Издателство „Жанет 45“ представи Палми Ранчев в Пловдив с последната му книга с разкази „Тази вечер нищо не е случайно“.  Книгата получи наградата за проза на портал "Култура" и е сред финалистите за награда "Перото". А очакваме и следващия роман на писателя „Правилата на хаоса“.

Палми Ранчев въвежда читателя в света на аутсайдерите на едно общество, в което, като наследство от комунистическата диктатура, властват садизъм, цинизъм, алчност и жажда за власт, като разликата между агонизиращия стар и набиращия сила нов елит е трудно различима.

Аз съм заслужил треньор по бокс, но съм много по-заслужил в ходенето по улиците и гледането през прозорците. Това ми помага да пиша.

Предпочитам контекстът на написаното да има най-общо с кръвта и потта на живота

В Пловдив Палми Ранчев беше представен от Красимир Лозанов. В началото разговорът неминуемо започна с боксът и литературата.

Палми Ранчев: "Боксът и литературата са обединени в две книги, които съм написал. Това са разкази за хора, за които боксът е част от живота. Ако на някой му се струва, че се разтроявам, аз всъщност се разчетворявам и т.н. Това е според мен част от пишещия, той непрекъснато влиза в някакви роли. Има автори, които са с една-две роли, но повечето писатели лесно влизат в чужди дрехи и се представят по различни начини. Знаем, че в България не можеш да се прехранваш само с писане или това е валидно само за едно малцинство хора, подбрано от редакторите, издателствата.

За мен като писател основното винаги е било, например, разходките по улиците, гледането навън. Това е свързано за мен с писането. Аз съм заслужил треньор по бокс, но съм много по-заслужил в ходенето по улиците и гледането през прозорците. Така написвам по нещо. За мен водещото винаги е било писането. Започнал съм от юношеска възраст да се занимавам с различни спортове. Ако боксът ми пречеше на писането, аз нямаше да се занимавам с него. Той ми осигурява свободно време. Но боксът е сложна работа. Боксьорите имат сложни състояния. Предстартовите състояния на боксьорите са много близки до състоянието на поета, когато усеща, че нещо ще пише. Това е едно неспокойствие, от което нещо ще се роди, а може и да не". 

По отношение на литературните награди Палми Ранчев звучеше скептично, като посочи, че понякога се чуди дали журито чете действително задълбочено книгите, които трябва да оценява. „Според мен стойностите от литературата идват от другаде - ако пишеш по нов начин, ако вкарваш нови герои, то със сигурност тях ги няма в учебниците. Това не е в официалната наука за литературата. Мисля, че в прозата на това трябва да се обръща внимание. В момента у нас се обръща внимание на писатели, които успешно разказват собствените си биографии по чужда партитура, да кажем. Наподобява на нещо, привлича. Това са най-популярните книги у нас. Те за мен са литература върху литература. Не казвам, че е нещо лошо това писане, но на мен не ми допада, не е моят начин. Аз предпочитам контекстът на написаното да има най-общо с кръвта и потта на живота, при възможност“. 

На въпрос как се отнася към литературното признание, дали за него е важно да бъде четен от широката публика или му е по-важно да получава високи оценки от хора, които разбират от литература, Палми Ранчев отговори: „У нас вкусът се налага от хора, които се занимават професионално с литература. Това са университетски преподаватели, литературни  журналисти. Това, което им харесва, те това рекламират и възпроизвеждат. Харесвайки повече или по-малко определени автори, успяват да ги наложат в медийното пространство. Това е едно противоречие още от времето на Елин Пелин и Йовков между университетските преподаватели и писателите, които пишат за всекидневието. Сега няма противоречие, защото литературата вече не е толкова централна в нашето общество. Има своето място и стойност, но то е не е централно. Имаме един писател, който го показваме пред хората и горе-долу това е достатъчно. Това, че има още пет-шест добри писатели, няма значение.

Литературата е вид изкуство. Трябва да се прочете книгата, за да можеш да говориш за нея. Журналистите четат коментарите към книгата, а не самата книга. Отделно, няма реална критика. Някой писател пише за свой приятел  -друг писател. Писателите дори не се четат помежду си. Има една малка част, които се четат и имат отношение. Аз най-много ценя номинациите от портал Култура и знам, че тези хора там четат и имат вкус“.

За книгата:

Авторът признава достойнството не само на всяко човешко същество, но и на всяко живо. Създадена е чудесна галерия от образи на случайното момиче, пияницата или клошар, на бездомно куче и дебелата жена…, всички, които населяват големия град, изпълват го със своите миризми и сенки, със своите съдби и естествено присъствие.

Владимир Трендафилов, литературен критик

Разказ – откъс

С впечатляващата лента редовият български полицай вижда живота си на екран

Положението на обществото е малко като алцхаймер, казва режисьорът

„Кофти са много неща, които са около нас и опитвам с филмите да ги показвам, белким нещо стане по-добро”

„Господ ни е дал всичко възможно в България и от нещата, които всеки един от нас прави, зависи тя да стане едно по-добро място”

Иво Дернев

Режисьорът Стефан Командарев бе специален гост на предпремиерната прожекция на новия си филм „В кръг” в Пловдив. Лентата се прие повече от добре от публиката. Киноманите я определиха като нов ярък проблясък в българското кино и поредна много силна работа на Командарев.

„В кръг” е реалистична социална дисекция на обществото и ежедневието ни, прокарана с готино чувство за хумор и много кинаджийски през историите на три двойки патрулиращи полицаи от столичните районни управления в рамките на една работна вечер. След броени дни филмът ще бъде прожектиран пред 400 служители на МВР в кино Люмиер в София, като на събитието се очаква да присъства и министърът на вътрешните работи. Как приемат полицаите видяното на екрана се е разбрало още в предпремиерните прожекции на „В кръг” из България.

„До момента са го гледали немалко полицаи. Реакциите навсякъде са едни и същи. Те казаха „Това е животът ни, едно към едно”. Включително имахме малка предпремиерна прожекция в Стара Загора. Имаше две момчета на по двадесет и няколко години- патрулиращи полицаи. Те казаха, че за първи път виждат абсолютно живота си на екран. Опитали сме се да бъдем максимално честни. От самото начало много ни помогнаха синдикалната федерация на служителите в МВР. Казахме им, че нямаме намерение да правим рекламен филм за служителите в МВР, а че искаме да покажем реалността, че ще има например и корумпирани полицаи, а те се съгласиха. Мисля, че нито сме отишли в идеализация, нито сме отишли в очерняне. Не очаквам голям риск при прожекцията в София, при всички случаи ще бъде вълнуващо”, разказа Стефан Командарев пред пловдивската публика веднага след представянето на „В кръг”.

Той и екипът му бяха решили да направят този филм за патрулиращите нощно време в София полицаи веднага след премиерата на „Посоки”, който разказваше истории от дежурствата на няколко таксиметрови шофьори. Този път се свързали със синдиката на служителите на МВР и благодарение на тях провели 60-70 срещи с полицаи.

„Срещи, в които просто си приказвахме, те ни разказваха истории, за да навлезем в дълбокото. Събрахме огромна база данни от истински истории. И в един момент толкова много материал се натрупа, че не беше чак толкова трудно. Седнахме, написахме 7-8 варианта на сценария. Работихме с европейска програма за писане на сценарии, с консултанти по драматургия. На всеки етап давахме да четат сценария на полицаи и на хора от синдиката на МВР. Събирахме обратна връзка, тъй като целта беше да седи истински и автентично, а не да е изсмукана от пръстите историята. И в крайна сметка след 7-8 варианта го заковахме сценария. От там насетне започнахме месеци репетиции с актьорите. В рамките на тях ние винаги анализираме сценария, пренаписваме епизоди, пренаписваме диалог с актьорите и те стават като съавтори на самия сценарий. Самите те се срещнаха с доста полицаи, говориха с тях, обсъждаха и в крайна сметка и с тяхна помощ се случи това, което видяхте. Това си беше един дълъг процес. Епизодите са стъпили на истински истории, но от там насетне филмът е художествена измислица. Ние не правим документален филм, но има много реализъм”, обясни Стефан Командарев.

Както в „Посоки”, така и „В кръг” отличителни са дългите кадри и операторската работа „на ръка”.

„Снимането с толкова дълги кадри първо е предизвикателство за актьорите. На тях започна да им харесва, защото е друг тип игра и те трябва наистина да са концентрирани по време на целия кадър, за да го направят максимално истински, защото няма възможност след това на монтажа нещо да замажем. На мен ми харесва това, че те са истински. Харесва ми и този документален стил- по-реалистично седи. И не на последно място – имаше значение и това, че докато „Посоки” беше нискобюджетен, „В кръг”беше нещо между нискобюджетен и без бюджетен филм. И всъщност то няма друг начин да се заснеме. Целият филм е заснет за 12 нощи. Естествено, зад тези 12 нощи седят месеци наред репетиции, включително едно цялостно пробно заснемане на филма с обикновен фотоапарат, без осветление и звук, но с актьорите на истинските локации. Което ни помогна много, за да може когато започнат 12-те нощи наистина да сме много подготвени и да успеем да се справим, защото нямаше друг вариант”, не скри режисьорът.

Подчерта, че дори ветеранът в каста- Павел Попандов свикнал с този начин на снимане, тъй като в началото го приемал за странен. Командарев няма да забрави първата снимачна нощ с него, когато Попандов се оглеждал продължително и попитал „Все пак къде е асистент-операторът?”. След което разбрал, че той се крие в багажника.

„ Ние бяхме много добре подготвени за снимките. Когато е така си много по-спокоен, защото имаш базата, имаш на какво да стъпиш. А когато си спокоен, когато не си напрегнат, когато не си притеснен, тогава много по-лесно стават импровизациите”, допълни Стефан Командарев.

Той се спря и на един от най-тежките епизоди от лентата- кадрите в дом за възрастни хора, в който старците са завързани за леглата си, за да не развалят спокойствието на персонала през нощта. Оказа се, че в тези кадри се крие лична история.

„Преди няколко години баща ми почина.Последните му няколко години бяха много трудни, защото той разви много тежък алцхаймер. Тогава мои приятели ми казаха, че вече имало хубави домове и в София. Реших да огледам. Обиколих повечето такива домове, в това число и частните. А те, частните, се оказаха най-ужасните в интерес на истината. Е, тази гледка я видях. Видях връзването с марлите по леглата. Реших, че няма да пусна баща ми на такова място. И колкото и да ми беше трудно започнах да плащам на жена, която да живее с него 24 часа и да се грижи за него. Така че му запазихме достойнството и той до последно си беше в къщи. Но уви това е в най-застаряващата нация в Европа сме, с изключително много самотни възрастни хора. Като пътувах към Пловдив имаше рекламни билбордове на такива частни домове”, отбеляза тъжно режисьорът.

Друг епизод от филма също разказва реална и ужасна история- мародерите на гробища из родните траурни паркове. Във „В кръг” това бяха ромите Роки, Рамбо и Силвестър, които бяха спипани от едната патрулираща полицейска двойка- Иван Бърнев и Асен Блатечки, да къртят метални букви от надгробни плочи.

„За мен беше откритие, когато правихме филма „ От признателните потомци” това, че гробовете на най-големите български интелектуалци в Централни гробища бяха абсолютно ограбени и поругани, с изтръгнати метални букви. Тогава нашият герой от лентата- пенсионерът Георги Шопов го следвахме една година, за да покажем опитите му да спаси нещата и той успя в рамките на филма да спаси два важни гроба. Естествено това ни повлия, за да влезе и в този филм. И да, това е част от диагнозата- начинът, по който се отнасяме към нашите потомци е показателен за това какви са ни ценностите в момента. И като общество накъде сме тръгнали. Защото тук говорим за базови морални ценности като добро и зло, отношение към предците и народните будители. Положението на обществото е малко като алцхаймер”, сложи диагнозата Стефан Командарев.

И не стри, че в началото на 90-те се чудил много дали да остане в България, защото имал възможност да живее във Франция. Но взел решението да остане тук, за което не съжалява.

„ Тук са ми децата, обичам си това тук. Затова ми е кофти са много неща, които са около нас и опитвам с филмите да ги показвам, белким нещо стане по-добро.  Ако се върна 20 години назад, тогава бях много по-голям оптимист за всичко, което се случва тук. Сега не съм чак толкова. Да видим след 20 години. В момента, от тая позиция се надявам нещата да се променят, децата ми да останат тук или да отидат да учат някъде, пък след това да се върнат. Господ ни е дал всичко възможно в България и от нещата, които всеки един от нас прави, зависи тя да стане едно по-добро място. Не да сме на първо място във всички негативни класации, както е в момента, включително в класацията за най-нещастната нация в света”, пожела си Стефан Командарев.

Той се обърна към публиката с молба за подкрепа, за да споделят за видяното на приятели и колеги. Филмът тръгва от осми ноември в цяла България.

„В кръг” е нещо, което сме направили с малко пари, но пък с много приятелство и желание. За нас е много важно да стигне до колкото се може повече зрители. А няма по-силна реклама от споделянето. Бъдете и вие наши съратници. Така както актьорите във „В кръг” са мои съмишленици и съратници. Повечето от тях вече отдавна са в графа приятели. Един от тях е Ованес Торосян, който имаше едно много голямо предимство за този филм пред всички други- тежи точно 49 килограма”, усмихна се режисьорът.

В лентата участва с епизодична роля и синът на Командарев- Петьо.

„В „Посоки” игра дъщеря ми. Тогава у дома тази тема беше доста актуална- защо сестра ми беше, аз не съм. Сега възстановихме семейния мир. А и в крайна сметка тези филми ги правя и заради двете ми деца”, каза на финал режисьорът.

„В кръг“ е вторият филм от планираната трилогия след реализацията на „Посоки“. Той разказва историите на три двойки патрулиращи полицаи в нощна София. Във филма ще видим Ирини Жамбонас, Павел Поппандов, Асен Блатечки, Иван Бърнев, Васил Василев–Зуека, Стефан Денолюбов, Стоян Дойчев, Герасим Георгиев–Геро, Николай Урумов, Анастасия Ингилизова, Ованес Торосян и др. Режисьор е Стефан Командарев, оператор Веселин Христов.

След като взе две от най-престижните награди на кинофестивала в Сараево („Сърцето на Сараево“ за най-добра актриса за Ирини Жамбонас и наградата Cineuropa за изключително постижение в европейската аудиовизуална култура), тази вечер „В кръг“ взе нови три награди, този път от фестивала „Златна Роза“ във Варна. Специалната награда на град Варна, отново висока оценка за Ирини Жамбонас, която получи Награда за най-добра женска роля и Награда на публиката. Така само след участието си на два фестивала, В КРЪГ има впечатляващите 5 награди!

Голяма финансова подкрепа получават и три фестивала за класическа и джаз музика

Музиката и танците са най-подкрепените изкуства в бюджета за култура през 2020-а година. Резултатите от комисията, избрала кои събития да подкрепи като част от Културния календар на Пловдив през следващата година бяха публикувани официално днес. Над 30 са подкрепените проекти, като има и няколко резерви, ако някой се откаже.

Най-голяма подкрепа от общинските средства получава тринадесетото издание на One Dance Week – фестивалът е подкрепен с 67 313 лева. Комисията не финансира изцяло изисканата от фондация „Едно за изкуство и култура“ сума, а само част от нея – уточнението в документацията е, че сумата е изчислена като 70% (или максималното разрешено от Наредбата като процент) от усреднената стойност за едно представление.

Любопитно е, че другият престижен и доказан в Пловдив фестивал за съвременен танц и театър – „Черната кутия“ е също сред най-високо подкрепените фестивали. Част от бюджета също е редуциран, но сумата, която се отпуска е в размер на 52 200 лева.

Няколко музикални фестивала също получават субсидия в рамките на тази сума. „Пловдив джаз фест“ е на второ място от всички събития по размер на финансовата помощ – получава 53 770 лева, като с подобни средства се подкрепят „Дни на музиката в Балабановата къща“ – 52 200 лв и „Европейски музикален фестивал – Пловдив“ на „Кантус фирмус“ – с 50 670 лв.

45 000 лева ще получи литературният фестивал „Пловдив чете“. Следващият фестивал по размер на финансирането е „Капана фест“- сезон 2020, който получава 38 000 лева. Суми около 30 000 лева получават още няколко събития от културния календар – кинофестивалът „Златния ритон“, „Седмица на съвременното изкуство“, фестивалът „Пловдив – древен и вечен“, фестивал „Пълдин – етно“ и „Пловдив – СтоЛица на песента“.

Тези и останалите общо над 30 подкрепени фестивала и приблизително толкова организации предстои да подпишат договори с община Пловдив. Ако някой от тях се откаже, на тяхно място може да се включи някой от резервите. Всички резултати са публикувани на сайта на общината.