Според Марк Нелисен „Дарвин в супермаркета“ е своеобразен сборник на човешкото поведение. Ние ще добавим само, че тази остроумна „лекция по дарвинизъм“ отдавна плачеше да бъде издадена. Вече и в българските книжарници в превод на Мария Енчева!

Ако на някой марсианец му попадне документална поредица за поведението на земляните, направо ще се пристрасти към този канал – толкова сме интересни. Ние обаче не го осъзнаваме, защото сме нагазили с двата крака в случващото се, не слизаме от подиума и за секунда няма как да проследим спектакъла от разстояние. На актьора не му е дадено да се наслади на красотата на сцената, докато играе на нея, нали? Векове наред поведението ни е било повече задавано, отколкото изследвано. Религията, политиката, философията напътствали човека какво да прави и най-вече какво да не прави. Приемало се, че човекът превъзхожда останалите животни, понеже духът му умее неща, които го възвисяват високо над животинския свят. За щастие, днес разполагаме с поведенческата биология, която ни предоставя по-широка и реалистична гледна точка: показва ни откъде в крайна сметка идва всяко наше съзнателно или неосъзнато решение.

Марк Нелисен е белгийски поведенчески биолог, преподавател в Антверпенския университет и автор на много книги за човешкото поведение и еволюцията, написани по достъпен и увлекателен начин. „Дарвин в супермаркета“ (208 стр., цена: 18 лв.) разказва 36 истории за еволюцията и човешкото поведение с много хумор и самоирония. Оказва се, че следите на Чарлс Дарвин са навсякъде: в магазина, на улицата, във вестника, в получения имейл. След тази книга, за добро или зло, никога повече няма да погледнете на човека пред вас на опашката със същите очи.

„Хиджиката, самураят от Севера“ е следващата фаза от развитието на спектакъла „Хиджиката и неговият двойник“, представен в рамките на програмата на Пловдив 2019: спектакъл, посветен на Тацуми Хиджиката, легендарният създател на буто 

12 април, 19:30, Дом на киното, премиера

„Хиджиката, самураят от Севера“

режисьор: Ани Васева

теория: Боян Манчев

консултанти: Футоши Хошино и Ясуо Кобаяши

дигитални апарати и програми: Стефан Дончев

с участието на: Леонид Йовчев

„Хиджиката, самураят от Севера“ е следващата фаза от развитието на спектакъла „Хиджиката и неговият двойник“, представен в рамките на програмата на Пловдив 2019: спектакъл, посветен на Тацуми Хиджиката, легендарният създател на буто – авангардната японска танцова форма, преобърнала историята на съвременните сценични изкуства. Тази нова версия на представлението се фокусира върху паралелите между биографията и фантастичните сюжети в творчеството на Хиджиката, както и върху странните връзки между фигурите на хореографа Хиджиката Тацуми, самурая Хиджиката Тошизо от 19 век, писателя Юкио Мишима, римския император Хелиогабал и не на последно място – самурая от българския Север Леонид Йовчев.

„Хиджиката, самураят от Севера“ не е представление с постоянна, повтаряща се форма, а е процес на работа: всяка среща с публиката представя и развива материала в нова, уникална форма, част от продължителен изследователски процес. Всяко изиграване на представлението е различно от предишните. Структурата остава постоянна, но текстът и микросъбитята в него се променят всеки път. Екипът на спектакъла достигна до този метод на работа, следвайки любопитството и желанието си - започва се с основен изследователски и драматургичен, исторически и теоретичен материал, с обща посока, след което се изгражда конструкция в реално време, в която актьорът има свободата да работи с езика. Това означва, че създадената структура е динамична – има детайлно изработени опорни точки, но при всяка репетиция и при всяко представление речевият поток е различен, до отделните събития се достига всеки път по нов начин. Това прави действието живо, неочаквано и занимателно.

Тацуми Хиджиката (1928-1986) е една от най-радикалните фигури в полето на сценичните изкуства през втората половина на миналия век, основоположник на нова сценична форма, известна като Буто: по-точно, анкоку буто: тъмното буто, или букавално, тъмният танц. Хиджиката се опита да отвори потенциала на човешкото тяло като изразен инструмент, като надхвърли нормалните техники за изпълнение и дори отвъд общите модели на движение на тялото изобщо. Въпреки че по време на изтеклия от първия буто-спектакъл повече от половин век, буто е естетизирано под формата на донякъде макабрена, донякъде дидактична красота, а Хиджиката прогресивно се превръща в култова фигура на сцената на перформативните изкуства, почти нищо не се знае за ранните му програмни произведения, от които са запазени само фрагментарни кадри и документация. 

Прeдставлението е осъществено в рамките на Пловдив – Европейска столица на културата, със съдействието на EU Japan Fest и Министерство на културата.

През 2021 представлението се играе с помощта на Министерство на културата.

Дейността на „Метеор“ през 2021 г. се осъществява с помощта на Национален фонд „Култура“.

На 7 април в Залите за временни експозиции (ул. „Княз Александър I“ №15, втори етаж) своето дебютно представяне в Градската художествена галерия ще направи Велислава Пежгорска. Нарекла е изложбата си „Рапсодия в цветове" не случайно. Живописта, която владее въображението ѝ през последните години, е инспирирана предимно от музиката, която изпълва и осмисля по-голямата част от нейния живот. Защото Велислава Пежгорска е професионален музикант. Родството в заниманията с двете изкуства тя описва по следния начин:

„Като професионален музикант аз винаги съм музицирала на базата на представата и въображението ми, което е оцветявало моите музикални интерпретации. В по-късен етап от развитието ми тези музикални представи се претвориха в палитра от багри и аз започнах да изразявам вътрешния си свят чрез цветовете. Тази изложба представя търсенията ми в цвят и пространство, в един доста широк спектър от различни периоди, събития и срещи. Тук имам предвид серията от пейзажи от по-рания ми период и постепенното навлизане в абстрактното. Това, което е обединяващо във всички картини, е стремежът ми да изразя експресивно възгледите, емоциите и чувствата в една цветно съвършена платформа. Всяка една от картините е преживяна и вдъхновена от реални случки и личности.“

Откриването ще е в ранния следобед – от 14 д о 18 часа и ще съпроводено с музика, разбира се. Изложбата ще може да се види до 27 април.

Нели Петкова направи своя дебют като режисьор във видеото към новата ѝ песен „Не искам“. Снимките са осъществени сред живописните пейзажи на парка „Врана“ и в покрайнините на София.

„Не искам“ е балада-изповед, която разказва за бурята от емоции, която  връхлита човек, оставайки сам със себе си, след края на една изживяна любов. „Песента пресъздава  вътрешния диалог в онези най-трудни мигове, когато ни се иска да изкажем болката си и да крещим, но избираме да замълчим и да потърсим сила да продължим напред“, споделя Нели.

Автори на текста са Лора Димитрова и Йордан Ботев, а музиката е на Нели Петкова и Деян Асенов.

Произведението е със специалното участие на Кристиан Илиев, чието дело са завладяващото изпълнение на пиано и аранжимента на песента.

„Не искам“ е 11-ият  сингъл от албума на Нели Петкова, който предстои да бъде издаден тази пролет.

Нели Петкова

Не искам

музика: Нели Петкова, Деян Асенов

текст: Лора Димитрова, Йордан Ботев

аранжимент: Кристиан Илиев

режисьор: Нели Петкова

фотограф: Ива Тепешанова

стайлинг: Global Brands Store

Продуцент Меджик Мелоди

Днес Милан Кундера, един от колосите на световната литература, навършва 92 години. По този повод издателство „Колибри“ предлага на читателите ново издание на романа „Незнанието“, една от най-обичаните му творби. Оригиналния дизайн на корицата дължим на Стефан Касъров.

На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. Така започва „Незнанието“  (превод: Боян Знеполски, стр. 144, цена: 16 лв., твърди корици), публикуван на френски за пръв път през 2000 година. Романът проследява чувствата, съпровождащи завръщането в родината, която е престанала да бъде дом. Това е историята на Ирена и Йозеф – една чехкиня, попаднала в Париж, и чешки ветеринарен лекар, който се установява в Дания. И двамата се завръщат - събитията от 1989 г. им дават този шанс. Връщат се с и без желание. Ирена е загубила чешкия си съпруг и само отчасти се чувства обвързана с един шведски предприемач. Йозеф се връща, защото датската му съпруга е починала и той отчаяно търси някакъв изход. Родината, която намират, е задкулисен свят - ландшафт на наследеното в материален и духовен план. Кундера подхожда към своите герои с разбиране. Постепенно разкрива тяхната огледална история, която е и среща, и крушение. Невежеството тук се разглежда преди всичко като осъзнато действие, като съзнателно избягване на неудобната истина...

Жива легенда на европейската литература, Милан Кундера владее до съвършенство изкуството на романа, полифонията и фарса. Роден е през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Постига международна известност с „Книга за смеха и забравата“, „Смешни любови“, „Животът е другаде“, „Валс на раздяла“, „Безсмъртие“, „Шегата“, „Самоличност“ и „Непосилната лекота на битието“ (екранизиран през 1988 г. под режисурата на Филип Кауфман). Не по-малко завладяващи са есеистичните му книги: „Завесата“, „Една среща“, „Изкуството на романа“. Бляскавият експериментален стил на Кундера се характеризира с неподражаема ирония, метафизични размишления и философска дълбочина.

Милан Кундера - „Незнанието“

1.

– Какво правиш тук още! – Гласът ѝ не беше зъл, но не беше и мил; Силви беше разгневена.

– А къде да отида? – попита Ирена.

– У дома си!

 – Искаш да кажеш, че тук вече не съм у дома си?

Разбира се, че не искаше да я гони от Франция, нито пък да си помисли, че е нежелана чужденка.

– Знаеш какво имам предвид!

– Да, знам, но забрави ли, че тук са работата ми, апартаментът ми, децата ми?

– Слушай, познавам Густаф. Той ще направи всичко, за да можеш да се върнеш в страната си. А колкото до дъщерите ти, не ми ги разправяй! Те вече си имат свой собствен живот! За бога, Ирена, това, което става у вас, е толкова възхитително. В подобна ситуация нещата винаги се нареждат.

– Ама Силви! Не става дума само за практичните неща – работата, апартамента. Живея тук от двайсет години. Животът ми е тук.

– У вас става революция! – Каза го с тон, който не търпи възражение. После млъкна. С това мълчание искаше да подскаже на Ирена, че не бива да дезертира тогава, когато се случват велики неща.

– Но ако се върна в страната си, повече няма да се видим – каза Ирена, за да накара приятелката си да се почувства неудобно.

Тази сантиментална демагогия попадна право в целта. Гласът на Силви стана сърдечен: „Скъпа, ще дойда да те видя! Обещавам, обещавам!“. Седяха една срещу друга над две отдавна празни чаши кафе. Ирена видя сълзи на вълнение в очите на Силви, която се наведе към нея и ѝ стисна ръката: „Това ще е твоето голямо завръщане. – И още веднъж: – Твоето голямо завръщане.“

Повторени, думите придобиха такава сила, че Ирена ги видя изписани дълбоко в себе си с главни букви: Голямото завръщане. Не се възпротиви: беше омаяна от образите, които внезапно изникнаха от отдавна прочетени книги, от филми, от собствената ѝ памет, а може би и от тази на предците ѝ: блудният син, който отново се среща със старата си майка; мъжът, който се завръща при любимата си, от която навремето жестоката съдба го е откъснала; родната къща, която всеки носи у себе си; отново намерената пътека, където са запечатани изгубените стъпки на детството; Одисей, който след години на странстване отново съзира своя остров; завръщането, завръщането, голямата магия на завръщането.

2.

На гръцки „завръщане“ е nostos. Algos означава страдание. Следователно носталгията е страдание, предизвикано от неутоления копнеж да се завърнеш. За това фундаментално понятие повечето европейци могат да използват дума с гръцки произход (nostalgic, nostalgia), както и други думи, чийто корен е в националния език: испанците казват anoranza, португалците казват saudade. Във всеки език тези думи имат различен семантичен оттенък. Често пъти те означават единствено тъга, предизвикана от невъзможността да се завърнеш в страната. Болка по страната. Болка по дома. На английски homesickness. Или на немски Heimweh. На холандски heimwee. Но това е пространствено ограничаване на едно толкова значимо понятие. Един от най-древните европейски езици, исландският, разграничава два термина: soknudur – носталгия в общия ѝ смисъл, и heimfra – болка по страната. Чехите освен заимстваната от гръцки дума носталгия имат за това понятие свое собствено съществително, stesk, и свой собствен глагол; най-вълнуващият любовен израз на чешки е: styska se mi ро tobe – изпитвам носталгия по теб, не мога да понеса болката от отсъствието ти. На испански anoranza произлиза от глагола аnоrаr (изпитвам носталгия), който пък произлиза от каталунския еnуоrаr, производен на латинската дума ignorare (не знам). В тази етимологична светлина носталгията се явява като страдание поради незнанието. Ти си далеч и аз не знам какво става с теб. Моята страна е далеч и аз не знам какво става там. Някои езици срещат известни затруднения с носталгията: французите могат да я изразят единствено чрез съществителното от гръцки произход, но нямат глагол; могат да кажат: мъчно ми е за теб, но изразът мъчно ми е слаб, бездушен, във всеки случай прекалено лек за толкова сериозно чувство. Немците рядко използват думата носталгия в гръцката ѝ форма и предпочитат да казват Sehnsucht – копнеж по отсъстващото; но думата Sehnsucht може да е насочена както към това, което е било, така и към онова, което никога не е било (едно ново приключение), и следователно не съдържа задължително идеята за nostos; за да се включи в Sehnsucht натрапчивият копнеж по завръщането, трябва да се прибави допълнение: Sehnsucht nach der Vergangenheit, nach der verlorenen Kindheit, nach der ersten Liebe (копнеж по миналото, по изгубеното детство, по първата любов).

Тъкмо в зората на античната гръцка култура се ражда Одисея – епопеята, която е основоположница на носталгията. Нека подчертаем: Одисей, най-големият авантюрист на всички времена, е същевременно и най-големият носталгик. Той отишъл (без особено удоволствие) да воюва в Троя, където останал десет години. След това побързал да се върне в родната си Итака, но козните на боговете удължили плаването му най-напред с три години, преизпълнени с най-чудати събития, после с още седем, които прекарал като заложник и любовник при богинята Калипсо, която, тъй като била влюбена в него, не го пускала да си тръгне от острова.

В петата песен на Одисея Одисей ѝ казва: „Зная самият прекрасно разумната Пенелопа колко пред образа твой е нищожна със земната хубост... Все пак желая безспирно и цял ден копнея в дома си аз да се върна отново, деня си възвратен да видя“. И Омир продължава: „А денят си отиде и мракът се спусна. Двама тогаз в пещерата намериха кътче потайно, цялата нощ неразлъчни изпитваха сладост любовна“.

Нищо общо с живота на бедната емигрантка, каквато дълго време бе Ирена. Одисей живял при Калипсо истински dolce vita, живот охолен, живот, пълен с наслади. Въпреки това между сладкия живот в чужбина и изпълненото с опасности завръщане у дома той избрал завръщането. Пред страстното изследване на непознатото (приключението) предпочел апотеоза на познатото (завръщането). Пред безкрая (тъй като приключението няма изгледи някога да свърши) предпочел края (тъй като завръщането е примиряване с крайността на живота).

Без да го будят, феакийските мореплаватели оставили Одисей, завит в платно, на брега на Итака под едно маслиново дърво и отпътували. Такъв бил краят на странстването. Той спял изтощен. Когато се събудил, не знаел къде е. После Атина свалила булото от очите му и настъпило опиянението; опиянението от Голямото завръщане; екстазът от познатото; музиката, от която въздухът между земята и небето затрептял: видял залива, който знаел още от детството си, планината, която се извисявала над него, и погалил старото маслиново дърво, за да се увери, че си е останало такова, каквото било преди двайсет години.

През 1950 година, когато Арнолд Шьонберг вече от седемнайсет години живеел в Съединените щати, един журналист му задал няколко коварно наивни въпроса: вярно ли е, че емиграцията погубва творческата сила на артистите, че вдъхновението им пресъхва, щом корените на родната страна престанат да го подхранват?

Само си представете! Пет години след Холокоста! А един американски журналист не прощава на Шьонберг липсата му на привързаност към онова късче земя, където пред очите му се е разразил ужасът на ужасите! Но какво да се прави? Омир увенчал носталгията с лавров венец и така установил една морална йерархия на чувствата. На нейния връх е Пенелопа, много високо над Калипсо.

Калипсо, ах, Калипсо! Често си мисля за нея. Тя обичала Одисей. Живели заедно цели седем години. Не се знае колко време Одисей е споделял леглото на Пенелопа, но със сигурност не тъй дълго. Въпреки това възхваляват болката на Пенелопа, а се надсмиват над сълзите на Калипсо.