Книгата събира най-интересното от кореспонденцията му с Мара Белчева

Пенчо Славейков и Мара Белчева са сред най-известните и обсъждани двойки в българския културен живот от началото на XX век. Творци с широк светоглед, които нямат склонност да се придържат сляпо към авторитетите или да гледат безкритично на установените порядки. Видни интелектуалци, отдали се на каузата да въздигнат родната литература до нови висини. Без съмнение, те са сред най-изтъкнатите представители на националния елит.

Това разказват от сдружение „Българска история“, които в началото на седмицата издадоха книга, събираща на едно място писмата на Славейков до неговата възлюбена.

 В луксозния том са поместени десетки кореспонденции с най-ранна дата 1903 г. и най-късна – 1911 г., непосредствено преди смъртта на бележития поет. Запазен е автентичният език на автора, нанесени са единствено промени, засягащи съвременните граматични норми, подчертават издателите.

Писмата на Пенчо Славейков са публикувани за първи път от самата Мара Белчева. Те съвпадат с най-продуктивния период в творческата му кариера, когато той публикува сборника с лирически миниатюри „Сън за щастие“ (1906 г.), ново издание на сборника „Епически песни“ (1907 г.), антологията „На острова на блажените“ (1910 г.), шедьовъра „Кървава песен“ (макар и незавършена), а малко преди смъртта си е номиниран за Нобелова награда от Алфред Йенсен, допълват още от „Българска история“.

                                                                                                    
Книгата вече може да бъде открита в електронния магазин bulgarianhistory.shop, както и в по-добрите книжарници.

Откъс

4 август 1903

Блазе на усамотения! Допреди немного дни това бе основата на моето щастие: и чувства, и мисли, като мушици около мед, се рояха около ѝ. И чувствах се аз горд и честит, че в усамотеността можех да се вслушвам в шепота на сърцето си. Допреди немного дни!И пак усамотеност е около ми. Но вече друго лежи на сърцето ми. Че пред погледа ми витае мил образ , около който се роят и мислите, и чувствата ми. И счува ми се глас да говори: „Безумец! Щастието е в усамотеността, но не на аскетите, а в усамотеността, споделяна от свидното дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ти“. Тежко на усамотения! Дваж по-тежко, че ревматизмът го е сковал на едно място и не му позволява да отиде там, дето му е мястото.

Художничката Галя Тодорова ще отбележи 50-я си рожден ден на 14.07.2021г. /сряда/ от 18:00 часа. в галерия "Пловдив" във фоайето на Общински съвет на ул. "Авксентий Велешки" 20 с за откриването на юбилейната изложба "50 години ОБИЧ".

Тя твори в областта на: рисунката, графиката, илюстрацията, живописта, скулптурата, неконвенционалните форми, фотографията, видеото, художественото образование и иконографията.

Усилено сеготви за изпити в художествените училища в ателието на художника Минчо Панйотов от 1982.

През 1989 завършва Художествената Гимназия„Цанко Лавренов“ в Пловдив, а през 1996 се дипломира с магистърска степен по графика, с учителска правоспособност, в Националната Художествена Академия –София в класа на проф. Галилей Симеонов.

През 2014 –2020 става Магистър по Теология при ПУ “Св. Паисий Хилендарски“. От 1995 започва трудовият си стаж като учител по изобразително изкуство в ОУ “Д-р Петър Берон“ в Пловдив.

В периода 1996 –2004 преподава изобразително изкуство в различни пловдивски училища, включително и като щатен преподавател в Гимназията за сценични кадри.

От 2004 до 2010 работи като вътрешна охрана и художник-преподавател в Музея за изобразително изкуство наград Сейнт Луис, щата Мисури, САЩ. Има 12 самостоятелни изложби в България и 8 такива в Щатите. Участвала е в над 130 общи изложби в България и други страни, между които САЩ, Великобритания, Франция, Македония и Сърбия.

Член на СБХ, на Българското иконографско сдружение, на Дружеството на пловдивските художници и на Творческо обединение 26-5. Членувала в творчески организации на художници в Сейнт Луис, Мисури. Председател е на Студентски клуб по иконология и иконография „Св. Лука“ при Пловдивски университет „Св. Паисий Хилендарски“, където се включва активно в работата по изографисването на параклиса на университета.

Нейни творби са притежание на частни и обществени колекции в България, Германия, Швейцария, Великобритания, САЩ, Украйна, Япония и Китайи Русия.

Родена през 1959 година, Елвира Семинара е популярна и атрактивна авторка с немалко заслуги за преразглеждането на стереотипите, свързани със сицилианските писатели

На 16 юли излизат от печат майсторски разказани истории от италианската авторка Елвира Семинара, позната на българската публика от посещението й през 2011 г. по повод участие в антология на съвременния италиански разказ.

„Разкази от фризьорския салон” (превод: Дария Карапеткова, 136 стр.,) е шеметна галерия от моментни снимки на невидими персонажи от съвременното ни ежедневие. Виртуозният словесен прожектор хвърля върху тях кратка, но интензивна светлина, за да покаже неочакваната им дълбочина, да ни изненада и спечели на тяхна страна завинаги. Читателка, която пише до любимото си списание. Съпруг, отказващ да приеме изневярата. Момиче, което чува повече, отколкото би искало. Монахиня на път към първия си манастир. Емигрантка от Шри Ланка с мечта да бъде блондинка. Разведен баща в деня за среща с малкото си момче... В шумния лабиринт на града има едно наглед обикновено място, в което се пресичат пътищата на героите от тази книга.

Родена през 1959 година, Елвира Семинара е популярна и атрактивна авторка с немалко заслуги за преразглеждането на стереотипите, свързани със сицилианските писатели. Дългогодишен редактор във в. „Сичилия“ и след това колумнист на сп. “Еспресо“, тя е преподавала история на журналистиката в Университета в Катания, води и работилници по творческо писане. Издава първия си роман през 2008 г., след което с всяка следваща книга стремглаво развива почерка си на словесен експериментатор с репортерско око за знаковите сюжети от съвременната градска среда. Два от романите ѝ са поставяни на театрална сцена в Катания. Сборникът „Разкази от фризьорския салон“ (2009) е втората ѝ книга.

Семинара се занимава и с изработване на артбижута и аксесоари от употребявани предмети от бита, организира пътуващи изложби, които съпровождат представянията на новите ѝ книги и излъчват посланието, че „втората употреба може да бъде по-добра от първата“.

*

Откъс из Момичето на мивката

Аз съм Милли, момичето на мивката, втората отдясно на тази снимка.

Беше 2002-ра, със сигурност през пролетта, ако се съди по леките обувки, и до мен стояха Алекс и София. Четвъртото момиче, най-хубавото, не си го спомням. Остана на работа при нас само една седмица.

Алекс още беше с дълга коса, София си е все същата, макар че си смени работата, ожени се и рядко я виждам.

Аз не съм много по-различна от днес, най-много усмивката ми да е различна, на тази снимка е така открита и блага, даже се виждат горните венци, кой знае защо съм се смеела. Сигурно е било през някоя почивка, може да сме празнували нещо... Рожден ден на шефа, фризьора легенда Тони? Как може да не помня.

Сигурно понеже съм била на двайсет и две години, а на тази възраст не изглежда нужно да се произвеждат спомени, които да послужат по-нататък във времето. И самото време е странен наниз от мигове и месеци, минути колкото епохи, безкрайни очаквания с мимолетна продължителност, изобщо доста магическо и абсурдно, наистина извън времето. И всичко се въртеше около съботата вечер, останалото беше ненужно пространство, подготовка или релакс.

Целият живот беше промеждутък между съботите, дискотеките и пиците и нищо друго нямаше значение.

А на снимките от последните години (всъщност съвсем малобройни) все има нещо сподавено, сдържано в усмивката ми. Кой знае. Може би страх от бръчки, кокоши крака, гънки по бузите. Не знам, няма значение.

Тъй или иначе, със сигурност тогава не бях Милли. За пред света и по документи още бях Неделя.

Милли беше хрумване на колежката ми Алекс, това име подхождаше много повече за Салон „Хеър Тони“, така лежерно и изискано. Името ми трябваше да се изпише на позлатената табелка за закачане на престилката и Неделя щеше да е ужасно. Впрочем в неделя фризьорските салони са затворени. Написах Милли с двойно л, естествено. Накратко, минавам по същество. Точно тук Милли, момичето на мивката, а именно моя милост, разкри своята същност. Точно тук, сред всички тези замъглени от лакове и изпарения огледала, сред тропически растения с вид на изкуствени и сред всичкото това русо с вид на естествено, осъзнах моите заложби.

Още си спомням първия път, беше един дъждовен и виолетов ноемврийски следобед и светлината в салона изглеждаше синкава и опушена. По радиото бяха пуснали една песен на онзи французин, Монтан или Жилбер Беко (не знам така ли се пише), и Началникът ми се беше скарал, защото си бях изцапала престилката.

Имаше петно от черна боя от предишния ден, не бях забелязала. Бях отегчена и обидена, а може би само уморена. Всичките ми приятелки си имаха гадже, беше събота вечер, а аз щях да се прибера вкъщи с обичайния автобус при обичайната ледена чиния спагети, половин леден сериал с нашите и след това леденото легло до следващата сутрин. Момичето на мивката

Веселите клиентки ми лазеха по нервите, всички те ми изглеждаха по-красиви, по-щастливи, пò късметлийки от мен. Изсипвах шампоан върху госпожа Б. и масажирах бавно главата ѝ, както ме е учил Тони.

Госпожата беше редовна клиентка, около четиресетгодишна, елегантна, нито красива, нито грозна – а пък и с мокра коса никой всъщност не е красив. Очите ѝ бяха затворени, имаше перлен гердан на тънката шия и беше облегнала ръце на подлакътниците на червения стол. С връхчетата на пръстите барабанях по главата ѝ и разтривах в очакване тонизиращата маска да подейства на тази изтощена коса.

С две думи, масажирах си, без да мисля за нищо, хипнотизирана от онези френски песни като фон, от които не разбирах и дума, и изведнъж, ей така, внезапно чух някакви странни фрази, леко смешновати, каквито си разменят новоизлюпени двойки – гълъбче, кифличке, бебчо, мечо...

Обърнах се инстинктивно. Може някой да се беше скрил зад завесата на салона за педикюр, отмествам завесата. Не. Никой.

И тези шептения не идваха от радиото.

Изпих чаша вода и се върнах при клиентката, която все така си седеше на мястото, с глава назад върху мивката, със затворени очи.

Гласовете не се чуваха вече. Досмеша ме.

Продължих да барабаня по главата, после да изплаквам, когато се появиха те. Легнали мъж и жена, разхвърляно легло с бледорозови чаршафи, затворена книга на шкафчето. После ивицата цигарен дим от ляво надясно, тънка, трополенето на дъжда по прозореца, едва спуснатите щори.

Светлината на абажура е слаба, не виждам нищо друго. Кадри от филм, но заснет зле, с пощуряла камера, недобре фокусирани образи, уголемени детайли, варварски монтирани отрязъци.

Примигвам с очи и пак ги отварям, все едно не разбираш дали си будна, или спиш, и тогава светваш лампата, поглеждаш часовника. Шест и десет следобед, добре го помня.

В салона всичко беше нормално. Десетина клиентки, коя заета с нещо, коя не, обичайното бръщолевене, примесено със сешоари и звън на телефони.

Подпирам се с двете ръце на мивката, леко ми се вие свят.

Алекс ме дръпва за ръката, казва:

– Как си, зле ли ти е?

– Не, добре съм.

Но продължавам да виждам неща, които не съм виждала никога, сега и една ръка с много голям пръстен със скарабей от тюркоаз се движи по клавиатурата на телефон, докато той се обръща в чаршафите, поглежда я и казва: „Кога пак ще се видим?“.

Изплакнала съм косата на госпожа Б., повивам я в бялата хавлиена кърпа. Подсушавам бавно, тя става, за да смени стола, и здраво придържа с ръце хавлиения тюрбан на главата си.

Поглеждам ръката ѝ, на безименния пръст има голям скарабей цвят тюркоаз.

Още не бях разбрала. Как можех да предположа.

Няколко дни след това се случи за втори път. Този път миех с шампоан едно по-младо от мен момиче.

Радвах се, бяха ми увеличили заплатата и най-сетне щях да си купя скутер на изплащане. Даже баща ми се беше съгласил.

Мислех си за цвета, колебаех се между черен и син.

После внезапно на мястото на скутера в главата ми се настаниха онези странни имена, не си ги спомням, не ги бях чувала. Долавях само окастрени неразбираеми словосъчетания, „чистия разум“, „метафизика“, а пред мен се нижеха страници, подчертани с жълто. Наблизо имаше други листове, няколко плюшени патета и други, може би дървени, кенче от кока-кола.

Накратко, това беше бюро, а отзад имаше тапети на цветчета, биещи на виолетово. После изведнъж всичко угасва.

Сега клиентката ми говори, казва, че не слагала балсам, защото времето е влажно и косата ставала мазна, тежка.

– Може пък да е толкова мазна, защото напоследък съм много нервна (изглежда разтревожена, сега става от стола). Имам изпит по философия и все съм над книгите, постоянно преговарям наум, дори когато не уча...

За малко да падна на паркета, както държа четката. Вече съм наясно. Питам за потвърждение, но знам отговора.

– Може ли нещо да ви попитам, извинете. Дали случайно не преговаряхте по философия и преди малко, докато ви миех?

– Разбира се – казва, сякаш това е безобидна реплика, а не амонячен дъжд, който обелва кожата.

И мога да се закълна, че стаята ѝ е облепена с тапети на виолетови цветчета, а на бюрото има плюшено пате със синя панделка.

– Обичате ли патета, извинете?

Тогава разбрах – когато слагам на някого шампоан, чета мислите в главата му, макар и хич да не ме интересуват. Само когато слагам шампоан, щом почна да втривам.

Чувала съм всякакви истории. Ненужни и смахнати мисли, като например къде ли съм сложил еди-коя си книга, или списъка с покупките, или думите, които са ме обидили, прехвърлени наум отново и отново, сто пъти.

Долових маниите на една вдовица, обсебена от домашната си помощница, която според нея говорела по телефона, когато била сама в къщата.

И терзанията на хубава жена с дълга светла коса, която винаги, всяка събота мислеше за едно момче, което целува друга. Всеки път в кола, на тъмно. Присвиваше очи при тази мисъл. Не знам дали бяха кошмари, параноична ревност, или пък наистина е видяла тази сцена и вече не може да се отърси от нея. Но не мога да питам нея, естествено.

Цялото това жужене в главата ми отначало ме забавляваше. Чувствах се вълшебна, със специална дарба. Нямаше кой знае каква полза, защото това всъщност бяха разхвърляни откъслеци живот, фантазиране на воля сред пяната, далеч не големи разкрития. Но играта беше вълнуваща.

Аз не казвах нищо на никого, дори и вкъщи, и понякога се питах дали не можеше да употребя тази заложба в своя полза.

Проявите в 18-тото издание на Международния фестивал за франкофонска песен „Златен ключ” - Пловдив 2021 започнаха вчера с творческо ателие между възпитаниците на пловдивския център за таланти „Арт Войс Център” с ръководител Румяна Иванова и френските изпълнители – близнаците Джес и Уесли от  Jessandwest, които вече имат много приятели и почитатели в Пловдив от участието си миналата година.  

Днес е официалното откриване с концерт с вход свободен на Южната тераса на ДК „Борис Христов”, началото е в 19.00 часа. Френските музиканти ще акомпанират на българските таланти в съвместен концерт. 18-тото издание на Международния фестивал за франкофонска песен „Златен ключ” - Пловдив 2021 ще бъде открито от заместник-кмета по култура, археология и туризъм Пламен Панов.

Най-малката участничка в концерта довечера Ния Нейкова е само на 9 години и  ще пее вече за „Живота в розово”. Публиката ще може да се наслади на впечатляващи и завладяващи изпълнения на звездата с опит Ива Ичевска, на талантливите Йоана Ташева, която е на 10 години, на Георги Нейков на 18 години и Кристиан Павлов на 15 години и още таланти възпитаници на Арт Войс Център, които ще изпълнят популярни шансони, но със специално направен, много интересен съвременен аранжимент. В концерта ще вземат участие българските лауреати, печелили конкурса през изминалите години, като Марина Спасова, Надежда Димова и Йосиф Бъмбин. Талантливата Венета Павлова от ЕГ „Иван Вазов” ще рисува на сцената, вдъхновена от изпълненията на участниците и мечтата за обучение по специалността в реномиран френски университет. 

Утре, 14 юли,  в Деня на Бастилията и Национален празник на Франция рецитал ще изнесат близнаците Джес и Уесли от  Jessandwest, победители през 2019 год. в  музикалния формат по френската национална телевизия, „Талантът на Франция”.

18-тото издание на Международния фестивал за франкофонска песен „Златен ключ” - Пловдив 2021 се провежда със съдействието на Община Пловдив и с вход свободен. Фестивалът тази година е под знака на 30-годишнината от възстановяването на Алианс Франсез в Пловдив, когато през 1991 година тук отвори врати Генералното представителство на Алианс Франсез Париж за България и в града се установи и първият френски алианс.