Писателите Александър Секулов и Елена Алексиева ще представят, говорят, четат и спорят за последния роман на авторката, „Свети Вълк“ в легендарния пловдивски клуб „Петното на Роршах“ на 29 януари от 19.00 часа.

Елате, вижте, чуйте и участвайте!

Вълчите дни тепърва започват!

Откъс от „Свети Вълк“:

Светлините в купето бяха изгаснали. От радиатора под прозореца вече не лъхаше топлина. На пътника това не му пречеше. Свикнал беше на студено. Ако стиснеше зъби и се заслушаше, можеше да чуе морето. Сега то също беше мрак и се плискаше кротко в своя гроб, който самò си беше издълбало.

След малко отвън се зададе светлина. Тя чезнеше и плахо се появяваше пак, движеше се на подскоци. После вратата на купето се плъзна и светлината нахлу при пътника, неканена и нахална като куче.
– Рекох да видя как сте – каза човекът, който я носеше и уж неволно я хвърли право в лицето му. После неволно освети и себе си. Той беше кондуктор с униформа и фенер. Лицето му беше старо от нощните влакове. Тялото му – голямо и безплътно. В него имаше болест и смърт, но човекът не им обръщаше внимание.

Пътникът неволно вдигна ръка, за да се предпази от светлината, и кондукторът я отмести.
– Един час почивка – рече кондукторът.
– Защо?
– Четири часът е, мой човек. Връщаме часовника с един час назад, сиреч три. Има заповед за едночасов престой, докато пак стане четири. Иначе разписанието се обърква и току-виж станала някоя катастрофа.

– Защо – попита пак пътникът, друго не му хрумваше.
– Защо, защо... За две по сто. Нали ти казвам, заповед. Не го мърдам аз времето, началството решава. Все ще изтраем някак един час, не е цяла вечност. Ти закъде си?
– За морето.
– Има още път до морето – ухили се кондукторът. – Що не легнеш да поспиш? Ще ти донеса одеяло.
– Тъмно е.

– Няма начин. Никакво осветление и отопление по време на престой. Разпореждане на началството. За икономии. Иначе ще ни удържат от заплатите.
– Не искам одеяло – каза пътникът.
– Ако щеш. Аз съм през два вагона, ако ти трябва нещо, свиркай. И без това си сам в целия влак. Да ни пита някой за какво се бъхтаме. С тоя едночасов престой никой не ще да пътува с нас. Не че иначе са се изпотрепали, де. Аз догодина излизам в пенсия, така че не ми пука. Направо да ни закриват и да пращат влаковете за старо желязо. Сега народът все по рейсовете се вози. Разглезиха се. То и народ не остана.

Пътникът мълчеше. Кондукторът ската надеждата си да завърже разговор за по-добри времена. Въпреки това пътникът му се стори неблагодарен. Понеже беше добър човек, реши да му даде един последен шанс.
– Вестник да имаш?
Пътникът поклати глава. Видя му се странно да има вестник, когато нямаше нищо.
– Хубаво. Не ти се говори. Хайде, аз ще вървя. Пък ако размислиш...
– Къде е нужникът?

– Къде да е – засмя се кондукторът и светлината подскочи в ръката му като жива. – Там, където си е бил винаги. В края на вагона. Ако имаш нужда, да дойда да ти светя?
Пътникът се взря в светлината. Когато не стреляше в лицето му, изглеждаше безопасна. Дощя му се да отвори уста и тя да влезе вътре. Сигурно беше топла и хранителна, като супа.
– Битието определя съзнанието – рече той. – Ако няма битие, възможно ли е да има съзнание? Според мен бит и битие не е едно и също.

Кондукторът го погледна и лицето му остаря още повече.
– Нали ти казах, на мен ми е все тая. Тя, моята, е изпята. Жена ми умря миналото лято. А беше пет години по-млада от мене. Виках си: ще ме надживее. Като я погребах, пералнята не знаех откъде се пуска. Едни яйца не можех да си опържа. Тя ми беше и битието, и съзнанието. Е, после се научих, де. И каква полза? Не ми стана по-леко. Тогава разбрах, че освен битие и съзнание, има и любов. А ти по каква нужда? Голяма или малка?

Пътникът се замисли.
– Още не съм се определил.
– Не че ми влиза в работата, но да знаеш, че може само по малка. По голяма е разрешено по време на движение. При престой правилникът забранява. То и не е редно, де. Замърсява се релсовият път. Току-виж после станала някоя авария.
– А при движение не се ли замърсява?

Кондукторът почваше да губи търпение. Стана му жал за себе си - че се беше доверил на такъв опак човек, беше му разправил съдбата си, като че ли чуждият може да ти влезе в положението.
Но ако не чуждият, тогава кой, зачуди се кондукторът.
И въпреки това се ожесточи.

- Аз ти казвам какъв е правилникът, пък ти както щеш. Обаче хвана ли те в нарушение, ще се глобяваме. Имам право дори акт да ти съставя. Като ти се сере, излез навън и сери. Свят голям. В тая тъмница никой няма да те гледа.

Пътникът се опита да си представи покойната жена на кондуктора. Тя беше пълничка и миловидна, с пустия, леко учуден поглед на кърмачка, от която животът изтича под формата на хранителни вещества. Беше хранила своя мъж до последно, а когато нямаше какво повече да му даде, легна и умря съвсем смирено, стараейки се да не му създава излишни притеснения. Кондукторът дълги години си беше мислил, че вече съвсем не я обича така, както на младини. По едно време даже му беше по-приятно по цяла седмица да кръстосва нагоре-надолу с влаковете, отколкото да се прибира у дома. После разбра, че не е бил прав, но беше късно.

Кондукторът изобщо не беше висок, обаче жена му пък беше съвсем нисичка. Сега тя навсякъде вървеше след него, криеше се зад гърба му и от време на време щастливо опираше чело до рамото му, но той не я усещаше. Беше му мъчно и самотно без нея, а на женичката тъкмо затова й беше леко и весело. В известен смисъл тя дори се радваше, че е умряла и че мъжът й толкова страда за нея. Знаеше, че скоро ще му мине, можеше дори съвсем да я забрави и да се прежени, но засега така й беше добре.

Иззад рамото на кондуктора полъхна хлад и той си каза, че ако постои още малко тук, на сутринта вратът му със сигурност ще се е схванал, а може и старата дископатия да се обади. Обърна се да види кой от прозорците в коридора е останал отворен и дори се канеше да сгълчи пътника, но прозорците до един бяха затворени. След малко в неотопления влак щеше да бъде по-студено, отколкото беше навън.
Той порови още малко в душата си, но не намери други теми за разговор.

– Аз съм през два вагона – рече тежко и примирено, сякаш се сбогуваше завинаги. После се обърна с все фенера си и светлината побягна пред него, мотаейки се в краката му, безгрижна и глупава като дете. Пътникът изчака да чуе щракването на вратата в далечния край на коридора. Преброи до седемдесет и осем, стана и тръгна по стъпките на кондуктора, но не натам, накъдето беше отишъл, а откъдето беше дошъл.

Той скочи от последното стъпало и чакъленото легло на релсите изхрущя под краката му. Те лежаха, притиснати под тежестта на влака, и сега, когато пътникът беше слязъл от него, може би съвсем мъничко им беше олекнало. Той не смяташе, че е направил нещо добро. Напрегна се пак да чуе морето. Стори му се, че няма как да не е наблизо. Кондукторът, този отчаян човек, трябва да го беше излъгал.