Недялко Йорданов ще представя своята първа "фейсбук стихосбирка". Тя е събрана и позната за неговите приятели и последователи в социалната мрежа. Книгата „67 сутрини“ се появява късче по късче във фейсбук страниците на поета – всяко стихотворение бива публикувано веднага и намира възторжен отзвук. Така, за по-малко от четири месеца, от октомври миналата година до края на януари, се ражда тази книга. Ще я откриете на книжния пазар от издателство „Милениум“.
„67 сутрини“ може да бъде наречена интернет или фейсбук стихосбирка не само защото стиховете в нея са били споделяни с хилядите приятели на Недялко Йорданов в мрежата, а и защото новите технологии са описани в нея. Първото стихотворение на поета със „сребърни коси“ в томчето се казва Skype – то е за онова, което го отнася на „три часа самолет далече“ до неговата внучка. Има не една, а две творби, посветени на изживяването във фейсбук – това „изобретение велико“. В тях прозират симпатичните образи на хората, които очакват с нетърпение и посрещат с въодушевление неговите утринни строфи, поднасят му своя „лайк наместо цвете“, а авторът им отвръща с благодарност.
Правят впечатление и всевъзможните уж нови, а вече изтъркани думи, които използваме всекидневно – айфон, лаптоп, татус, емотикон, брачен статус, клик, ентър, файл, справка в Гугъл, есемесеси. Поетът не бяга от електронната действителност, в която всички сме потопени, напротив – възползва се от нея, шегува се с нея, описва я, разказва я. Макар че понякога се опитва да се отскубне от прегръдката й, я харесва и й се наслаждава. И това – уж ефимерно, а все по-реално измерение на живота, му носи радост. Радост, че можеш за миг, „самичък... в топлата си стая...“ да споделиш с хората, без други посредници, сърцето си. И това е истинско споделяне. Обичаният поет, надминал по възраст, както отбелязва в стихотворението „78“, и Ботев, и Яворов, и Смирненски, винаги е бил искрен със своята публиката и сега също в строфите му няма и частица фалш и суета. Ту през смях, ту меланхолично и кротко той разказва за истинските неща, които вълнуват всеки от нас: за любимите хора – за отишлите си отдавна родители, от една страна, и за обичните внуци – от друга; за старостта – тази вече „десета младост“; за бедната ни родина, която е тъжна дори по Коледа и за любовта в различните й измерения. Тук са и новите герои, които ни дават патриотичен заряд – като тенисиста Григор Димитров. Стихотворението за него „Момчето, което...“ стана хит през ноември точно чрез фейсбук, преди изобщо да бъде публикувано на хартия.
Тези нови 67 произведения идват неуморно и будят Недялко Йорданов рано всяка сутрин. Затова той става по тъмно и „още нощен“ включва „стария компютър“. Пита се „Защо? Какъв е този мощен/ неустоим във мене глас/ да се събуждам в този час...“. И дори да няма за какво, шеговито установява, че е безсилен да спре, защото: „Как да изляза наглава/ със себе си, щом още дишам?/ И ето – пиша за това,/ че няма за какво да пиша.“ Така се появява тези неочаквана стихосбирка, пълна с безброй въпроси и отговори, спомени и надежди и мистериозни планове за нови начала.
Едно от стихотворенията, посветено на приятелите на автора във фейсбук:
БЛАГОДАРЯ ВИ...
Благодаря ви, мили мои... Почти познати непознати!
Как всяка сутрин всеки иска две думички да ми изпрати...
На мен... На този, който свикна пред всички да се изповяда...
Това е моята утеха... Това е моята награда...
Изобретение велико... Самичък... В топлата си стая...
Клавиатурата се включва... И ме отнася във безкрая.
Кой казва днеска, че човекът бил лицемерен и себичен.
Благодаря ви, мили мои... Ужасно много ви обичам...
Разглеждам малките ви снимки и искам всички да запомня...
Опитвам да се запозная със информацията скромна.
Не се сърдете... Няма начин на всекиго да отговоря.
Но с ваша помощ, с ваша помощ живея още и се боря.
Прекрасно е... Необяснимо... Че всеки е намерил време
заради мене да забрави за малко своите проблеми...
А времето ни е такова... Рационално и практично...
И всеки някак се спасява самотно и поединично...
Благодаря ви, мили мои... До болка жестът ви ме трогна!
Как искам... Но не зная как... И аз сега да ви помогна...
Не зная как да ви предам поне надеждата за утре...
Дали със тези сухи думи, които пиша всяка сутрин...
Не се оплаквам... Обещавам на себе си, че ще живея...
Но тъй е писано на всеки... Все някога ще срещнем Нея...
Така и аз... Не тъй далече... Нормално е... Не се сърдете!
И весело ми подарете тук своя лайк наместо цвете!
22 декември 2017 г.
6:55 ч., сутринта
Това е предговорът, с който Недялко Йорданов се обръща към своите читатели:
„Не ми се беше случвало, но се случи...
Отначало ме беше обзела паниката на отлитащото време...
И от там – неистовото желание да успея да изкажа всичко, което до сега съм пропуснал да споделя...
Случи се в ранна есенна сутрин, когато едва се развиделяваше...
Продължих в тъмните зимни часове от 4 до 7...
Не беше навик, а необходимост...
Пишех тези стихотворения някак на един дъх...
И бързах да ги споделя във фейсбук...
И чаках с нетърпение отзивите на моите приятели по страница...
И извън нея...
Оказа се, че те всяка сутрин ги чакат и настояват да не спирам...
Не спрях...
А се опитвах да спра.
И така... 67 сутрини!
Сега вече наистина съм изрекъл достатъчно и е време да събера всичките стихотворения на едно място...
Ето ги!