Капана.БГ
Михаил Билалов гостува с комедийния си моноспектакъл „Бум-Бум“
След култовата си роля на Джаро в сериала „Под прикритие“ актьорът влиза в крокодилските обувки на нов ексцентричен бос, който за разлика от предшественика си може да ни разсмее, дори когато ни се плаче. На сцената оцелелият гангстер на Билалов навършва 50, но въпреки това проблемите не спират да го преследват. С голямата си уста и лафове-куршуми той разсъждава над „неволите“ около несметното си богатство, жените, престъпноста и още редица уникални абсурди, които днес ни заобикалят. Честен, самоироничен и политически некоректен, оцелелият гангстер на Билалов е напълно изваден от клишето за мутрата, засягайки теми, които вълнуват всеки.
"Смехът е сериозна работа и ако се смеем не трябва да е само над повърхностни неща", казва актьорът, който винаги чупи рамките на клишетата.
Автор на "Бум-Бум: Еволюция на престъпното мислене" е сценаристката Ваня Николова. Името й нашумя от първите сезони на "Под прикритие" и "Връзки", а напоследък и от филма „Голата истина за група Жигули“ с режисьор Виктор Божинов. Лентата отвя няколко хитови холивудски заглавия и влезе в топ пет на боксофиса за български филми за последните 30 години.
Билети за Бум Бум: Еволюция на престъпното мислене“ може да намерите в мрежата на Еventim.
20 години след „Мисия Лондон” е ред на „Мисия Туран” от Алек Попов
20 години след култовата сатира „Мисия Лондон”, спечелила сърцата на читатели, критици и зрители, писателят Алек Попов се завръща с нова мисия, която ще ви пренесе в един съвсем различен, но вълнуващ свят в центъра на Азия.
„Мисия Туран” е пъстра мозайка от патриотични страсти, политически интриги, балкански и далекоизточни нрави, в която най-абсурдни ситуации плашещо напомнят за реални събития и герои.
От прашните пътища на далечен Туран, малка изостанала република в центъра на Азия, някога поема своя поход към Европа великото българско племе. Или поне това е хипотезата на уважавания, но ексцентричен проф. Несторов. За да докаже теорията си, той поема към необятните турански степи, придружен от красивата си дъщеря Косара и своя напорист асистент.
Междувременно в България се задават избори. Демографската криза заплашва да срине рейтинга на политиците. Нацията се топи, необходими са спешно нови гласове.
Откриването на потомците на прабългарите би могло да реши всички проблеми. Но къде могат да бъдат намерени те?
По всичко изглежда, че мисията на проф. Несторов е от ключово значение за съдбата на родината ни, а честта да ѝ помогне се пада на проф. Докузанов, идеолог на телевизия „Онгъл Нюз“, експерт по градежи на автентични крепости, продавач на митове и ритуални чаши от черепи на византийски войници.
Историческият процес за интегриране на братския турански народ е на път да се превърне в реалност. Но дали наистина те искат да „влязат в Европата“? И на каква цена?
Алек Попов създава екзотичен свят на приключения и любовни перипетии, на диктатори и волни джигити, свят на песни, шамански заклинания и танци по тънкия лед на голямата политика.
Низ от шантави и абсурдни ситуации, „Мисия Туран” е блестяща алегорична история за партията шах между свободната воля на малките хора и геостратегическите планове на големите играчи.
Класически комичен роман, населен с неповторими образи, и многопластова литература, изследваща обществото със средствата на иронията – в тази забавно-тъжна и безмилостна сатира излизат на показ всички комплекси, превърнали се в част от народопсихологията ни. Виртуозен разказ за възможностите на „обикновения човек” сам да гради съдбата си.
ОТКЪС
Някой хвърли наръч сухи хвойнови клонки в огъня и към небето литна рояк от искри. Игличките весело запращяха, изпускайки горчив аромат на смола. Трепкащата светлина на пламъците играеше по лицата на мъжете. Бяха насядали в кръг, двайсетина души – кой върху каквото намери. Имаха обветрени лица с азиатски черти, а скулите им бяха зачервени от топлината. Повечето носеха плъстени връхни дрехи, тук-там с по някоя кръпка, и гумени ботуши. На главите им стърчаха островърхи кожени шапки с вдигнати наушници. Част от мъжете бяха захапали тънки прави лулички от кост. Почти всички стискаха очукани канчета. Един беше приседнал върху голяма бяла туба. От време на време някой му подаваше канчето си. Той повдигаше задника си, накланяше тубата и щедро пълнеше канчето с някаква белезникава течност. После отново сядаше върху нея с такова огромно достойнство, сякаш беше трон.
Мъжете разговаряха помежду си на турански – местния език, кодифициран сравнително отскоро, който спадаше към алтайската езикова група, с влияние от горнобадашханските говори и с дебел лексикален слой от монголски и руски думи.
– На зле отива работата… – въздъхна един сух мъж с увиснали сиви мустачки, приседнал върху празна клетка за пилета. …
– Катагай! Дръпни си травка и нямай грижа за нищо! – изкиска се закръгленият мъж до него, като пусна няколко весели кръгчета дим с ясно отчетлив дъх на прясна трева и катран, издаващ значителна концентрация на тетрахидроканабинол.
– Е, баш за травката ми е думата – Катагай замислено подръпна мустаците си. – Евтино я даваме. А знаете ли по колко върви в Москва?
– Каквото реши бащицата, това е – обади се някой от другата страна на огъня. – В него е и хлябът, и ножът.
– Бащицата, та бащицата! – изправи се един висок слаб момък и плюна в огъня. – Баби такива! Сами трябва да се погрижим за себе си!
Той беше най-младият от цялата компания, към 25-годишен, с издължени фини черти и пламтящ поглед. Изпод шапката му се спускаше плитчица, в която изкусно бяха втъкани червени и бели нишки.
– Не смей да плюеш в огъня! – надигна се ропот. – Виж го ти! Старейшините тръгнал да обижда!
– Прав е Саян! – намеси се Катагай. – Не може повече така. Трябва да започнем да отглеждаме и други култури. – Той се замисли за миг. – Рози например. Един грам розово масло, чувал съм, струва колкото грам чисто злато.
– Рози! Рози в Сибир! – понесе се кикот.– А тикви? – сериозно добави друг старец. – Тиквеното масло също е скъпо. Макар и не толкова, колкото розовото. Но пък тиквите се гледат много по-лесно.
– Тикви, ха-ха-ха! – кикотът ставаше все по-неудържим. – Ще изнасяме тиквени фенери в Америка!
– И рози, и тикви да сеете, все тая! – сърдито рече Саян, понечи пак да плюе в огъня, но се въздържа. – Докато бащицата ги изкупува, ще получавате само трохи!
– Широко ти е на теб около врата… – промърмори някой.
В този момент се разнесе леко подрънкване. Към огъня се приближи странна фигура, окичена с всевъзможни джунджурии с вид на амулети: торбички, кости, медни парички и шарени парцалчета. Носеше внушителна шапка, украсена с пера и звънчета. На мястото на лицето имаше дървена маска в ярки цветове, а под нея се полюшваше тежко огърлие от нефритени плочки и зъби на едър хищник.
– Камът, камът! – обадиха се гласове. – Да чуем какво ще кажат духовете.
Фигурата хвърли в огъня снопче артиш*, който се раздими с горчив бял пушек. После вдигна голямото дайре, което държеше в другата ръка, и чукна по него с пръст. Опънатата кожа издаде ясен дълбок звук, а металните кръгчета по ръба на обръча нежно прозвъняха. Фигурата направи няколко ситни стъпки край огъня, после отново удари по дайрето, този път с длан.
– Гледай, синко, учи се! – обърна се пълничкият мъж към Саян. – Един ден ще наследиш това знание от чичо си Алтънбай. Ще станеш кам. Избран си!
– Мога да стана, а мога и да не стана. Свободен човек съм! – троснато отвърна младежът.
– Шшшт! Тихо! Сядай там! – просъскаха останалите.
Изпод маската се разнесе нисък глас:
* Сибирско вечнозелено растение от типа на хвойната и кипариса, на което се приписват свещени и магически функции. – Б.а.
– Камбълай-дамбълай! Камбълай-дамбълай!
Фигурата заситни около огъня, като биеше дайрето все по-бързо и друсаше горната част на тялото си. От маската започнаха да излизат звуци, които имаха все по-малко общо с човешка реч. Всички следяха ритуала със затаен дъх и може би затова не обърнаха внимание на трите силуета, които изплуваха от тъмнината и се приближиха плахо към огъня. Един от тях извади телефон и започна да снима.
– Кха! – рязко извика мъжът в ритуалния костюм, отпусна дайрето и се олюля.
Саян пъргаво го подхвана.
– Чичо Алтънбай! Добре ли си?
Той повдигна маската. Месестото лице на чичо му беше обляно в пот.
– Западната порта се отваря – изпъшка мъжът. – Скоро ще задуха вятърът „Иии“. Мечото грозде ще стане кисело и дори мечките няма да го ядат. Лойта гранясва, ако се забрави в делвата. Дошло е, братя, време за голямото пътуване.
Тримата пътешественици излязоха от тъмнината и се приближиха към огъня, като стъпваха инстинктивно на пръсти.
– Виж, тате, виж! Автентичен шаман! – Косара побутна баща си.
– Кам! – поправи я той шепнешком. – Тук шаманите се наричат камове.
– Какво хубаво дайре има!
– Казва се бубен. Магически инструмент. С него призовават духовете…
Хронев се мъчеше нещо с телефона, когато светкавицата на камерата внезапно блесна, задействана от неведоми сили.
Мъжете около огъня обърнаха глави. Лицата им замръзнаха в суеверен ужас, сякаш бяха зърнали привидения.
Ханс Кристиан Андерсен разследва жестоко убийство
Умопомрачителната корица на историческия трилър „Смъртта на русалката“ е на Живко Петров
На 4 юни Колибри поднася един невероятен исторически трилър, в който Ханс Кристиан Андерсен разследва жестоко убийство. Умопомрачителната корица е на Живко Петров, а преводът от датски е дело на Росица Цветанова.
„Смъртта на русалката“ (496 стр., цена: 22 лв.) ни пренася в Копенхаген през 1834 година. Обезобразеното тяло на младата проститутка Анна е намерено захвърлено на едно пристанище. Сестра ѝ Моли веднага посочва убиеца, когото е видяла предишния ден да излиза от стаята на убитата – младия писател Ханс Кристиан Андерсен. Незабавно арестуван, после освободен за три дни, през които да докаже своята невинност, Андерсен, заедно с Моли и малката ѝ племенничка Мари, предприема собствено разследване, което го отвежда към все по-странни места в един кошмарен град, където съжителстват несретници, продажни жени и развратни кралски особи. И към още по-кошмарен убиец, който не се спира пред нищо, за да задоволи копнежа си по неописуемото и неназовимото.
Томас Рюдел е автор на два романа, като още първият, „На острова“, получава 3 награди – за литературен дебют, за трилър и наградата Стъклен ключ. Романа „Смъртта на русалката“ написва съвместно с А. Ж. Казински, псевдоним на Андерс Кларлунд и Яков Вайнрайх, от своя страна съавтори на няколко романа. „Смъртта на русалката“ е първото сътрудничество на вече прочутото датско трио. Оригинален исторически трилър, който се спряга като неочаквана версия на зараждането на „Малката русалка“!
Рюдел & Казински - „Смъртта на русалката“
Х. К. Андерсен ревностно си води дневник от 1825 г. до самата си смърт през 1875 г. Липсва само година и половина. През 1834 г., когато се завръща вкъщи от Италия, внезапно прави пауза в своите редовни записки.
Никой не знае защо.
Първа част
13–18 септември 1834 г.
Той не е нормален. Нормален е мъж, който разкъсва дрехите ѝ. Нормален е мъж, който я просва грубо. Нормален е мъж, който разкопчава панталона си и ѝ дава да погледне надолу в мрака в очакване видяното да я възбуди. Нормален е мъж, толкова уморен, пиян и разгорещен, че дори не я вижда, не знае, че тя се казва Анна, не знае, че има шестгодишна дъщеря, Малката Мари, чиято леля я гледа в съседната стая. Нормален е мъж, който не я възприема като нещо повече от една влажна дупка.
Този клиент обаче не е нормален.
Той никога не е свалял дрехите си, не я е блъскал, нито ѝ е показвал нещо в гащите си. Той не е заможен, но не е и бедняк, може би е студент, някакъв писател, така е чувала, макар да не е особено приказлив. Тя знае само фамилното му име: Андерсен. И тази вечер е ненормално спретнат, ухае приятно. От последния път насам е оставил мустака си да израсте, това му придава по-мъжествен вид, смята Анна, но не смее да му го каже. Той наближава трийсетте, може и да е малко по-възрастен, трудно е да се прецени. Настанил се е на пейката до стената и е извадил ножицата и цветната си хартия. Не иска нищо друго, освен да направи изрезка от хартия, която да прилича на нея. От време на време я поглежда с големите си очи, мимоходом, свенливо, после погледът му се връща на ножицата и цветната хартия. Седи, погълнат от работата на ножицата, ситните изрезки падат на пода, докато реже. Ножицата се извива и врязва в хартията по начин, какъвто Анна не е виждала досега, дори един неин чичо шивач не режеше така. Диви се на способността му да открива красивото и да кара всичко останало да изчезне. Остава само една тъничка колкото хартията версия на Анна със спусната коса и противоестествени форми, няма я цялата грозота, няма ги множеството клиенти, оставили следите си в очите ѝ, липсващия преден зъб и ситните бръчици от грижи по челото ѝ, тревогите за Малката Мари: какво ще стане с нея, дали Анна ще бъде в състояние да ѝ осигури по-добър живот от онзи, който тя самата е получила. Случва се и Андерсен да я помоли за нещо особено. „Може ли да протегнете ръцете си към тавана? Може ли да вдигнете крак като балерините в театъра?“ И тя го прави. Или се опитва. За парите, които има обичай да ѝ дава, би сторила едва ли не всичко. При все това той не иска от нея да си сваля фустата, не желае да вижда половия ѝ орган, а само гърдите, формите. Тя го е питала дали да не съблече последната и най-важна част от дрехите си. Не, категорично не. По-малката сестра на Анна, Моли, го смята за ненормален. „Не можеш да разчиташ на мъж, дето не пие и не спи с жени – твърди Моли, – затова пък можеш да си сигурна, че мъжът, който пие и спи с жени, с времето ще ти причини болка. Такива са всички мъже.“
Анна се изпъва, вирва гърдите си напред към него с двете ръце върху тесния си ханш. Той поглежда към нея – изучаващ поглед към белия бюст, който е отпуснат свободно и се движи едва доловимо.
На улицата навън звучи песента на нощния пазач. „Часът е девет и всичко е спокойно.“ Все същият нощен пазач, всеки си има собствен район от града, където да следи за реда. Освен това Улкегеде има нужда от твърд нощен пазач, човек, способен да се намесва в сбиванията, да се справя с пияните моряци, да влачи еднокраки крадци до Съдебната палата, да въдворява ред в хаоса. В така наречения „изискан“ край на улицата са получили разрешение да я преименуват. Сякаш пък грешниците ще си съберат партакешите и ще се ометат само защото Улкегеде изведнъж е станала Холменсгеде. Не, мъжката похот и женската бедност не изчезват по силата на едно ново име.
– Ох – изпъшква Андерсен и дръпва пръста си, кръвта капе по пода.
– Нека да ви помогна – казва тя и понечва да се приближи.
Той изглежда уплашен, смуче пръста си.
– Не, не – отвръща.
– Но вие кървите.
– Трябва да тръгвам, твърде късно е, прекалено късно – казва мъжът, нещастен като дете.
– У дома при семейството си ли се връщате? – пита тя и бърза да се облече, като си представя високия слаб мъж и бледа, красива съпруга с по едно дете на всяка гърда. Той не отговаря, само става и прибира изрезката си в черна кожена папка. Къдриците му почти докосват тавана, толкова е висок, да, прилича едва ли не на онези маймуни с дългите ръце, които Анна е виждала в парка Дюрехаусбакен.
– Задето ви притесних – казва той и пъхва в ръката ѝ топла монета, с нея се стича и капчица кръв. – И за вашата дискретност – добавя.
Тя кимва, но усеща, че би трябвало да направи и реверанс.
– Може ли да видя? – пита Анна, с което изненадва себе си.
По правило никога не моли клиентите за нищо. Андерсен също е изненадан, изплашен. – Да видите?
– Себе си – добавя тя и кимва по посока на кожената папка, която той стиска с дългите си пръсти, сякаш са нокти, вкопчили се в плячка.
– Другия път, другия път. Не съм доволен, още не – обяснява Андерсен. – Но не сте виновна вие, не сте вие, а аз.
Той отваря вратата и оглежда коридора. Както и повечето ѝ клиенти, няма особено желание да се засича с другите мъже, които ще влизат при нея. После казва набързо довиждане, няма цилиндър, който да сложи на главата си по подобие на изисканите господа – само мек каскет от черна коприна, който явно е с един размер по-малък и със сигурност е купен от чужбина, може би във Франция. Анна смътно си спомня един клиент французин, трябва да са минали години оттогава, той носеше същата шапка на главата си и освен това ѝ плати с излезли от обращение френски банкноти.
Андерсен се привежда, за да се промуши през рамката на вратата, и изчезва. Шум от ботуши по дървения под, докато се отдалечава.
Анна изпитва облекчение, мършавият поет е последният ѝ клиент за деня. Вече може да отиде при Моли. И Малката Мари, която сигурно спи, надява се тя.
Облича си роклята и събира хартиените изрезки. Пръснати са наоколо като едри снежинки, тя разпознава една гърда тук, един крак там. По време на срещата им Андерсен на няколко пъти бе оставал недоволен и бе започвал отначало. Анна прибира монетата в кесията си и се сеща за супата с къдраво зеле и късове осолено свинско, която сервират долу на ъгъла за шест шилинга.
На вратата се чука. Звук, с който тя никога няма да свикне, звукът от нов клиент, нови гнусотии, мъже, които искат да ровят с пръсти в отворите ѝ, да ги облива с урината си, да ги шиба отзад с колани. По правило клиентите имат навика да произнасят името ѝ, но отвън просто цари тишина. Може би поетът се е върнал, може да е забравил нещо.
– Вие ли сте, господин Андерсен?
Никакъв отговор. Вместо това се похлопва отново, с ритъма на непредсказуемото. Тя долепя ухо до вратата, чува се, че има някой там отвън. Би могла да не отваря, би могла да каже, че е затворено за деня. Ала парите, нуждаят се от парите за странноприемницата. Анна и Моли искат да купят „Бърлогата на Юда“ в Хендриксхолм, на един час път пеша от защитния вал при западната порта на града, Вестерпорт. Не е най-прелестната странноприемница на остров Шелен, но конниците често се спират там, пък и ѝ се носи славата на дружелюбно място, понеже предишният съдържател никога не отказваше на клиент. Независимо кой искаше да преспи там, ако ще и да беше самият Юда, онзи, дето предал Божия син, все се намираха един сламеник и чаша бира, стига само да можеше да изрови някоя пара от кесията си. Пък и това е единствената странноприемница, която Анна и Моли могат да купят, на жените изобщо не е позволено да притежават имот по такъв начин, но собственикът се е съгласил да впише покойния им баща в документа за собственост. Вече са направили вноска от сто ригсдалера, отне им половин година да ги спестят – и Анна, и Моли приемаха всички, които похлопваха на вратата. С малко изключения.
Налага се да отвори.
Успешното представяне на графика Людмил Георгиев пред пловдивската публика ще продължи до 18 юни в Галерия „Капана“
Дебютът на графика Людмил Георгиев пред пловдивските ценители преминава при очаквано силен интерес. Авторът и Градската художествена галерия взеха решение срокът на изложбата да бъде продължен до 18 юни, за да могат повече посетители да се запознаят с творчеството на гостуващия артист.
На двата етажа в Галерия „Капана“ (ул. „Райко Даскалов“ №29) са експонирани негови голямоформатни цветни гравюри, обединени от заглавието „Вместо Автопортрет“. Те са изпълнени в микс от техники на високия и дълбокия печат върху pvc. Според изкуствоведа проф. Аксиния Джурова „повечето са авторски отпечатъци - уникати, които съществуват само в едни екземпляр, което ги отличава от класическите графични техники, предполагащи тиражиране. Този тип е много трудоемък, изисква усилие, но за сметка на това дава възможност за напластяване на посланията и съответно на различни прочити, зависещи от ерудираността на всеки, който се опитва да ги осмисли.“
Людмил Георгиев е на СБХ от 1994 г. Живее и работи в София. От 1987 г. участва в множество национални и регионални графични изложби. Освен това негови творби са селектирани за редица международни изложби в Италия, Германия, Австрия, Полша, Сърбия, Македония и Япония. Има индивидуални изложби в Париж, Белград, Берлин, Франкфурт и други градове в България и чужбина. Носител е на български и чуждестранни награди. През 2018 г. Людмил Георгиев създава първата по рода си у нас галерия за графично изкуства - Grafikart.
От 2017 г., в сътрудничество с Министерството на културата на България, на всеки две години организира Национален конкурс за графика – класически техники.
Млади таланти пяха и танцуваха на сцената на парк „Рибница“
Шарен детски концерт зарадва малчуганите по случай най-хубавия празник 1-ви юни- Ден на детето. Събитието се проведе на сцената на парк „Рибница“ в район „Северен“.
Малките възпитаници на ДЯ „Палечка“ зарадваха публиката с танците „Ежово хоро“, „Мамбо разходка“, „Танцувай с мен“ и танц с ленти.
Богата празнична програма представиха различните детски музикални формации към ЦПЛР – ОДК – Пловдив .Тя започна с изпълненията "Фокстрот", "Брас бенд рок" и "Весела самба" на Младежка Духова Формация с ръководител Снежана Георгиева.Последваха няколко изящни танца, представени от Балет "Ера" с ръководител Кремена Антонова.
Подготвителен Хор на Пловдивските момчета с диригент Борислава Благоева изпълни “Лято” и “Ваканция-ваканция”, а децата от Хор „Детска китка“ с диригент Джулия Узунова и корепетитор Соня Запрянова внесоха много забавно настроение с веселите песнички “Миши късмет”, “Тая лоша кака Мима” и “Дъга” .
Детското тържество продължи с танц на малчуганите от Школа Художествена гимнастика и Джаз балет с ръководители Дарина Джурова и Елмира Младенова.
Талантите от Младежка Духова Формация с ръководител Цветана Карагеоргиева изпълниха “Blue bossa”, "Бесис Блус", "Бавна Салса", а младите дарования от Хор на Пловдивските момчета с диригент Милка Толедова - "Все на мен ли".
Любителите на танците имаха възможността да се насладят на изявите на Танцово Студио "Сияна Данс" с ръководител Марияна Дишлиева .В програмата се включиха и децата от вокална група „Бамбини“ с ръководители Снежана Донева и Димитър Донев. Младежки хор към ХШ „Стефка Благоева“ с диригент Борислава Благоева изпълни "Алилуя" и "Вечеряй,Радо" .
Концертът завърши с народни песни и танци, които предизвикаха бурните аплодисменти на публиката.Децата от ФАФ "Куклици" с ръководители Виолета Щерева и Румен Монев изпяха „Родопска китка“, „Разорал дедо“ и „Търне, моме, Търне“ .
Малчуганите от Фолклорен Танцов Ансамбъл "Иглика" с ръководител Венцислава Еленска изиграха хората „Мегданско“, „Четворно“ и „Северняшка вихрушка“.
„Този прекрасен концерт показва за пореден път колко са талантливи децата на Пловдив. Пожелавам Ви творчески успехи и постоянство да развивате, усъвършенствате и представяте уменията си и на още по-големи сцени“, обърна се към младите артисти кметът на район „Северен“ Стоян Алексиев.
В края на събитието бе разиграна томбола с награди за децата от публиката.
С клоунада и танци, улично представление - флашмоб поставя важни въпроси за съхраняването на културната памет в Пловдив
Улично представление – флашмоб ще провокира пловдивчани на 4, 5 и 6 юни от 17:30 до 18:30 часа на ул. "Иван Вазов" (тротоарът от страната на Цар Симеонова градина между ЖП гара и началото на пл. Централен). То носи заглавието "Дим в главата". Организатор е Сдружение „Театър на отговорността” и се осъществява с подкрепата на Община Пловдив като част от Културния календар на града. Финансирането е по Компонент 3 „Гражданска активност“.
„Дим в главата” е улично представление – флашмоб, което акцентира на културното наследство и в частност - на тютюневите складове. Чрез изразните средства на клоунадата и съвременния танц, вниманието на случайните минувачи по улица „Иван Вазов“ , ще бъде привлечено от актьорите, въвлечени в проекта.
Темата до голяма степен е свързана със съхраняването на културната памет и бъдещето на важни за града сгради. Отношението на гражданите е от голяма значение и неглижирането на подобни важни теми може да доведе до неблагоприятни за града резултати, считат организаторите.
Представлението няма за цел да натрапва мнение и представи какво трябва да се случва с културното наследство, а иска да обърне внимание на начина, по който се решават тези важни за всички въпроси. Не е нужно да сме приели политиката на референдума, за да имаме право да упражняваме гражданското си право и да изразяваме мнението си.
Всяко общество заслужава страната, града или селото, в които живее. Културата, изкуството и образованието са главни катализатори за повишаване на адекватността и активността в констелацията „човек- град”.
СНЦ „Театър на отговорността” е независима организация за съвременни театрални и социално- артистични проекти. Основната и мисия е да създаде мрежа от артистични, социални и образователни структури, които да работят в партньорство по различни проекти с цел положителна социална промяна.
6 пловдивски хорови състава с концерт на Бунарджика
Фонтанът под Акведукта на Бунарджика в Пловдив ще се превърне в сцена за Хоров концерт. На 4 юни, петък от 19.00 ч. Фонтанът под Акведукта на Бунарджика в Пловдив ще се превърне в сцена за Хоров концерт в рамките на X-то юбилейно издание на международния хоров фестивал „Черноморски звуци”, Балчик. Сладката вода от фонтана на Акведукта ще се слее символично със солената вода на морето в Балчик чрез телемост, който ще предава директно концерта на живо, за да осъществи за пореден път основната мисия на фестивала – да гради мостове между нации и култури, да обединява щастливи и отдадени на изкуството хора, но този път в условия на пандемия.
В концерта ще участват шест знакови пловдивски хорови състава: Хор „Пеещите малчугани” при НУМТИ „Добрин Петков” с диригент Николета Енева, Хор „Детска китка“ при ЦПЛР-ОДК с диригент Яна Делирадева, Камерен хор „Иван Спасов“ с диригент Гергана Люцканова, Хор на пловдивските момчета „Стефка Благоева“ при ЦПЛР-ОДК с диригент Милка Толедова, Хор на пловдивските младежи „Стефка Благоева“ при ЦПЛР-ОДК с диригент Борислава Благоева, Дамски хор „Тримонциум“ с диригент Ваня Атанасова, малките гости от софийската Вокална група при ЧОУ „Питагор“ с диригент Атанаска Попова и Сборен хор, който ще изпълни Химна на Пловдив по текст на Петър Анастасов и музика на Георги Славчев под диригентството на Златина Делирадева.
Вход свободен.
Концертът се осъществява със съдействието на Община Пловдив.