Бунтувам се като се опитам да не се отказвам, казва съвременната Евридика

Надявам се днешната ситуация в България да не влезе в никой мит, да не се споменава в едно далечно бъдеще, защото тук живеем в една жестока срамота

Луиза Григорова е в трескави репетиции в пловдивския театър. Остават броени дни до премиерата на новия спектакъл на режисьора Стайко Мурджев „Евридика”, в който тя играе главната роля. Луиза за съвременната Евридика, за любовта, бунта и наколенките пред Иво Дернев. 

Правите съвременен прочит на красивия мит за Орфей, каква е съвременната Евридика?
Да, правим съвременен прочит на мита, по текста на американската авторка Сара Рул. Митът в оригинал е разказан повече от гледната точка на Орфей и онова, което му се случва. Там Евридика е нещо като притурка към Орфей. Докато тук пиесата звучи може би доста феминистично. Не случайно се казва „Евридика”- тя е водещият персонаж в този разказ. Всичко е през нейните очи. Орфей и Евридика не са представени като романтиците от мита, а в съвременен вариант- като едни абсолютни хипстери и до някаква степен бунтари, което за мен лично е адски интересно. Интересен е пътят, който персонажът ми извървява по време на цялата пиеса. Тя преминава през всичко, което човек изживява за един живот, а и повече. Виждаме как преживява любовта си, смъртта си, любовта към бащата, който среща в долната земя. Именно там се изправя пред жестокия избор- любовта към мъжа или към бащата. Няма да издавам какво избира, но изборът го прави тя, а не Орфей. Не Орфей е този, който се обръща назад на излизане от подземното царство. Евридика е тази, която провокира Орфей да се обърне, тя прави избора. Персонажът, съответно и аз, преминаваме през много пластове и за час и половина се изживява един цял живот.

Представяш ли си ситуация, в която би направила подобен избор? Например между напрегнатия свят, в който нямаме време и света, в който цари безвремието?
Оказва се, че нищо не е вечно, дори безвремието в подземния свят. Евридика прави огромен избор. Аз също съм си мислела ако се изправя пред нещо подобно какво ще се случи.  Може би ни влияят много често моментните настроения и усещания и ти никога не може да си подготвен за такъв ход. Нямам представа какво бих избрала, това е трудно решение. Не можеш да напишеш на един лист- това харесвам, онова не харесвам и да ги сравниш. А после да кажеш- избирам това. Този избор някак не е рационален- идва от усещания, преживявания и моментно състояние. Това прави и Евридика- опитва се да постави на карта двете възможности, но това е абсолютно невъзможно, тъй като и двете имат своите предимства. Така че избирайки го правиш под моментното ти състояние на духа.

Днес имаме ли време да се обичаме?
Може би аз имам това време. Аз много се отдавам на любовта. И това не е любовта към съответен човек, или любовта към професията, или към приятелите. Това е някаква всеобща любов, не мога да живея без нея. И слава Богу съм обградена до голяма степен от хора, които също не могат без любовта. Любовта е като цяло усещането ми за живот, ако трябва да съм честна. Без да обичам не мога да правя каквото и да било. Без да обичам сцената не мога да бъда на нея. Без да обичам приятелите си не мога да бъда сред тях. Опитвам се по някакъв начин, надявам се един ден да го постигна, тъй като не съм на 100 процента перфектна в това, да правя всичко по свободната си воля и от любов. По този начин поне мога да гарантирам на себе си, че съм искрена в това, което правя.

Пишем ли митове днес?
Много често ме тормози мисълта „За какво точно съм тук, защо съм се появила на този свят и какъв е моя принос към него?”. По някакъв начин съм успяла да стигна до заключението, че ние в крайна сметка сме много малки, но въпреки това сме значителни частички в общото, в голямото, което може би накрая трябва да се случи. Какво е то обаче аз все още не мога да разбера. Това е много голямо мое търсене.  Много страдам от това, че не знам точно какъв е смисълът на съществуването. Ако трябва да говорим за конкретната ситуация и особено в България- надявам се това да не влезе в никой мит, никога да не се пише и никога да не се споменава в едно далечно бъдеще. Защото тук живеем в една жестока срамота. И все пак имам някаква вяра и надежда, че не може да сме се пръкнали просто така, трябва да оставим много важни неща след себе си. И някак си се опитвам да намеря кое е това много важно нещо, което ще оставя. Не знам дали важното е да оставиш десет тома с произведения, 20 диска или 200 филма. Може би онова, което трябва да оставя аз е едно дете? Не знам и още не съм стигнала до отговора. Надявам се, че ще има време, в което ще се говори за нас, хората, които искат да оставят нещо, искат да допринесат нещо за голямото цяло, което вече никой не знае какво е.

Как се бунтуваш, преди броени дни всички в театъра имаха повод за бунт?
Не съм от хората, които се бунтуват изявено. Не се чувствам като говорител или революционен водач. Бунтувам се като се опитам да не се отказвам. Бих се борила например ако разбера, че актьорството не е моето призвание, да продължа да правя нещо. А не просто да се откажа, да мрънкам в къщи и да съм недоволна от ситуацията. Имаше една такава сентенция: Ако не ти харесва мястото и ситуацията, в която се намираш- премести се, не си дърво! Това е моят бунт, че аз дори изпадайки понякога в състояние на отчаяние, се опитвам бързо да изляза от нея и да продължавам да се боря. Ето, правим представления, не знаем дали те ще бъдат оценени, но все пак работим, правим, даваме.

Какво ти отнема това даване?
Номадска професия е актьорската.  Коства ми разни неща, но това е личен избор. Това е нещо, което съм си избрала. Ако не исках да ми коства, ако ми пречеше това, че не виждам семейството и близките си, че водя така наречените телефонни любови, ако това ми харесваше, щях да работя във някоя фирма и да цъкам на компютъра по цял ден. И готово- ще ходя сутрин на работа, вечер ще се прибирам, ще готвя и всичко ще е супер. Но дали? Не! Поне моето усещане не е такова. Има хора, които това ги прави щастливи. Мен не. И когато някой ме попита дали ми е трудно отговарям: Да, но това ми харесва.

Репетираш с наколенки, защо?
Защото 14 години се занимавах непрофесионално, но доста сериозно с класически балет. Малко или много съм си понатоварила коленцата си. Тук имаме доста мизансцени, в които сме по земята, освен това има въздушна акробатика и си ги щадя доколкото е  възможно, защото в крайна сметка духът може да остане жив много, много дълго, но тялото за съжаление се амортизира. Така че трябва да се пазим.

Кога ще те видим на сцената и с какво очакване да влезе публиката в театъра за вашия спектакъл?
Хората, които искат да се докоснат до този спектакъл и смятат, че това е някаква тема, която би ги развълнувала, да заповядат на премиерата на 22 декември. Мога да им препоръчам да влязат в театъра с нулево усещане, очакванията да бъдат нулеви. Моят личен пример е такъв- ходя на кино или театър с нулеви очаквания, обичам да изчиствам абсолютно всичко от съзнанието си, да се превърна в бял лист и някой  да напише отгоре. А след това да преценя дали написаното ми харесва или не. Искрено се надявам това, което ние ще напишем на белите листа, да бъде вълнуващо и да бъде един от тези листи, които оставяш и имаш нужда от време на време да го вадиш от архива и да прочиташ пак.

Сексът бе единственият отдушник по време на комунизма, отбелязва авторката на „Сексът и комунизмът”

Тази книга ме освободи, казва днес писателката, разказала потулената история за жестоко изнасилване от преди десетилетия

Хората на перото искат държавата да дотира финансово българските автори за всяка продадена книга

Сексът е опасна дума- всички го правим, но когато трябва да го вербализираме става сложно, каза на представянето на новата си книга „Сексът и комунизмът” известната сценаристка, писателка и драматург Милена Фучеджиева. Тя бе поредния гост в литературния салон Spirt&Spirit в Петното снощи. В последния си роман Милена разказва за комунизма през секса, както сама казва. Подчертава, че нито заглавието на творбата й, нито съдържанието търсят провокацията и скандала. Всъщност книгата е дълбока история за невъзможната любов в едни тоталитарни времена, за единственото, с което си свободен да експериментираш- собственото си тяло, за страха и за липсата на справедливост. Милена пише без задръжки, но не да шокира, а да направи разказа си по- истински. Какъвто всъщност е. Има дори автобиографична нотка.

Тази книга ме освободи страшно много. Натрупано по време на годините на комунизма, в които, не крия, бях галеник на съдбата заради родителите си. Но както се казва: Богатите също плачат. Не слушайте родителите си, че е било хубаво през соца, посъветва младоците в Петното авторката. И разкри, че най-яркият момент в книгата- началото му, в който група мъже изнасилват брутално гимназистка, е автобиографичният. Това е истинска история. Става въпрос за моя съученичка от Френската гимназия, която на един терен, както тогава казвахме на партито, бе изнасилена от 9 наши съученици. И това се потули, тъй като те бяха синове на неслучайни хора. Момичето забременя, роди и остави детето в дом. Скоро я видях- има съпруг, семейство, но това сигурно не се забравя. Е, ние в училище така силно бяхме потиснали в себе си тази случка, че някак я забравихме докато. Цялата гимназия знаеше какво се е случило, но всички мълчаха. В този момент аз разбрах, че справедливост няма. Не крия, бях потулила някъде дълбоко в себе си тази история. Но цялата книга се отвори пред мен като идея, когато срещнах случайно на улицата един от насилниците, който чух да казва по мой адрес: Тая не успях да я мина! Побеснях, това ме провокира. Всички в тази история вероятно се разпознават от книгата, но никой до сега, откакто тя е на пазара, не е посмял да каже, че тази история не е вярна, разкри мотивът да хване перото и да подхване „Сексът и комунизмът” Фучеджиева.

Не скри, че се надява са разчисти сметките си с някои от персонажите в творбата си. Като няма да го направи в реалния живот, а в продължение на книгата, в която ще пише за 80-те и началото на 90-те години. Надява се „Сексът и комунизмът”  да се филмира, тъй като има много кинаджийска конструкция . Авторката вече си е избрала и режисьор- Стефан Командарев. Не знам обаче как ще се развият нещата. Той работи по други проекти засега, отбеляза Милена. 

Не вярвам в любов, обградена от страх, каквато беше в онези години. Страх, че някой те гледа, някой те следи, доносничи. Любовта може да е истинска само ако се чувстваме свободни. В сексуално отношение обаче бяха разкрепостени времена. Защото сексът беше отдушник, единствен отдушник  по време на комунизма. Човек беше ненаказуем само със собственото си тяло. Сега младите правят по-малко секс, отколкото ние тогава, смята Фучеджиева. Категорично не одобрява да сравняват работата й  „50 нюанса сиво”. Супер тъпа лошо написана книга, определи световния бестселър тя. И допълни: Моята книга има съвсем други задачи.

 Писателката и гостите на литературния салон се замислиха кои са най-сексуалните сцени в родната литература. И много, ама много се затрудниха. Защото истинските такива се броят на пръстите на едната ръка. Виж, еротичният ни фолклор е нещо извънредно, отбеляза Александър Секулов.
На финала на разговора Фучеджиева сервира на присъстващите и новина, свързана с културните политики, покрай които в последно време ври и кипи. Тя разкри, че скоро писателите у нас ще поискат от министъра на културата Вежди Рашидов държавата да дотира финансово българските автори за всяка продадена книга, както е при продажбата на билети в театрите и оперите.

87 автори представиха творбите си в галерията на Гладстон

Иван Шишков, Емил Марков, Венета Маринова и Деляна Георгиева грабнаха годишните наградите на Дружеството

Иван Шишков, Емил Марков, Венета Маринова и Деляна Георгиева са носителите на годишните награди на Дружеството на пловдивските художници. Творците бяха отличени на откриването на голямата коледна изложба на всички членове на ДПХ, която напълни до тавана галерията на Гладстон снощи. Тази вечер тук виждате една великолепна палитра от различности, насочи председателят на Дружеството Снежана Фурнаджиева публиката към работите на 87-те нейни колеги, подредени на двата етажа в арт пространството.  Малцина си спомниха кога за последно е имало подобен интерес към годишната коледна изложба и от страна на артистите, и от страна на почитателите на изобразителното изкуство. Всеки сантиметър в залата бе използван и оползотворен, за да може да бъдат събрани всички платна на майсторите на четката и цветовете. В едно с огромния интерес към събитието дойде и другата голяма новина- увеличеният награден фонд за призьорите в конкурсната програма. Новина е и присъствието на представители на общината- за първи път от много години те са тук, сред нас, отбеляза доволна Фурнаджиева.

Видно е, че времената, в които едва успявахме да напълним първия етаж в галерията, са безвъзвратно отминали. Нивото е изключително високо. Силите, които са се акумулирали в нас дават своя плод. Резултатът е все по-добър и по-мощен, каза Вихра Григорова, преди да оповести имената на номинираните за годишните награди на ДПХ. Най-заслужено призовете отидоха при  Иван Шишков, Емил Марков, Венета Маринова и Деляна Георгиева. Шишков сякаш вкара лятото в изложбената площ при все студ, дъжд и коледен период. Светлина и топлота е живописта на Шишо. Той ще ни стопли дори в най-големия мраз, не скри хвалбите по адрес на колегата си Вихра Григорова. В типичен стил пък Шишков уточни, че финансовата част от наградата ще бъде изхарчена още същата вечер. Пари, дошли по такъв начин, трябва да отиват за тежка почерпка, обясни Иван Шишков и поведе приятелите си към ресторант Одеон.

КАРЕ дизайн за първи път с изложбена площ под тепетата

Жени Калканджиева, Йорданка Христова, Евгени Минчев и Камелия Воче са плеяда от български звезди, които можехме да гледаме в риалити предаването Вип Брадър – Образцов дом. Удобните кресла и мебели, на които се разполагаха звездите през своя престой в къщата обаче нямаше как да останат незабелязани. Компания на образцовите съквартиранти и тази година правеха мебелите и аксесоарите на КАРЕ, които
впечатляват с нестандартна атмосфера и изискан лукс.

КАРЕ е концепция  за начин на живот с уникален микс от мебели, лампи, аксесоари и подаръци. Страхотен набор от брилянтни идеи  с около 4500 продукта. Най-хубавото обаче е, че те могат да се намерят вече и в Пловдив. КАРЕ дизайн са за първи път с изложбена площ под тепетата. Освен в официалния им шоурум в София, мебелен салон Галеро  е
втората локация в България, където могат да се видят, пробват и поръчат мебели, аксесоари и осветление на КАРЕ.

Така че за феновете на изящни мебели и аксесоари точното място е салон Галеро. В никакъв случай не е за изпускане да се види и на кое кресло е седяла музикалната икона Йорданка Христова, както и шестата по красота в света Евгения Калканджиева.

Вижте ВИП- мебелите тук: http://www.galero.eu/products.php?cid=21