Капана.БГ

Капана.БГ

Художникът Иван Шишков- Шишо откри изложбата си „Парковете на Марс” навръх рождения си ден в галерия „Червеното пони” миналата вечер. В двора на къщата на чичо си Начо Културата, на по чаша уиски, Шишо удари чертата за изминалите 70 години пред автора на това интервю. Който не крие близостта си с твореца, за това и разговорът върви на Ти.

Иван Шишков за живота, за изкуството, за Марс, за надеждите, страховете и чуждите жени.  

Шишо, сигурен ли си, че не бъркаш годините? Да не ни будалкаш, невъзможно е да си на 70…

Лъжа няма. Нося си личната карта за всеки случай, ако някой не вярва я показвам. Това е голата истина- станах на 70. Не е за вярване, да. Но той духът ти дава някакви други сили и се чувстваш по друг начин. Като усещане главата ми е на 20-годишен, някакъв младеж след тийнейджърския период. Това, че тялото ми е на 70 няма никакво значение, то е биология. Възрастта не е пречка за духа. По-важното е да си съхраниш духа млад. Което е голямо и сериозно основание първо да се чувстваш добре, второ да имаш капацитет да работиш и да твориш. Както моята работа вече е само да си гледам изкуството, понеже се пенсионирах и съм много щастлив. Защото имам време да обърна малко внимание на себе си и на моите лични занимания. Затова се чувствам щастлив на 70.

Но на дансинга си като 20-годишен…

Танцувален съм си, да… челни стойки на дансинга. Правих и ковид олимпиади. Даже сега съм събрал 14 олимпиади на видео клипчета във флашки, общо около половин час, които ще подарявам на близките си приятели. Да се смеят, да се забавляват, защото събрани на едно място всичките ми олимпийски дисциплини звучат забавно. Колкото до самите олимпийски игри- когато си заключен в едно пространство ти идват някакви странни идеи и трябва да почнеш да се забавляваш по някакъв начин. Бяхме се изнесли на първата вълна в Брестовица и стартирах брестовишките олимпиади в двора на къщата- 9 клипчета. Правихме ги на прима виста, без никаква подготовка. Вечерта като се напоркаме и ми влиза някакъв бръмбар в главата. Та на сутринта, още махмурлясъл, Ванчето снима с телефон моите изпълнения. После продължихме с Хайдушките олимпиади, на Хайдушки поляни. И най-накрай в Пловдив, в галерия U P.A.R.K., на моята изложба, завършихме с арт олимпиадите. Събрах клипчетата на едно място и това ми е подаръкът за приятелите, да е по-весело. Да си ги гледат, а и да следват упражненията от различните дисциплини. Те упражненията винаги бяха свързани с някакъв алкохол. Така че няма да им е скучно на приятелите, когато гледат. А и да се сещат, че имат и по-възрастни приятели олимпийски, с още такива щури идеи.

Коя беше най-сложната дисциплина през тези 70 години за Шишо?

Опазването на приятелствата, което е много трудна работа. Тази дисциплина се оказа много сложно нещо. Защото с времето усещаш другите стойности на приятелството. И започват малко по естествен път да окапват, да окапват, което е много тъжно. В един момент се оказваш с много малък кръг истински приятели, които при случай могат да ти помогнат. Тези не ги броя за приятели, дето се отзовават веднага ако трябва да изядем едно агне и да изпием 20 литра вино. Тези са много. Но истинските са малко. Давам пример- като правих каталога за юбилея си обадих на приятеля ми от студентските години Румен Леонидов. Това момче го бяха накълцали преди месеци, не знам колко операции му правиха. Беше много зле, едвам го извадиха от тунела към оня свят. От шест месеца тоя пич не беше писал ред. И се нави, седна и за тези пет цикъла, които представям в каталога, ми написа по една страница поетичен текст, който няма претенции да е изкуствоведски. В един момент този каталог почва да ми прилича на поетична книга на Румен Леонидов с илюстрации на Иван Шишков. Това момче как го направи това нещо? При това го направи искрено, всеотдайно. Това разбирам аз за приятелство. Достатъчно е да имаш пет такива приятели, на едната ръка да ги броиш, за да се чувстваш щастлив. Това ми е равносметката и най-сложната дисциплина в живота ми.

А да приемем ли, че изложбата „Парковете на Марс” е вид равносметка, тъй като е много различна от работите на Шишо, който познаваме?

Абсолютно си прав. Тя е много различна. Това ми беше първото желание. Тя е концептуална изложба и е родена пак по време на тази пандемия. Темата, която си избрах, не е случайна. Петте цикъла от каталога, които са преди тази изложба, са свързани с мои бивши пътувания по света- Санторини, Мароко, Нормандия. В един момент обаче пътуванията спряха и трябваше да си измисля някаква друга дестинация. Така използвах последните полети до космоса, качих се на единия в последния момент и хоп, на Марс. И какво гледам там, на Марс- едни камъни. Едни кратери. Нищо интересно. И си викам „Бе майка му стара, трябва да се случи нещо интересно”. Та взех и боядисах камъните на Марс. Подредих ги тези камъни, някои приличат на борчета, други на пейки, комбинирах ги в платната и така се получи тази изложба. Умишлено е по-тъмна, защото космоса си го представям като едно тъмно пространство. Рамките са черни, ограничават цветното на платната. Аз не мога да избягам от моята интензивна цветност, но отзад фоновете са малко по-тъмни, по- космически. И това усещане за космоса съм го търсил, колко се е получило ще каже публиката. Аз си ги харесвам. Но не съм такъв нарцис, да правя изкуство за себе си. Вкъщи например нямам нито една моя картина да виси на стената. А имам колеги, в чийто домове има само техни работи. А аз вкъщи си държа на мои приятели и колеги картини, които или купувам, или ми подаряват. И си имам една прекрасна колекция. Като се прибера в къщи все едно имам хора, все едно в къщи има някаква сбирка, можеш да си общуваш с тях като ги гледаш на стената и ми е много готино.

Космосът ли е дестинацията за свободолюбивата душа, каквато си ти, в един такъв много странен период от живота ни, в който всички врати ни бяха и още са затворени?

Да, защото ние в момента сме капсулирани, никъде не ходим. Не че не ни се иска, иска ни се. Обаче от страх сме затворени и някак си свикнахме да живеем в това затворено пространство, въпреки че сме ваксинирани, или повечето от приятелите ми са. Но всички се пазят. Хората ги е страх да се здрависат, камо ли да се прегърнат. Спряхме да ходим по заведения, рядко ходим по театри и киносалони. Много по-често си седим по къщите. Седейки, ние все пак сме мислещи същества, започваме да си мислим в посока какво би направил в изкуството и какво да те стимулира. В такова време е трудно да ти дойде някаква креативна тема да развиеш. Но пък можеш да литнеш до Марс. Аз не се отчайвам. Скоро ми предстои пленер в кюстендилско. Очаквам след него да ми влезе някакъв бръмбар в главата и да измисля нещо ново. Предстои ми и едно участие на международно биенале на миниатюрата в Русе. Та трябва и за там да работя. Абе не ми е скучно, с толкова бръмбари в главата.

От камбанарията на тези 70 години имаш ли днес някакви страхове, а и надежди?

Имам повече надежди отколкото страхове. Старостта все още не мога да я приема като старост. Това, че съм на 70 ми е много странно. Даже синът оня ден ми вида „Оооу, дядка, дядка”. Ама дядката не мисли като 70-годишен. Повече виждаме перспектива пред себе си, отколкото страхове. А и в крайна сметка от какво да ме е страх. Животът в България е доста подреден. Аз съм един задоволен човек, нямам някаква криза на средната възраст. Нямам битови проблеми. Плащаме си сметките. Остава ми само надежда да си мисля за хубави неща, за пътувания, които съм сигурен, че след година-две ще почнат отново. Тя пандемията не може да продължава вечно, надяваме се да оцелеем. И да си продължим стария живот, със старите приятелства по света. И това нещо ми дава огромна надежда. Не ми остава време някаква мрачна мисъл да ми се прокрадне в главата и да ме тормози. Може би и затова се чувствам по-жизнен на тези години. И ми се живее като младеж- да имам активен живот. Упражнявам си дори домашен спорт, който сам съм си измислил- едни упражнения за проблемите ми с кръста. Решавам си и тях. Колкото по-малко проблеми имаш и с тялото, и с духа, толкова по-добре. Много съм си добре, направо съм си за завиждане. И особено така като има едно хубаво питиенце да си пийва човек… Е, вече драстично намалихме количествата. Но е хубаво така, за кръвното, не за друго. Намалихме и употребата на чужди жени. Даже сме ги спрели. Жените са страшно хубаво нещо, ако не те зарязват де. Аз имам една първа бивша, втора бивша, и трета бъдеща бивша. Първите две ме зарязаха, защото много хойках насам-натам, бях палав човек. Ама с третата се кротнахме някак, успокоихме топката, не дриблираме толкова.

Тя ти е кондиционен треньор на олимпийските игри все пак…

Да, да, тя ми е сподвижник. И с фиркането добре се справя. Всичко е наред. Бе, не мога да се сетя за нещо, за което да се оплача. 

„Не може да хейтите Хейтър номер 1 под тепетата!”. “Да си простак е флаш моб в наше време”. “Модерен Славчо, ама не от Учидонл, а от Филибе”. Това са част от коментарите под  статията ни “Най-гневният пловдивчанин – AngryAngel създаде пловдивския Филип Марлоу”: https://podtepeto.com/aktualno/nai-gnevniyat-plovdivchanin-angryangel-suzdade-plovdivskiya-filip-marlou/?fbclid=IwAR2HM_Xe_AoDgZaJvn3-FZMDSubwk1tDvMRWQmi0c-xByqzJuF3pV13l8JM

За хейтърите на Хейтр номер 1 под тепетата имам спийч:

Енгри е лоша компания, биха казали дружинните ви ръководителки, защото много му знае балалайката и не си затваря устата.

 

Да, Енгри е лоша компания! Това ще ви каже фешън гурото ви. Айнджъл не си епилирВа краката /за гърдите не знам, а и да знаех не бих го написала, защото жена му още не му вярва, че е известен/ и не си оформя веждите и брада в бербер шоп в Капана.

Не прие крафт бира /само пред аудитория/,  което значи, че е звезда и си пази  имиджа на де моде пич. А звездите не са стока, викаше баба ми.Права е баба!

Енгри е стока, ама и книгата му е.

И всички са прави

Ако не са, ще станат…  защото нищо не е свършило, ако краят не е щастлив.

 

А книжната кариера на Енгри сегта започва, както и запознанството ви с Хрецел Вазов…

Само за този коментар съм но комент – “Имаше една група Bad Company”.

Хейтете това

https://www.youtube.com/watch?v=SuSuRk5DMJU

Bad Company – Simple Man.

 

Ето пък какво написа самият Ангел Кочев при излизането на първата му книга:

Искам да помоля големите книжарници да не слагат на лавиците си бебчето ми до comfort literature за психо-Монтесори майки от типа на Елиф Шафак, където един от разказвачите е смокиново дърво – уот дъ фак? – първо, заради естествената ми неприязън към властни, успешни жени, които искат да минават за по-интелигентни от мен, и най-вероятно са, и второ, щото моят герой, ако види смокиново дърво, дето му говори, ще го отсече, ще го залее с бира и ще го запали и ще танцува джига около него… аре да не смесваме жанровете, а…?

Сложете ме до Мураками, Стайнбек и Селинджър… ако ще е дама – минимум Труман Капоти…

А сега ето какво каза Ангел Кочев- AngryAngel пред Под тепето, малко след излизане на дебютното му криминале „Лоша компания”.

„ Ангел Кочев и AngryAngel реално е един и същи човек, но пише за различна аудитория. Писането на AngryAngel във Фейслук и позитивните отзиви под постовете доведе до книгата. Хората ме окуражаваха и затова си мислех, че мога да го направя. В началото идеята бе да напиша пълнокръвен роман. Но това е хард уърк. Много трудна работа. Тези фрагменти във Фейсбук, които всеки ден можеш да продуцираш, на мен много лесно ми идват, те буквално са поток на мисълта. Но романът е трудна работа. Затова първо написах едната новела, но от редакторска гледна точка беше много кратка за издаване. Затова написах като продължение втора новела. Може би в един следващ етап ще има и роман. „Лоша компания” е доста грубовато, нерафинирано повествование. Езикът не е AngryAngel. Тя не е в стила на AngryAngel, не е заводски хумор. Книгата е опит за художествена литература в жанра на Чандлър. На ръба на цензурата е. Опитал съм се с езика на добрия вкус да придам малко по-мрачни краски, доста тежки на моменти”, обясни за дебютната си книга Ангел Кочев.

 

Признава, че в началото го е било страх да иде при издател, за да не бъде отхвърлен.

„Затова реших да си наема редактор с идеята после да си я издам сам, да си е моя книгата, да си я държа в къщи. Попаднах на Або, който се оказа професионален редактор от голямо издателство- Рива. И ми вика: „Пич, това е много готино, ще говоря с колегите на редакторски съвет да видим дали не можем да го публикуваме”. И те го харесаха. Прецених, че е по-добре да се доверя на издателска къща, за да не съм поредният графоман, който си пише и издава нещо сам. Когато има издателство зад теб си е един вид одобрение от истаблишмънта”, намига Кочев.

Питаме го за главния герой Херцел Вазов- пловдивският Филип Марлоу.

„Има хляб в него да се развие. Той е доста интересен като личност, от типа самотен частен детектив. Е, има доста клишета в книгата. Името Херцел Вазов и инспирирано от една табелка на улица в нашия квартал, кръстена на доктор, който се казва Херцел. Много ми хареса това име и го откраднах. А Вазов го добавих, за да е по-чуваемо”, обяснява Енгрито.

Подчертава, че в книгата има референции към детство му през осемдесетте години на соц периода.

 

„ Хората си мислят, че съм червен, а аз не съм. Просто имам носталгия по детството”, допълва Ангел Кочев.

Както очакват мнозина, името на книгата е инспирирано от култовата рок банда Bad company. В музиката има много референции към музиката, която Кочев харесва. А Bad company, съвсем естествено, е една от тачените банди за рок енд рол душата на писателя.

Кой всъщност е Кочев? AngryAngel ли е? Готиният съпруг или якият учител? Или пък гневният хейтър? Писателят или блогърът? Тези въпроси си задават множеството фенове на автора. „Жена ми е много притеснена. Вика си „Ся, тоя пич нещо се чална!”. Водим деца на училище, фемили хава, и аз й викам, че трябва изглеждам екзотично, да съм оригинален. И тя се притеснява. И още не вярва, че съм известен”, смее се AngryAngel.

„ Всъщност, в „Лоша компания” е животът на Ангел Кочев, който той винаги е искал да живее. Но пие ракия в седем и слага децата в осем. Това е животът, който заслужава”, допълва сериозен.

На какво се гневи най-силно? На много заобикалящи ни идиотии, естествено.

 

„ AngryAngel? Това е аутлет за гнева. Аз съм доста гневен човек. Мисля си, че затова се поучава- защото хората наистина го усещат. Някои неща сериозно ме ядосват. Но те не са битови неща. Много ме дразни гайдарят на Главната. Хората това не могат да го разберат, но ние работим там отгоре, преподаваме, а той свири две песни по цял ден. Колкото до Монтесори хейта- това е една метафора. Не Монтесори е проблемът. Но все пак не харесвам Монтесори. Всъщност сферата на образованието много оправиха. Не е зле така да оправят и другите сфери. Кадърни са хората, имат много добри условия в училищата и се развиват. Дълбоко не съм съгласен с царящата политкоректност. Аз нямам нищо против хомосексуалистите. Дори не ми пречи, че се демонстрира. Един от любимите ми филми например е „Планината Броубек”. Дразни ме най-вече преструвката. Когато човек е нечестен, подражава, опитва се да изпълнява определени обществени критерии. Това ме дразни. От там идва това „джибой”- човек, на който му е много важно да демонстрира някои определени неща. Най-силно ме разгневява лошотията на хората, простотията. Разгневяваме ме откровената кражба от обществените средства. Или начинът, по който изглежда едно детско спешно отделение. Разгневяваме това, че никой не дава пет кинта за важните неща в живота”, изброява Ангел Кочев.

След което подчертава, че го балансира блогът, семейството, децата. И рок музиката.

„ Тежко е, защото имам около себе си много хора от Смолян например. И като искам да напиша, че някой е дошъл от Смолян и си гледа животни в двора, тези хора около мен се обиждат. Докато го преодолееш това, че хората трябва израснат това, че явно аз се шегувам, е трудно. Добрата новина, че никой не се е обидил, поне външно. А например имам приятел, който е директор в Либхер, а жена му е от Смолян. От друга страна имаме голям бизнес в Тракия, а колегите на работа докато се легитимирам като човек, който хората харесват, а не искат да убият, се притесняваха Свикнаха хората с този образ, той реален, част от мен е. Това ми помага да релаксирам”, разказва за трудностите на това да нареждаш здраво във Фейсбук Ангел Кочев.

„ Не е тайна, че в последните десет години не съм гласувал. За което много хора ме упрекват, защото критикувам всички. Но не мога да се пречупя, адски са ми неприятни. В голямата си част всички политически партии са ми свръх неприятни. Няма как да се пречупя да гласувам. Сега наистина много ме ядосаха със Слави Трифонов в парламента. Това може да ме накара да гласувам на през есента. Това, че Слави Трифонов е в парламента е много обидно за всички”, заявява Ангел Кочев- AngryAngel.

Очакваме да видим докъде ще отведе писателя Ангел Кочев героят му Херцел Вазов. Дотогава ще се наслаждаваме на чувството за хумор, иронията и самоиронията му на блогъра AngryAngel. Но и ще посетим премиерата на „Лоша компания” 28 септември  от 19.00 часа в клуб „Петното на Роршарх“. Защото е адски готин и го чувстваме като част от семейството на Под тепето и Котка и Мишка.

500 километра ще измине пеш артистът Цветан Кръстев в подножието на Бунарджика през следващите няколко дни. Целта на гостуващият в Пловдив по резидентната програма на общината творец да отъпче зелена площ в знака на безкрайността, а пърформансът му се казва „Дзен алея или 33 м от безкрайността“.

„Надявам се тази безкрайност да не бъде скъсана след като отъпча пътеката и да имам последователи, за да стане трайна. Разчитам и на подкрепа по време на отъпкването на зелената площ- надявам се повече хора да се включат”, каза вчера варненският художник на среща с журналисти.

Брояч ще отчита обиколките в знака на безкрайността на Цветан Кръстев, докато той изминава тези 500 километра. Информационна табела ще оказва, че всеки може да се включи в акцията. Зелената площ ще е съвсем близо до бул. „Руски”. Разстоянието на самия знак ще е 33 метра, а отъпкването ще продължи няколко дни.  

Освен това той ще засади дръвче в близост до Алеята на космонавтите на върха на хълма, като ще го маркира с метална табела с надпис „Посадено от мечтаещ да бъде космонавт”.

„Няколко поколения момчета мечтаеха като пораснат да станат космонавти, а момичетата мечтаеха да станат балерини. Днес младежите мечтаят да станат ММА бойци, а момичетата- чалга певици”, отбеляза тъжно Цветан Кръстев.

В галерия „Капана“ творецът представи работата си от 1985 г. досега, както нова серия от десет кратки видеа, вдъхновени от Пловдив.

С много чувство за хумор и очарование от града авторът обяви бъдещ гастрол на Черно море на Античния театър, проследи сезонната миграция на златните рибки в Цар Симеоновата градина и предложи няколко алтернативни идеи за разхлаждане на Пловдив през лятото. Една от тях е премахване на паметника на Альоша и поставяне на вятърен генератор, който да разхлажда в жегата под тепетата. „Не го предлагайте на Общинския съвет”, съветва във видеото зрителите Кръстев.

С видеата предлага още организиране на референдум за сиеста в Пловдив, възстановяване на Марково тепе с посланието от всеки мол да направим хълм.
Цветан Кръстев е първият резидент в пилотното издание на най-новата инициатива на Община Пловдив в подкрепа на свободните артисти и секторите на културата и туризма.


Австрийски музикални седмици ще представят една изключително интересна програма в рамките на юбилейното си 25-то издание.  На 21 септември 2021, 19:00 часа, в Галерия „Димитър Георгиев“, Пловдив ще гостува „Трио Лобковиц Виена“. Очаровани от богатството на тембрите и вдъхновени от репертоара за този не съвсем традиционен формат за трио - флейта, виола и пиано - Вали Хазе (флейта), Сребра Гелева (пиано) и Роберт Бауерщатер (виола) основават през 2021 г. Трио Лобковиц Виена. Идеята за името на триото идва от творбата „Серенада за пиано форте, флейта и виола“, композирана от Йозеф Рьослер, капелмайстор на княз Лобковиц във Виена през 18 век. В допълнение към други авторски композиции за тази музикална формация концертните програми на Трио Лобковиц Виена са обогатени с дуетни и солови произведения от различни музикални епохи (от K. Ф. E. Бах до M. Дюрюфле).

Тримата музиканти живеят във Виена и работят в две от най-известните музикални институции в града, в Университета за музика и сценични изкуства във Виена и във Виенската филхармония.

На 29 септември 2021, 19:00 часа, в Галерия „Димитър Георгиев“, Пловдив е следващият забележителен концерт - Дуо Максим Цеков (цигулка) и Софи Друмл (пиано).

Максим Цеков е роден през 2000 г. и получава първите си уроци по цигулка от Дина Шнайдерман на 5 годишна възраст. След това е ученик на Иван Димитров (Виенски симфоничен оркестър) в продължение на много години, а през 2015 г. е приет в Университета за музика и сценични изкуства Виена. Той посещава майсторски класове при Бенямин Шмид, Николай Шепс-Знайдер, Щефан Пикард, Таня Бекер-Бендер и Инголф Турбан. През 2019 г. е активен участник в майсторския клас на Герхард Шулц в известната Академия Кронберг. Като солист и камерен музикант той изнася концерти в известни международни концертни зали и фестивали като Musikverein и Konzerthaus Виена, Theater an der Wien, международния фестивал за камерна музика Allegro Vivo. Максим Цеков е победител в Международния конкурс за цигулка Kloster Schöntal 2019, където получава и специалната награда Бах. Носител на награди от Международния музикален конкурс CIMA, австрийския федерален конкурс „Prima La Musica“ и известния младежки конкурс „Musica Juventutis“.

Като победител в Международния конкурс за цигулка „Алберто Лиси 2020“, Максим Цеков свири на цигулка от Жан-Батист Вийом от 1829 г., предоставена му от Асоциацията Rencontre Musicale Camerata Lysy.

„Mittelbayerische Zeitung“ представя младата цигуларка и пианистка Софи Друмл като „изключителен талант, който впечатлява публиката със своите технически и творчески умения.“ „Kleine Zeitung“ пише: „... изключително  талантливата цигуларка Софи Друмл от Виена, която е само на 21 години, впечатли публиката с невероятна тонална чистота, огромно богатство от тембри, удивителна зрялост и завладяваща виртуозност“ …„Поредният концерт на 21-годишната Софи Друмл - този път тя се отличи не като цигуларка, а като пианистка в солови произведения на Моцарт и Шопен - беше изпратен с нестихващи овации! "

Лауреат на многобройни конкурси Софи Друмл се изявява като солист на четири континента. Учи пиано с Кристофер Хинтерхубер във Виенския музикален университет и с Жак Рувие в Моцартеум Залцбург и цигулка с Бенямин Шмид. От 14 годишна възраст работи с Паул Гулда, което има съществено значение за нейното творческо развитие. Концертмайстор  на Международен институт за оркестър Attergau 2019 на Виенската филхармония. Световно турне с TwoSet Violin и Hilary Hahn – досега техните видеоклипове имат над 10 000 000 гледания. През октомври 2020 г. дебютира в Голямата зала на Wiener Musikverein.

Софи Друмл свири с цигулка Жан-Батист Вийом, Париж 1858, Applebaum, предоставена ѝ от Австрийската национална банка.

Събитията се осъществяват с подкрепата на община Пловдив и са част от Културния календар на града за 2021 година.

Проявите ще се проведат при строго спазване на противоепидемичните мерки, препоръчани от Министерството на здравеопазването: настаняване на зрителите през един стол, спазване на физическа дистанция от 1,5 м, задължително носене на маски и дезинфекция на ръцете при влизане в обекта.

Каква е връзката между „Последният император” на Бертолучи и Празници на Стария град? Любопитен въпрос с еднозначен отговор -  връзката е Боряна Върбанова или още Цяо Хун - името, което й дават китайските роднини и в превод означава „Малка дъга”. Тя е художник и арт консултант на филмови продукции и пазител на родовата памет на прочутите си родители Сун и Марин Върбанови. Тя прие поканата на екипа на ОИ „Старинен Пловдив” и ще присъства на 18.09. от 11:00 ч. в Къщата на Никола Недкович на откриването на изложбата с творби на космополитния творец - новатор и неин баща проф. Марин Върбанов.  Той е първият български артист, получаващ специално образование в Китай и един от първите наши сънародници, установили се в страната на коприната и чая след културната революция. Тези и още интересни факти ще научат посетителите на изложбата, защото освен  творби на Марин Върбанов, към изложбата специално изработени табла  „разказват” за живота и творческата му кариера -  достойни за кинолента.  

През целия ден, в зоната наречена „клюкарника”, ще имате шанса да видите и документалния филм от поредицата „Децата на Другата България”: историята на известния български художник Марин Върбанов и неговите наследници, любезно предоставен ни от авторския екип - Георги Тошев, Аглика Делайе и Ема Константинова.

„Боряна Върбанова живее между Пекин и Париж. Тя е изключително известна  в арт средите, за нея родовата памет и връзката й с България са силно закодирани. С чест и вълнение приемаме факта, че ще бъде наш гост!” -  споделят от екипа на института.

Тазгодишното издание на Празници на Стария Град преминава под мотото Код Памет. Като пазител на културното наследство, екипът на института поставя акцент върху живота и творчеството на една личност, която е оставила следи на три континента, превърнала се е в символ на авангардния подход в изкуството.

 „Силно вярваме, че тази експозиция ще привлече любознателни посетители, които ще научат за този забележителен български творец! Запазете в своя „Уикенд в Пловдив” среща с майстора на текстила Марин Върбанов - 18.09. в 11:00 ч . в Къща Недкович!”- канят от екипа на института.

Експозицията може да бъде видяна до 30.09.2021 г.

В галерия Sarieva бе открита изложбата “В защита на твърдия материал” с куратор Веселина Сариева. Събитието постави начало на мащабния проект Future Unforgattble и представи обновеното пространство на една от първите галерии за съвременно изкуство в България, която вече носи името Sarieva.

След “В защита на твърдия материал”, Future Unforgettable ще излезе от пространството на Sarieva и до края на 2021 г. ще се развие чрез партньорски организации и в интернет с основни изложби, сателитни изложбени жестове, документална видео серия, програма от прожекции, срещи с художници, пространствени ситуации и интервенции, отворени разговори, изложбени турове и разговори, турове в колекции, публикации на тематични тестове, препоръчителна библиотека.

Първата изложба от проекта - “В защита на твърдия материал” - обхваща последните 45 години в българското съвременно изкуство като представя творби, създадени между 1973 година и 2019 година на авторите Рада Букова, Лъчезар Бояджиев, д-р Гатев, Правдолюб Иванов, Владимир Иванов, Мария Налбантова, Стефан Николаев, Радостин Седевчев, Недко Солаков, Камен Стоянов, RASSIM®, Иван Мудов с 0GMS. Творбите са притежане на частни колекции от Пловдив, София, Париж, Брюксел.

Изложбата свързва във визуална среда характерни за българското изкуство теми, представени в работите на авторите и чрез техните художествени практики: политическа опозиция, институционални дефицити, институционална критика, индивидуализъм, връзката име-институция, тяло-институция, инструментализация, експанзия на тялото, тялото като инструмент и политическо, опозициите “вътре-вън”, “общност”-“личност”, напрежението и чупливостта на границите и не на последно място - трудът.

“В защита на твърдия материал” представя не само физическата и концепуална трансформация на галерия Sarieva, но и своя авторския проект на Веселина Сариева Future Unforgettable (Бъдеще незабравимо).

Future Unforgettable е мултижанров проект в сферата на визуалните изкуства, който поетапно създава среда. Тематичният му профил е многообхватен: през кураторски анализ и селекция се представят теми като съвременно българско изкуство от 80-те години до днес, колекционирането на изкуство, картографирането на актуални места за изкуство в България, съвременни институционални практики, хипотези за миналото и бъдещето.

Първите колаборации на галерия Sarieva в рамките на Future Unforgettable са със софийските галерии Аросита и ONE, където до края на септември ще бъдат представени творбата на Сашо Стоицов - “Саксофонист в банята” (1973) и творба на Расим от цикъла “Корекции, 1996-98” (2015).

Да отскочиш до Марс, за да нарисуваш камъните на червената планета. Това направи художникът Иван Шишков-Шишо, който откри изложба „Паркове на Марс” навръх 70-годишнината си снощи в „Червеното пони”. Десетки приятели, колеги и почитатели на четката му го поздравиха лично за юбилея в знаковата галерия в Стария град- къщата на Начо Културата. И откриха, че камъните на Марс всъщност не е задължително да са червени, нито пък да са камъни. И че червената планета всъщност е изключително колоритна, жива и привлекателна.

„ Шишо е единственият човек, който събра смелост да нарисува камъните на Марс. Но и ги оцвети така, че да изглеждат прекрасно. Да има още много пътешествия, които след това да показва в изложби”, обърна се и към рожденика, и към гостите на събитието Рени Николова. Тя посочи и още топлия от печата каталог на Иван Шишков, който обхваща пет цикъла, завършили с изложби, с текстове на Румен Леонидов. Той дойде на събитието специално от София, за да прочете онова, което е написал за изложбата „Парковете на Марс”.

„ След 30 години, пак на този ден, да бъдем тук. Стягайте се”, обърна се към гостите Румен Леонидов.

„ Шишо имаше една молба да напиша нещо за каталога му, което ме върна към живота на писането. Защото една година нищо не ми се пишеше, не ми се живееше, такава депресия, в каквато никога не съм изпадал в живота си, дори в най-тежките години на социализма”, каза Румен Леонидов.

И прочете написаното за последната изложба на приятеля си Иван Шишков:

Когато тялото не може да пътува, духът лети и сe лeкува…

Тази изложба е зачената по време на новата световна война, в която цялото градско население бе под домашен арест с право на индивидуално свиждане… По признанието на самия Иван Шишков невъзможността да се озарява извън родната ни природа и другите земни красоти, го е изстреляла извън Земята, извън нашата планета.
Този полет на духа не е странен за Шишо. Душата му на вечен пейзажоплавател и бродник из магичността ни е известна от предишните прекрасни изложби. Но сега той надмина себе си и заби тежката си котва в повърхността на марсианските хроники.
Маестрото от силно впечатлителен художник, омайващ се от непознати за българския трудовак континентални кътчета, тук се самоназначил за космически заселник. Блестяща авангардна идея, осъществена по класическите принципи на предишните му художествени зрелища.
Но този път разликите са не само колоритно очевадни, но и различни смислови, ментални и многопластови като нови внушения.
Замислете се защо това огнено сборище на визии от Червената планета е именувана „Парковете на Марс“? Не е ли по-логичното полетата или градините, дори пустините на Марс? Както знаем, от марсиянците  е останало само камъняк, сиви до смърт кратери, безлюдност, безцветие, безнадежност.
Тази гледка е убийствена и точно тя е извадила Шишков от домашните пантофи и е полетял духом към мъртвилото на марсовата гравитация.
Жизнената и неизтребима енергия на този живописец го е тласнала към оцветяването, разцветяването и очовечаването на покойната планета.
Това е хем индивидуален протест срещу нелоялната война против земляните, хем е опит за преселение със средствата на фантазията и философията, хем физическа намеса в космическия порядък.
Шишо не е фантаст, но според него, Парковете на Марс трябва да ни подскажат за наличието на невидими същности, които въпреки кретенските за нас кратери и прахотии, има къде свободно да се разхождат, облитат, разлистват и размножават. Докато в малката като човешка длан родина зелените паркове бяха зорлем обезлюдени, забранени за разходки, а за присядане на скамейките бяха раздавани тлъсти глоби.
Шишо е наситил с живот нови въздушни територии на своя талант. Това изригване е колкото предизвикано, толкова и естествено, защото е поредното му търсене и поредното му самооткритие.
Шишовата същност е разкрепостена, лайартна, непослушна, съпротивителна. Той не се слага на битието, а има дързостта а му предлага помощ. 
Вгледайте в тези картини и ще осъзнаете, че почеркът му е различим, но усещането за неповторимост е друго – още по-магично, още по-цветно влюбено, още по-смислено в общия план и във фрагментите.
Завиждам на Шишо, завиждам на всички същества, които убиват само при самозащита, и му благодаря за защитата на живота ни, не само на нашия, на неговите друзя и френдове, но и опита му да спаси по свой начин цялото неблагодарно човечество.
И този сполучлив опит заслужава не сама аплодисменти и бисиране, но и разграбване на картините му и разпръскване им по домовете ни. Те ще са нашите малки телескопи, с които денем и нощем можем да търсим онази звезда, която Шишков преоткри за нас, арестуваните от вируса на световното безвремие.
Бъди честит, все така читав и честен към себе си, приятелю, светът едва ли ние ще оправим, но ние променихме този свят! Амин.

Страница 1 от 1960

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…