да ходи където си поиска. И когато си поиска.

Беше отказал охраната на Тайните служби, каквато се полага на всеки бивш президент. Като причина бе изтъкнал нежеланието да се пилеят парите на данъкоплатците. Но истината бе, че не обичаше бавачки. Ако някой искаше да му навреди, бе добре дошъл да опита. Той все още умееше да се грижи за себе си, а и като бивш президент едва ли представляваше особена заплаха за когото и да било.

Разбира се, хората го познаваха. Беше неизбежно. И всеки път той реагираше приветливо и дружелюбно. Както го бе учила някога майка му.

Но в това затънтено кътче на Южна Бавария, в дъждовната пролетна утрин, шансовете някой да го познае бяха много малки. Той вече от шест месеца не заемаше поста. В политиката това е цяла вечност. Сега беше младши сенатор от великия щат Тенеси. И се намираше тук, за да помогне на приятел.

Защо? Защото така постъпват приятелите.

Лесно бе открил полицейския участък в Партенкирхен. Това планинско градче до такава степен се беше сляло със съседния Гармиш, че бе трудно да се каже къде свършва едната община и къде започва другата. От гранитната сграда се виждаше старият олимпийски стадион за хокей, където през 1936 г. Германия бе провела Зимните олимпийски игри. Отвъд, в далечината, се издигаха покритите с вечнозелени гори алпийски склонове, насечени от ски писти, по които вече почти не се задържаше сняг.

Дани Даниълс трябваше да говори с някаква жена, задържана по личното нареждане на германския канцлер. Името ѝ по кръщелно свидетелство беше Хана Крес. От справка в Европол, направена предишния ден, се бе установило, че е гражданка на Европейския съюз. Нямаше полицейско досие. Разследващите органи се бяха добрали и до имотни регистри, от които ставаше ясно, че дамата притежава апартамент в луксозна жилищна сграда в Минск, мерцедес С класа и за последната година е пътувала четиринайсет пъти в чужбина, при това без каквито и да било декларирани доходи. Явно никой не си бе дал труда да я посвети в изкуството на дискретността.

Готвеше се нещо голямо. И той го усещаше. Толкова голямо, че старата му приятелка и канцлер на Германия лично поиска помощта му.

Което го зарадва. Хубаво е да си нужен някому.

Той откри Хана Крес в малка стая за разпити, без прозорци, но ярко осветена и с неприятно скърцащ, покрит с плочки под. Седеше с цигара в ръка; въздухът в помещението беше пълен с лютив дим, от който го засмъдяха очите. Дани влезе и затвори вратата. Бе получил уверения, че по изрично нареждане на канцлера никой друг няма да наблюдава или записва разговора им.

– Защо съм задържана? – попита направо тя на почти приличен английски.

– Някои хора са преценили, че тук е мястото двамата с вас да се запознаем.

Той нямаше никакво намерение да отстъпва пред агресивността ѝ. Жената изпусна нов облак дим.

– Защо ми пращат американски президент? Това не те засяга.

Дани вдигна рамене, седна срещу нея и постави жълт хартиен плик върху масата.

Толкова по въпроса за анонимността.

– Вече не съм президент. Просто гражданин.

Тя се изсмя.

– Колкото злато е просто метал.

Добре казано.

– Аз дойдох в Германия да доставя плик – каза тя, като посочи с пръст. – А не за да ме арестуват. А сега американски президент иска с мене да говори?

–  Май днес ти е особено добър ден. Тук съм, за да помогна на приятел. Мари Айзенхут.

– Почитаемата госпожа канцлер на Германия. Самата Ома.

Дани се усмихна на прякора. Означаваше баба. На нацията. Намек за възрастта ѝ, както и за дългогодишната ѝ служба като канцлер. В Германия няма мандатност. Можеш да останеш на поста, докато народът те иска. Добра система, помисли си той.

Тя дръпна с наслада за последен път от цигарата си, после смачка фаса в пепелника.

– Дошъл си, за да говорим. Нека говорим. После ме пуснете да си ходя.

Тази жена се бе появила вчера в Гармиш за среща, уредена с поредица от имейли до кабинета на канцлера от човек на име Герхард Шюб. Целта на кореспонденцията била да съдейства за предаване на папка с документи, а Крес била посочена за куриер. Което обясняваше плика. След като изпълнила задачата, Хана Крес била арестувана. Защо ли? Добър въпрос, на който неговата стара приятелка – германският канцлер – не бе отговорила докрай откровено. Но кой беше той, че да оспорва методите ѝ? Достатъчно му бе да се включи в играта.

– Кой е Герхард Шюб? – попита той.

Тя се усмихна и при тази промяна в изражението ѝ той забеляза синината от дясната страна на лицето. Лилавеещото петно донякъде загрозяваше иначе перфектните ѝ черти. Млечнобялата ѝ кожа, изваяните нос и уста странно контрастираха с леденостудените, сякаш мъртвешки очи.

– Един човек, който се опитва да помага – отвърна тя.

Това не беше отговор.

– Ще те попитам отново. Кой е Герхард Шюб?

– Човек, който знае много. – Тя посочи плика. – И споделя част от онова, което знае.

– Защо не дойде лично да ни го каже?

– Не желае да се разкрива. Дори пред Ома. – Тя помълча, после добави: – Още по-малко пред някакъв бивш президент. Затова изпрати мен. – Тя го изгледа в упор. – Ти май нищо от това не разбираш?

Той веднага долови в обидната ѝ реплика неизказаното предупреждение.

Тук има нещо повече, отколкото си представяш.

– Има хора и неща от миналото, които не са загубили значение днес – каза тя. – Голямо значение при това. Както канцлер ще научи скоро, стига да се захване здраво с въпроса. Кажи на Ома да работи по-усърдно.

– За какво?

– За победа.

Странен отговор, но той го остави да мине покрай ушите му. Вдигна плика от масата.

– Вътре има лист с написани цифри. Приличат на джипиес координати. Такива ли са?

Тя кимна.

– Това е място. Казват, че струва си да се иде.

– Защо?

Тя повдигна рамене.

– Откъде да знам? Аз съм само куриер.

– Вчера не си споменала нищо такова.

– Не ми дадоха възможност, преди да арестуват и ударят в лице.

Това обясняваше синината.

– Прочетох останалите документи в плика – каза той. – Става дума за отдавна минали неща. Като Втората световна война. Хитлер. Националсоциализма.

Тя се изсмя, кратко и невесело.

– Изумително е как история може да има значение. Внимавай, господин бивш президент, може нещо да научиш.

С тази жена явно не се излизаше лесно на глава. Но той никога не си бе падал по лесните неща.

– Герхард Шюб ли ще бъде моят учител?

– Той само се опитва да помогне.

– С каква цел?

–  Да откриете истина. С каква друга?

Тя се усмихна и посегна към пакета цигари. Той реши, че още няколко глътки дим може да ѝ развър­­­жат езика, затова ѝ позволи да запали. Тя дръпна жадно два пъ­­ти – това сякаш ѝ помагаше да се отпусне.

Дани имаше още въпроси към нея. Особено за произхода на документите в плика.

Най-напред се промениха очите ѝ. След предишното пасивно безразличие той прочете в погледа ѝ първо страх, после болка и накрая безнадеждност. Мускулите на лицето ѝ се стегнаха и изкривиха в гримаса. Пръстите ѝ изтърваха цигарата. Двете ѝ ръце се вдигнаха към гърлото. Езикът ѝ се подаде от устата; тя започна да се дави, опитваше се да си поеме въздух. По брадичката ѝ потекоха лиги.

Той скочи на крака и се надвеси над нея, за да ѝ помогне. Тя сграбчи реверите на сакото му с две ръце; очите ѝ бяха разширени от ужас.

– Кай... зера.

Пое задавено въздух, после главата ѝ клюмна на една страна; мускулите на шията ѝ вече не я държаха изправена. Ръцете ѝ пуснаха реверите му и тя се смъкна на стола. Дъхът ѝ миришеше едва доловимо на горчиви бадеми.

Дани познаваше тази миризма. Цианид. Погледът му се премести от пакета цигари на масата върху догарящия фас на пода.

Какво, по дяволите...?

И какво искаше да каже тя с...

Кайзера?

 ***

Три дни по-късно

1

Република Беларус

Вторник, 11 юни

08:50 ч.

Котън Малоун разпознаваше безпогрешно признаците на задаващата се беда. Което беше естествено, тъй като бе прекарал в това състояние по-голямата част от живота си. Като днес например. Всичко бе започнало напълно невинно, със закуска в превъзходния хотел „Пекин“ в Минск, един остров на ориенталска екзотика в тази държава от бившия Съветския блок. Всичко бе­ше първокласно, както и би трябвало да бъде, защото то­зи път Котън пътуваше с компания.

–             Мразя самолети – каза Касиопея Вит.

Той се усмихна.

–             Сподели нещо, което не знам.

Бяха се издигнали на хиляда и петстотин метра над земята и летяха на югозапад, към Полша. Под тях се простираха безкрайни километри гора, тук-там с някое населено място. Бяха дошли толкова далече на изток, за да направят услуга на бившия президент Дани Да­ниълс, който ги бе навестил два дни преди това в Копенхаген. Трябваше да се реши един проблем. Германският канцлер издирвала човек на име Герхард Шюб. Някаква жена от Беларус, Хана Крес, се била появила в Бавария с ценна информация, после била убита, но не и преди да произнесе една последна дума.

Кайзера.

– Какво ще кажеш вие двамата да отскочите до ­М­и­нск и да поразпитате за нея и за Герхард Шюб? – бе ги попитал Дани.

И така, те бяха пристигнали с чартърен полет от Дания предишната сутрин и целия ден бяха душили насам-натам. С което бяха привлекли внимание.

– Мислиш ли, че ще можем да се измъкнем от тук невредими? – попита тя.

–             Бих казал, че шансът е петдесет на петдесет.

– Не обичам такива шансове.

Той се ухили.

– Засега се справяме.

Едва бяха успели да излязат от хотела, когато милицията дойде да ги търси. Добраха се до летището малко преди преследвачите си, за да установят, че още предишния ден чартърният им самолет е бил задържан от властите. Затова Котън постъпи така, както би постъпил на негово място всеки предприемчив търговец на книги, служил в предишния си живот като таен агент към Министерството на правосъдието на Съединените щати: открадна друг самолет.

–             Наистина мразя самолети – повтори тя. – Особено такива, в които човек не може да се завърти.

Асортиментът от летателни апарати за крадене беше твърде ограничен и накрая той се спря на един GA8 еърван. Едномоторен моноплан, австралийско производство, с крило, монтирано на стойки над изцяло металния корпус със странна асиметрична форма. Ръбест и квадратен, той бе замислен да каца на грунт, направо насред Австралийската пустош. Котън бе пилотирал един такъв преди години и го бе харесал. В конкретната машина осемте седалки за пътниците бяха премахнати, като зад пилотската кабина се отваряше сравнително широко пространство. От рекламните надписи върху корпуса ставаше ясно, че самолетът се ползва за парашутизъм, и Котън успя да го запали без ключ, връзвайки жиците на късо.

Той забеляза, че Касиопея оглежда съсредоточено земята през прозореца.

– Не е толкова зле положението.