Цигулки и виолончела събудиха въображението на малки и големи

Музикантите оставиха лъковете си и свириха с пръсти

Екатерина Стоянова

Музиката е едно от най-големите нематериални богатства, способно да отрази и най-съкровената частица от човешката душа.  Тя е пъстроцветен букет от всевъзможни емоции, носещи се на вълшебните криле на различни причудливи звуци. Всеки стил е самостоятелна вселена, необятна и прекрасна, в която всякакви хора намират себе си. А вече има толкова много стилове и на човек не може да му доскучее. Това сякаш напомниха на публиката в Дома на културата снощи  музикантите от Виенски камерен оркестър, които разходиха пловдивчани из 18-ти, 19-ти и 20-ти.

Те представиха произведения на Моцарт, Хертел и Брамс, поднесени с изключителна страст. Вълшебните им пръсти играеха като зайчета по струните на цигулките и виолончелата и прецизно разхождаха лъковете по тях, сякаш държаха най-изящните ръце на най-нежните дами. Колко впечатлителни са тези инструменти – цигулките! Цигулените струни плачат и се смеят, разказват приказки и истории по невероятно грабващ начин и ако има звук, описващ душата, то той, със сигурност, ще е цигулен.

Тяхното изпълнение ни върна във времето на валсовете и красивите виенски балове. Виена – градът на символите, изкуството и музиката, домът на велики композитори – кой не си е помечтал, поне веднъж, да усети аромата на въздуха й и да я погледа отблизо, тихо замечтан като влюбен поет?

Концертът плени съзнанието на публиката и роди в него безгранично въображение и представа за изминали столетия. На такова мероприятие човек не е сигурен дали да гледа, или да затвори очите си. Мнозина пуснаха клепачи блажено, за да се пренесат в света на приказките. Тук Бел се кара със Звяра, после Бамби се запознава със зайчето, след малко принцеса Анастасия танцува, а Аурора се събужда от 100-годишния сън. Това събужда известна доза приятна носталгия по детството, защото наистина наподобява мелодиите на приказките от него, но и създава друг вид чувство, може би копнеж, може би радост и дори вълнение.  Със затворени очи се вижда зад хоризонта, зад материята, вижда се с душата.

Хората казват, че класическата музика развива мозъка и мисловната дейност. Тя влияе благоприятно на всичко. А когато такава красива музика е в изпълнение на невероятни творци, тогава има завършеност. Те дори оставиха лъковете си и изпълниха цяло произведение, само с помощта на пръстите си. Публиката ръкопляскаше бурно и въодушевено на всяка пауза, а накрая изригна.

Всички знаем прословутата песен на морската група "Обичам". Всички сме си я припявали не само през лятото, но и винаги когато я пуснат по радиото, в някой клуб или където и да е. Крилатата фраза "Обичам да пуша, да пия и да ям...мидички" винаги въздига една възбуда на веселие и смях. The Pomorians са повече от свежа банда, изпълнена с позитивни музиканти и оптимистични вибрации. Триото Янко Бреков, Тихомир Люцканов и Красимир Керкинов, създават едни от най-успехните рок парчета в страната, а участията им са незабравими купони, с неясен край. Срещнахме се с Янко "Бръснаря" за да ни разкаже повече за себе си и групата. Той сподели много интересни и искрени неща пред Паулина Гегова, с които се надяваме да се докоснете малко повече до артистичното сърце на един творец.

-Кажи, сега, защо Бръснаря?

Баща ми е бръснар от 60 години. Още от малък ми лепнаха този прякор, заради неговата професия. Един път питах мой приятел: "Защо ти викат Доктора?" и той каза: "Поради същата причина, заради която на теб ти викат Бръснаря!" 

-Какво е Поморие за вас освен роден град?

Поморие е тихо, спокойно местенце през всички сезони, освен лятото, светилище за артисти - маринисти. Полуостров, събиращ в себе си много култури, националности... инспирация за всичко. Старите рибари казват: "Морето, само да го гледаш, пак ще те нахрани"

-А Пловдив? Често се завъртате тук по проекти и концерти.

Пловдив е градът, в който свиря най-често през последните няколко месеца. Хората са много гостоприемни, топли и със супер яко настроени към нашето творческо-айляк-густо послание. Евала, майна!

-Пишеш и книга. Разкажи ни повече за нея.

Когато бях на 12 години, открих музиката, поезията, литературата и за първи път прочетох книга на Чарлз Буковски, която разпали желанието ми за това и аз да опиша пътя, който ми предстоеше, въпреки че не знаех колко и какво ми предстоеше и все още не знам. Започнах да си водя автобиографични записки на една стара пишеща машина на таванската ми стаичка с бутилка водка в ръка. Сега съм на 40 и колекцията ми от архиви и спомени е доста цветна, и преминава през десетките метаморфози на цирка на Лудата Бръснарница. Възходи и падения, демони и ангели-спасители, пътувания и безкрайни луди партита, където нощите се превръщат в дни, а колелото продължава да се върти. Благодаря Ти, Господи! 

-Участва в новия клип на Антифриз. В една от сцените беше преоблечен като травестит. Как се чувстваше в женско амплоа?

Беше ми много интересно да наблюдавам реакциите на момичетата около мене... те ме приемаха като ЕДНА от тях. Мъжете се смееха, защото знаеха, че съм ЕДИН от тях. С Антифриз и компания доста се позабавлявахме. Нямам търпение да видя крайния резултат. Небето няма граници! 

-Всъщност от къде идва това желание за съдействие и подкрепа към други групи? Не би ли трябвало да сте конкуренти?

Аз смятам, че колкото повече групите си помагат, толкова повече предават тази енергия и на публиката и това служи като пример за мирна и спокойна симбиоза. И третирайки хората по начина, по който искаш да бъдеш третиран, щафетата се предава, а конкуренцията е само градивна и креативна.

-Каква е целта на The Pomorians? 

Целта на The Pomorians е да се изпрати посланието до колкото се може повече нации, забравяйки за цвят, религия, националност, норми, догми и табута. Да бъдат разбивани стените, защото аз искрено вярвам, че музиката е най-могъщата и силна магическа терапия на вселената, която е променяла, променя и ще променя нещата към, надявам се, по-добро.

-Ти си един доста освободен и разкрепостен човек. Нямаш много задръжки. Чудя се това ли е истинският Янко Бреков или е само една фасада?

Аз съм, всъщност, едно срамежливо и скромно момче от малък полуостров, но препятствията по пътя ми, нещата, с които се сблъсках, странностите, които опознах, промениха и разшириха до свръхестествена степен (в добър аспект, може би) границите на съзнанието и разбиранията ми за пиратите в джунглите и маймунките в океаните. Не се приемам на сериозно, но вярвам в Бог, Музиката, Любовта и живея оценяйки и най-назабележимите, иначе, моментни елементи, които живота ми поднася.

-Каква е твоята философия за света? Нещото, на което най-много държиш?

Музиката, семейството, приятелите. Вземи тази Любов от мен и я върни обратно на вселената! Знам, че звучи много старомодно, хипарско, утопично, но във времена като тези, ако не се обичаме, представете си какво ще се случи със следващото поколение, а по-следващото, а по-по-следващо ще има ли?!...

-Цитирай ми част от песен, която те олицетворява най-точно.

 "...endless summer of sixty-nine!" 

-The Pomorians са приети най-вече като лятна група. Как прекарвате лятото си, освен да създавате подходящи за него песни?

Посрещаме всички изгреви на слънцето след як концерт, яко парти и така до следващия изгрев, до следващото лято.

-Море или планина?

На всеки му липсва това, което няма. Тревата е винаги по-зелена от другата страна. И затова гледаме да ходим в колкото се може повече страни, и винаги пак тук да се връщаме, защото нашето море и планини са си най-добри. Кеф ти риба, кеф ти паламуд. Камъкът прави попчето.

-Животът на "рок звездата" в България такъв ли е, какъвто си го представят хората - наркотици, жени, слава, бързи обороти, живот на ръба на пропастта?

Имам всякакви примери, всякакви приятели. Някои от "рок звездите" са така, други си гледат семействата и си стоят вкъщи по пантофи с дистанционното пред телевизора. На мен общоприетия имидж за "рок звезда", който ти ми даде като пример по-горе, ми допада много повече. Но за жалост разликата между истинските "рок звезди" и тези, които се мислят за такива, е в банковите сметки, портфейлите и кредитните карти.

-За какво мечтаеше като дете? Един мъдър човек е казал, че мечтите умират преди мечтателите.

Мечтаех си да забавлявам хората, докато обикалям света. "Живей, живей и умирайки крещи, смъртта не съществува, тя е само виц."

-Как намираш муза за изкуство? И когато изчезне има ли начин, по който да си я върнеш или чакаш докато сама се появи?

Всичко в този и всички други паралелни светове, вибрации, измерения, пространства, вода, въздух, вятър, огън, космос, вселена, любов, агресия, омраза... всичко за мен е неизчерпаем източник, нестихваща стихия, непресъхващ кладенец, от който намирам пътя към необятното, към музиката, към всичко, към силата... "I'm just a dreamer, I dream my life away..." "...but I'm not the only one..."

-“Не можеш да не харесваш някой, който харесва китарата." - Стивън Кинг! Какво е наистина китарата? Защо всички са влюбени в нея?

И аз бях влюбен в моята китара, обаче после тя забременя от мен и се превърна в бозуки. Китарата е по-силна от всяко оръжие. Тя е проводник на всичко чисто, свято, мръсно и рогато, излизащо от хорските души. 

-А ти в какво си влюбен?

Влюбен съм във всичко, за което досега говорихме! И ще отстоявам докрай каузата, в която вярвам, въпреки че на корема си имам татуирана думата Utopia.

-Благодаря ти за този разговор, Янко! Ти си един прекрасен човек.

Благодаря Ви, че ми отделихте от скъпоценното си време! Обичам Ви!

Един от най-виртуозните китаристи на родната сцена – Мирослав Иванов, е готов със своя втори самостоятелен албум, чиято промоция е тази вечер в Sofia Live Club. Утре стартира и турнето, с което музикантите ще зарадват меломаните в Пловдив, Бургас, Варна и Велико Търново.

За новия албум, за срещата с китарата и за всички, без чиято помощ CIRCUS нямаше да се случи, Миро разказа пред Анелия Дракова за КАПАНА.БГ.

Миро, кога се запозна с китарата?

С китарата... Сигурно съм бил в 4 клас. Вкъщи, нашите правиха много купони и един техен приятел винаги свиреше на китара. И след един купон си забрави китарата, за около 6 месеца. И аз тогава, за първи път хванах този инструмент в ръка.

Учителите по пътя?

Имал съм много учители. Даже си спомням, че имаше един, който след обучението при него, каза: "Моля те, на никой не казвай, че си бил при мен!". Tолкова го беше срам от мен, защото аз въобще не си учех нещата, които той ми даваше. ?))

Явно в началото си обръщал повече внимание на игрите?

През цялото време е било забавление. Никога не е било нещо сериозно.

Когато става дума за нов албум, кое ти е най-лесно и кое най-трудно?

Най-лесното е свиренето, а най-трудното е организацията.

Колко време ти отне подготовката на "CIRCUS"?

Ами сигурно година и половина го работех, защото аз го смесвам и го музикално продуцирам, освен, че е композиран и изсвирен. Доста дълго време.

Турнето започва на 6-ти април от Sofia Live Club. Изброй местата, през които преминава!

На 7-ми – Bee Bop Cafe Пловдив, 8-ми – Бургас, club Target, 9-ти – Радио Варна и 10-ти – Велико Търново, клуб Melon. Ще има втора част на турнето, която ще включва Русе и Шумен – градове, в които не сме успели да минем през април. Питат ме постоянно за концерт в Шумен. Там съм израснал, 15 години средно образование, първа любов, първа група... А летните ваканции прекарвах в Русе.

С кого работи по албума?

Константин Райновски е тонрежисьор на записите. Иначе, музикантите са ясни – Митко Семов, Милен Кукошаров, Димитър Карамфилов, който има две авторски композиции в албума и Радослав Славчев, както и Росен Захариев-Роко, Денис Попстоев. Стунджи също свири в едно парче. Доста хора.

Как ти стига времето за всички проекти, в които участваш?

Чакам с нетърпение да свърши всичко по тази промоция, за да си почина, защото ми писна да съм зает от сутрин до вечер. ?))

В тези времена, да издадеш албум си е нелека задача. Как реализира издаването на второто ти CD?

Да, доста е трудно, особено, ако нямаш спонсор. Аз за този албум нямам спонсор. За първия имах, но сега нямам и всичко сам... За щастие, Мюзикаутор помогнаха. Имаха кампания, в която моят проект спечели и така получих минимални средства, които ми помогнаха доста.

Какво е посланието, което отправяш на публиката с новия албум?

В изкуството има две основни направления. Едното е отражение на реалността, а другото е бягство от реалността. Според мен, моите неща са от втория тип. Те  са бягство от реалността, според моите изчисления. И по-този начин се опитвам да избягам и да помогна и на други хора да избягат от наболели и лоши неща.

Този албум, като цяло е завръщане към детството, защото мелодийките са много по-наивни от първия. И това е посланието – да станем пак деца!

Обичаш Пловдив, защото...?

Защото има заведения като Bee Bop Cafe. Защото има много готини хора, музиканти... Има Капана, има Капана фест, има хора като тебе също, абе обичам Пловдив като цяло.

Близо 100 души посетиха първата от петте безплатни лекции на Весела Ножарова, а тази събота предстои второто събитие от курса за съвременно изкуство 

Второто издание на Образователен курс Пловдив, част от образователната платформа „Въведение в съвременното изкуство“ на фондация „Отоврени изкуства“ и галерия SARIEV Contemporary, която тази година се включва и към образователния проект ФОРУМ 2019 на „Пловдив 2019“, стартира през изминалия уикенд. Залата на 4-ия етаж в Мебелен салон „Галеро“ се изпълни с близо 100 души от най-различни възрасти и групи – ученици, студенти от различни специалност, представители на културния сектор в Пловдив и любители, които искат да разширят кръгозора и общата си култура. В рамките на два часа лекторът Весела Ножарова запозна публиката с основните течения в изкуството след Втората световна война.

На първата от петте лекции беше обявен и стартът на Клуб „Въведение в съвременното изкуство“, записването за който е също абсолютно безплатно. През годината за членовете на клуба ще се организират ексклузивни събития като срещи с куратори и художници, посещения на изложби в музеи и глаерии, ще имат достъп до различни материали, книги, каталози и др.  

Тази събота от 14:00 предстои и втората лекция от Образователен курс Пловдив. Този път лекторът Весела Ножарова ще говори за „Еволюция на живопиства и скулптурата след „края на изкуството“. Двете доминиращи художествени практики на 20 в. в края на 50-те години претърпяват големи трансформации. Именно тези трансформации ще бъдат във фокуса на лекцията. Ще бъде разгледана кризата в традиционните медии в първите години, тяхната последваща реабилитация и влизането им на територията на концептуалното изкуство, инсталацията и обекта.

Курсът не изисква предварителна подготовка и всеки с интерес към съвременното изкуство може да се включи в него. Петте лекции ще се проведат в четири поредни уикенда на месец април в сградата на Мебелен салон „Галеро“ в Тютюневия град, ул. „Екзарх Йосиф“ 16, ет. 4.

Всички събития от курса са с вход безплатен и предварително записване на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Записването за Клуб „Въведение в съвременното изкуство“ става по мейл или на място по време на лекциите. 

Какво още предстои: 

16.04.2016 - Източноевропейско съвременно изкуство след 1989 г.

23.04.2016 – Българското съвременно изкуство между локалното и глобалното

24.04.2016 - Уъркшоп и отворена дискусия върху съвременното изкуство

Дата: 9 април, 2016 г.

Начален час: 14:00

Място: Тютюнев град, „Галеро“, ул „Екзарх Йосиф“ 16, ет. 4

Вход безплатен 

Предварително записване на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Цветовете са ярки и в същото време приглушени. Най-цветните са на младите художници, които носят усещане за свежест

Дружеството на Пловдивските художници откри общата изложба „Цветове“.  По традиция, два пъти в годината - в навечерието на Коледните и на Великденските празници, членовете на дружеството представят в мащабна обща изложба своите най-нови търсения в жанровете – живопис, графика, скулптура и нови форми.  

Експозицията е разположена на двата етажа на ДПХ и в нея участват със свои творби почти всички членове на най-старата творческа гилдия с повече от 100-годишна история.  Снежана Фурнаджиева ни разказа повече за произведенията. Като цяло тази година липсва мрак и борба. Цветовете са ярки и в същото време приглушени. Най-цветните са на младите художници, които носят усещане за свежест. Сивите нюанси, пък, са признак на мъдрост и задълбочена философия. В картините има устрем за работа, за развитие. Боите наслояват ценности за стремеж към чистота, за това да отстояваме корените, културата си, да носим позитивизъм и радост в душите и сърцата си.

Събитието бе открито от  заместник-кметът по култура и туризъм на община Пловдив – Амелия Гешева, а самата изложба е част от Календара на културните събития на община Пловдив за 2016 година.  Преди официалната част, със свои изпълнения зарадваха многобройните гости талантливите момичета от пловдивския хор "Евмолпея", с диригент Рада Славинска. 

Венелин е изработвал какво ли не - ключодържатели, магнити, фигурки, бижута, декори за детски ясли, както и по-големи продукти като етажерки, столове, че дори и половин лодка в мащаб 1:1 за изложба

Паулина Гегова

Капана е кварталът на възможностите. Занаятчийските ателиета и работилници, които можете да откриете тук, са като свеж полъх на пролетен вятър, съчетаващи минала култура с настоящ модернизъм. Плетеницата от кокетни бутици, стилови заведения и хостели, те кара да се чувстваш все едно си попаднал в паяжина, но паяжината не е страшна, а точно обратното - изпълнена с позитивизъм и приятни емоции. На ул. "Загреб" 3, точно срещу сцената Ядрото се намира едно такова малко бижу, в което ако не се вгледаш, може и да подминеш. Това е ателието за дърводелие на Венелин Драганов и Джаро. Кой е Джаро? Това е малкото, сладко, черно кученце, което не само е най-верен другар на майстора, но и негов талисман. Животинчето е крайно приятелски настроено, хвърля се да ви ближе и да си играе, веднага щом отворите вратата. Като цяло обстановката в магазинчето е гостоприемна, а Венелин ви посреща с усмивка на лице и мече в ръка. Или пък длето?...

Отваря работилницата преди близо три години. Помни точната дата - 1-ви Октомври. Тя съвпадала с тогавашната Нощ на музеите и галериите, в която не участвал, защото трябвало да се нанася. Всъщност разполагал с изключително малко техника и инструменти - отвертка, винтоверт и клещи. Първия си чук купува чак след две години. 50 пирона по-късно, чукът се чупи. Венко сам прави нова дръжка за инструмента, от което му става много по-сантиментален и ценен. 

Драганов е завършил производство на музикални инструменти, но от тогава не се занимава с това. Интересен факт е, че за специалността е нямало учебници, затова всичко се е диктувало. След гимназията се насочва в коренно различна посока, а по-точно реклама в НБУ, която завършва семестриално. След университета се мъчи цяла година да си намери работа в столицата по специалността. Но контактите са кът, а без връзки в България трудно се пробива. Не само това го държа на страна от рекламния бизнес, обаче. 

Рекламата не е точно творчество. Тя го преплита с правенето на пари. Опитах се да стана копи райтър, но не исках да рекламирам продукти, които са вредни. Не исках да лъжа хората и да манипулирам информацията, споделя Венелин, докато Джаро е втренчил поглед към минаващите по улицата себеподобни. 

Осъзнава, че този живот не го прави щастлив и иска да се върне в Пловдив. Покрай позната разбира, че програма от Бюрото по труда предлага безвъзмездно финансиране за бизнес план. Той не влиза в критериите за финансиране и не кандидатства, но това му помага да разгърне въображението си и да изготви свой собствен проект, който влиза в сила малко по-късно. Планът е изработване на дървени детски играчки. Това е и първата му стъпка. Прави две продуктови линии, но още от началото почва да получава и странични поръчки. С течение на времето, играчките остават в миналото. Сега поръчките са най-разнообразни, като създава и собствен дървен разделител за книги, който в момента патентова. 

Мнението му за Капана е раздвоено. Обича квартала, но не му харесва това, че занаятчиите намаляват, а заведенията се множат. За някои от тях е правил част от интериора и все пак има собствено мнение по въпроса, което не се притесни да сподели.

Общината две години подред финансира квартал на творческите занаятчии, а после занемарява идеята. Отдръпва се от реалното подпомагане на занаятите и свободните ниши се запълват от инвеститори, които залагат на сигурното - заведения, категорично отсича той.

И все пак той не спира да работи. Работи повече отколкото трябва. Чувства се добре в работилницата. Тя е неговото царство, той определя правилата и прави това, което му харесва. Иновативен е! Стреми се да майстори нови неща, които не се срещат често, опитва се да запази собствения си стил и успява. 

В Пловдив има място за труда ми. Градът има потенциал. Не искам да ходя никъде другаде, човек си държи на мястото, а ако си достатъчно деен ще успееш където и да си. Прогнозите ми за 2019-та не са от най-розовите, но се надявам да оправдаем очакванията.

За него дървото е топло, меко и красиво. Смята, че човек трябва да предпочита естествените материали. Всичко е енергия и когато си обграден от естественото, то влияе и на емоцията. В зависимост от разреза на дървото се появяват толкова различни шарки, че е трудно да повярваш, че идват от един и същ дънер. Работата с дърво е много специфична. Материалът не е хомогенен и подхода към него е специален. Венелин е изработвал какво ли не - ключодържатели, магнити, фигурки, бижута, декори за детски ясли, както и по-големи продукти като етажерки, столове, че дори и половин лодка в мащаб 1:1 за изложба. Понякога се занимава и с дърворезба, но за него това изкуство е твърде фино и е нужно да му се отделя повече внимание и уважение. С каквото и да се захване, го върши с желание. Замисля се за бъдещето, но не е консервативен към него. И все пак е отворен за промяна.

Няма промяна, която да не е хубава. Застоят говори за лоша тенденция.

С тези думи напуснахме повече от симпатичното ателие. Бяхме изпратени с греещо изражение, въртене на кучешка опашка и аромат на бор.

Единствената нова виола, която е купувал Бруно Джурана, е сътворена от асеновградчаните Христо и Евелина

Двамата помагат на талантливи деца, които нямат средства за скъпи инструменти

В момента работят по виола с техен дизайн

Страната ни е известна с много неща- киселото мляко, чадърите, Йордан Йовчев, Христо Стоичков и Стефка Костадинова, красивите планини, привлекателното Черноморие и какво ли още не. В малката ни, но китна страна, се раждат толкова много талантливи хора, че едва ли бихте могли да си представите. Да, има ги, просто много от тях са пръснати в различни краища на света, преследвайки своите мечти и щастие. Днес ще ви разкажем именно за едно такова семейство.

Те са Христо Маринов и Евелина Бодукова. Живеят в Италия от началото на хилядолетието и са известни с прозвището си Marino. Двамата са лютиери, но не обикновени майстори, а такива, които впечатляват дори най-взискателното ухо и са спечелили сърцата на не един и двама виртуозни музиканти. Сред тях са Салваторе Акардо, Бруно Джурана и Даниел Авшаломов. Все имена, които няма как да не са чути от почитателите на класическите инструменти.

Пътят на семейство Марино, както ще ги наричаме занапред, съвсем не е лек и осеян с благоуханен аромат. Те не просто майсторят цигулки и виоли, а гонят съвършенството в инструментите, които създават. Отделят изключително голямо внимание и любов на всеки един детайл при изработката на музикалните инструменти, а това се усеща в звуците, които струните издават. Когато създаваш един инструмент с любов, мелодията, която звучи от него е различна, споделя ни Ева. Но как са достигнали до момента, в който велики музиканти им благодарят и твърдят за инструментите им, че са най-добрите?

Христо и Евелина са родом от Асеновград. Познават се още от училище. Имали са сходни интереси, споделяли са любовта към рисуването, слушали са еднаква музика и любовта между тях бързо пламнала. За кратко пътищата им биват разделени, защото макар и двамата да искат да изучават художественото изкуство, единият заминава за София, а другият учи в Пловдив. Разстоянието, обаче, не се оказало пречка, дори като след завършването на гимназията Христо заминава да учи в Кремона, където в последствие създават своя дом.

Ако вярвате в съдбата, то може би наистина ще сметнете, че тя има пръст в живота на семейството. И то не поради една, а няколко причини. Бащата и братът на Христо са били преподаватели в Музикалната академия в Пловдив.  Опитвали са упорито да събудят дремещия музикант в него още от тригодишна възраст, то той така и не се е поддал. Решил е да се занимава с рисуването, което всъщност има много общо с лютиерството. Това не е просто занаят, а съвкупност от майсторлък и художествени умения, които трябва да бъдат подплатени с познания по акустична физика, химия и дори биология. За да опакова новата си страст със знание, Христо отива в Казанлък, където има фабрика за цигулки. Но пожелал да надскочи това ниво. Не било трудно да реши – заминава да учи в Италия.

Да заминеш в друга страна през 90-те години, обаче, никак не било лесно. Визовият режим е бил изключително затегнат, а освен него, други перипетии са средствата, с които трябва да се издържа един студент в чужда държава. Христо кандидатства в университета в Кремона и бива приет, но именно тогава съдбата го поставя на едно от най-тежките изпитания – това на волята му. За да може да се запише в университета, Христо е трябвало да има наета квартира в града, а това няма как да стане за престоя му от скромните 10 дни, които той е прекарал по време на изпитите. С помощта на приятели успял да се справи с това. Радостта е кратка, защото му отказват виза. Отказът не е обоснован по никакъв начин, от посолството просто казват НЕ. За него обаче, отказ не съществува и започва динамично търсене на начини и инструменти да постигне своето. Станал редовен посетител на посолството, свързвал се с министри и воала – усилията му не останали незабелязани. Макар че няколко пъти е чувал категорично НЕ, все пак получил тъй мечтаната виза и през 1999 година официално се преместил да живее и учи в Кремона.

Силната половина от семейство Марино обясни, че не е точно казано, че в друга страна започваш от нулата. От нулата започваш, когато се местиш в друг град. Когато заживяваш в друга страна стартираш под самата 0, разказва той. Езиковата бариера не била толкова фрапираща, защото учил италиански преди това. Ежедневието му било повече от натоварено. Христо ни разказа, че след занятията оставал допълнително, за да може да ползва инструментите в учебното заведение. Докато студентите от другите страни пристигаха с добри пособия за работа, аз бях далече от мисълта, че скоро ще мога да си ги позволя, разказва той. Прекарвал по няколко часа в работа, а след това отивал в Макдоналдс, където заработвал средства за препитанието и сметките си.

Желанието, усилената работа и мотивацията му не остават незабелязани. Станал добре познат на преподавателите си, а през 2002 година при него пристигнала и самата Ева.  Като че най-трудното минало. Самата мисъл, че не си сам, че имаш подкрепа от някого, когото обичаш и споделяш с него обща страст е живо щастие, което някои хора никога през живота не си не срещат. Ева също е започнала да учи и да се развива рамо до рамо със съпруга си, с който си казали ДА малко след като тя се преместила в Италия.

Ева пък се оказва най-добрата в курса. Справяла се най-добре с всички поставени задачи и спечелила уважението на преподавателите. Тя, обаче, се оказа изключително скромна и за това ни разказа съпругът й, с гордост в гласа. Прогресът в работата им бил толкова осезаем, че скоро започнали да правят цигулките на своите майстори. Това бил моментът, в който решили, че е време да открият свое ателие.

Вече 10 години, семейство Марино имат работилница в центъра на Кремона, меката на лютиерите. Споделят, че на улицата, на която се намират те, има още около 10-15 ателиета, а конкуренцията е безмилостна. Скоро след отварянето на ателието, Христо и Ева започнали да правят цигулки за свои клиенти от Япония. Това  е бизнес. Тях ги интересуваше цената и това колко бързо ще продадат инструментите, но ние искахме нещо повече, заяви Христо. Макар и доходоносен бизнес, това не им доставяло удоволствие. Те са хора на изкуството, които влагат сърце и душа в работата си и се целят не просто да са добри, а да бъдат най-добрите. Поради тази причина спрели работа с японците и вложили цялата си енергия в създаването на перфектните инструменти.

Изработката на една цигулка трае няколко седмици. Представете си как дни и нощи труд отиват на вятъра и биват захвърлени, само заради дребен пропуск в някой миниатюрен детайл, например. Точно това правят те. Сами биват контрол по качеството. Работят едновременно, дори понякога заедно върху един и същи инструмент, а след като той е готов, го изпробват и двамата. Ако има дори най-минимална забележка върху него, започват отначало. И може би точно на това се дължи блестящата им слава не само в Италия, но и по целия свят.

Двамата обясниха, че първоначално прогресът и израстването в работата е много бързо. Достигаш едно ниво, след което е по-трудно. Тогава става бавно, с много упоритост. За да бъдат най-добрите, Марино изучавали цигулка на Гуаданини в Лондон, на която дори им позволили да направят гипсова отливка. Били са поканени там да реставрират стари инструменти, но отказали, защото не това е нещото, към което се целят.

В последствие получават поръчка от тяхна приятелка за изработката на виола и процесът на изучаване започнал отново, но този път за друг инструмент. Не мислете, че нещо подобно може да се научи в интернет за ден или два. За да се създаде перфектният музикален инструмент освен подробно изучаване, са нужни изчисления, наблюдения и какво ли още не. В крайна сметка, виолата е готова, а дамата, на която я дават, заминава за Америка. Там, самият Даниел Авшаломов остава впечатлен от нея и я иска на заем за седмица. Семейството се съгласява, а в последствие получават обаждане от него. Той е толкова впечатлен от инструмента, че иска лично да се срещне с тях. Даниел предлага да отиде в Италия. Това се случва почти година по-късно, заради многобройните участия на виолиста, но той не идва сам, а с една безценна антика – виола от 1580-та година, създадена от първия лютиер в света, Андреа Амати.

Едва ли може да се опише усещането при срещата на Марино с Авшаломов и съвършената стара виола. Минало, настояще и бъдеще се сливат в един-единствен миг и бариерата от почти 500 години бива прескочена само с един музикален инструмент.

В момента, семейството реставрира 3 инструмента за Бруно Джурана. Разказаха за случай, в който самият Джурана им оставил инструмент и им заявил, че имат 4 часа, за да изпълнят заръките му. Може би дребен детайл, който малко хора биха оценили, но всъщност изключително важен за хората, които се занимават с това – Джурана сам отишъл в ателието им. Нещо, което е изключителна рядкост за музиканти на световно ниво. Повечето от тях предпочитат лютиерите да отидат при тях, а не обратното. На пръв поглед дребен жест, но с огромна семантична стойност, защото е символ на уважение. След лиричното отклонение, инструментът бил готов. Джурана останал впечатлен от работата, но вместо да си го вземе, директно заявил: „Имате два дни, за да правите каквото искате с този инструмент.” Това, освен че е жест на огромно доверие, е и истинско изпитание за лютиерите, тъй като никога не е изключено музикантът да не одобри крайния резултат.

След усилена и напрегната работа, Марино били готово и виолистът се върнал. Моментът, в който Джурана взел инструмента в ръце и засвирил бил особено напрегнат за всички, тъй като тръпнели в очакване. Със затаен дъх пред музикантът, Христо и Ева чакали, а Джурана се обърнал и казал: „Този инструмент никога не е звучал по-добре.”

Да направят комплимент за инструмента ти е чудесно, но когато велик музикант от този ранг иска да купи нещо, което ти си направил с двете си ръце – това е самият успех. Това и станало. Единствената нова виола, която Джурана някога е купувал е именно тази, която Христо и Ева са създали с цялото сърце и душа, които могат да носят в себе си.

Няколко пъти са представяли свои инструменти на майсторки класове в университета в Кремона. Ученици на големите музиканти не спират да прииждат към тях. Инструментите им са повече от великолепни и по тях е изписан почеркът на семейството, което отделя време и внимание на всеки детайл – охлювче, еф, магаренце на инструмента и всичко останало. Само един българин има тяхна цигулка и това е Мони Симеонов, който бе приет под крилото на Мидори и били заедно на двумесечно турне в Щатите.

Всъщност, интересна е историята как Мони се сдобива с цигулката. Инструментите на българското семейство, което живее и твори в Италия, са трудно достъпни за повечето музиканти. Ева и Христо обаче, не забравят от къде са тръгнали и трудностите, които са преодолели заедно. Затова решават да създадат тази цигулка, която всъщност не се продава. Дават я на талантливо дете, чието семейство няма средства за закупуването на хубави инструменти, които са изключително скъпи. Важно е условието, че цигулката не се подарява. Тя се дава за временно ползване, а когато вече не е нужна, се предава в ръцете на друго талантливо дете. На нея има надпис „Не се продава” и се предава от ръка на ръка със сертификат, който да предотврати нейната продажба при евентуална кражба.

Марино нямат намерение да се връщат в България. Те се чувстват щастливи в Италия с това, което правят, защото не са просто майстори, а истински творци. Споделят, че критики за инструментите си не са чували от музиканти. Те са много открити и добронамерени. Поради тази причина са поискали среща с музикантите от пловдивската филхармония. За нещастие, на срещата се оказали сами. Хората най-вероятно са помислили, че искаме да им продаваме нещо, но ние просто искахме да се запознаем с тях, споделят двамата.

Все по-рядко се връщат в България и дори се срещнахме с тях в един от последните им дни на престой у нас. Усещането да стоите срещу тези хора, е наистина неописуемо. Те излъчват топлота, спокойствие и невероятна хармония. Не говорят за финансово благополучие и величие. Разказват с любов за привилегията да се познават с едни от най-добрите световни музиканти. Ева ни сподели, че й е изключително трудно да се разделя с инструментите, защото във всеки от тях остава по късче от себе си. Тази частица от теб не умира, тя продължава да живее когато инструмент и музикант се свържат, допълва тя.

Ако сте се питали как изглеждат великите хора – вижте отново тяхната снимка. Спокойни, с деликатни усмивки. Те са уверени в себе си, но не преекспонират в разказите си. Хора, които са в хармония със себе си. За тях се правят филми. И такъв в момента се създава. Лентата ще бъде представена в края на годината, а в нея ще можете да видите интервюта със Салваторе Акардо и Бруно Джурана, които разказват за сънародниците ни. България и Асеновград имат още един повод за гордост – лютиерите!

Към момента семейство Марино създават нова виола. Разбира се, няма как да се избяга от класическата форма, но обясниха, че дизайнът е изцяло техен. Надяваме се и силно вярваме, че тя ще пожъне огромен успех.