Такъв ли трябва да запомним Левски, какъвто го е представил Максим Генчев

Изкуството да превърнеш национална икона в екшън герой

Аня Петрова

Обичате да си горите пари и да си губите времето?Тогава отидете да гледате „Дякон Левски” на кино. Ако случайно не се мразите чак толкова много, то тогава не стъпвайте в киносалона, освен ако не ви бъде предложена достатъчно висока сума, която да покрие разочарование, обидата и сълзите още в първите десет минути на филма. Сълзи от болка в сърцето, че има още час и половина до края му.

Така де, може да е една идея преувеличено началото, но основата си е тази. Четете всички негативни коментари за филма и на пук на цялата система отивате да го гледате. НЕДЕЙТЕ! Стига сте правили това, не си заслужава цялата мъка. Просто приемете, че филмът е недодялан и с неособено добър подбор на кадрите. Разбира се, че малкият Левски ще е синът на жената с парите, а тя самата ще се покаже на няколко пъти с малко чадърче и фалшив британски акцент. ЧУДО! Някой си е платил, за да влезе във филм, ще кажете вие, но това е филм за Левски. На никого не му пука, че не бил документален/биографичен/исторически, а историята била само основа за създаването на цялата лента. Да, окей, аз мога да направя филм, в който Хан Аспарух е гей например. Какво? Не работим ли така вече? Звучи много по-арт. Съжалявам, Дяконе, че историята ти е такава и не става за пресъздаване на филм. Съжалявам, че смъртта на баща ти е супер скучна и се заменя с някоя екшън сцена. Важно е кръв да има и дузина бойни сцени на забавен каданс. Разбира се, ако бъдат премахнати 10% от забавения кадър и ненужните сцени бъдат съкратени от две минути на достатъчните 10 секунди филмът от 210 минути ще стане в границите на поносимо- 120. САМО ПРИ ДЕСЕТ ПРОЦЕНТА, ПОВТАРЯМ И ПОТРЕТВАМ. Тази техника трябва да допринася за напрежение в дадена сцена, не за тоталното отегчение на хората в залата. Що за садист трябва да си, че да причиниш нещо подобно на човечеството, че и после да заплашваш, че другата седмица ще се прожектира втората част. Хайде, моля ви се!

Актьорският състав – много хубави имена, наистина, но до там се спираме. Ники Сотиров си театрализира през цялото време. Николай Тодоров, в ролята на Раковски, можеше преспокойно да изиграе някое от дърветата в гората. Епичните ефекти при появата на Ана, изиграна от Деляна Христова, направо  те оставят без дъх. То едно връщане на кадъра, то камъчета в обувката, а тя три дена и нощи чака Левски да й събуе обувката и да й махне камъчето. Романтика и половина, преминаваща към две. Ефектът „Не сме си закрепили камерата добре” не съм сигурна дали е нарочно или не, така че заслужава да бъде пропуснат. Разбира се, не всеки човек иска картината на филма му да си бъде разтресена като от земетресение. РЕЧИТЕ! Да, ако няма забавен кадър или ненужна сцена, то има епична реч на някого, или в по-лошия случай – несполучлив хумор. Когато Христо отива да предлага годеж и казва „Изчакай само да си лъсна....”, а Левски го прекъсва с думите „Обувките. Да си лъсне обувките” – да, няма как да не се разсмееш на този толкова жалък опит за хумор. Същият този стоя като статуя с празен поглед, докато около него търчаха нападнати бунтовници и след като всички се изнизаха и мина ТВЪРДЕ много време, човекът се сети да изрече заветното „Лъвски скок”. Ямата, която беше прескочена, разбира се, остана в тайна за зрителя. Да погъделичкаме малко въображението ви, сещате се. Парите не стигнаха да се изкопае една дупка. Ей това са ситуации тип „да се смея ли, да плача ли”. За сценария единствено мога да кажа – „ебане”. Е, да му се невиди, толкова ли всичко в тоя живот е „ебане”, толкова ли е  „недоебан” и филма, че „наебахте” всички пички материни, лелини и родата до девето коляно на всеки втори герой. Левски бил псувал – ами, да, то всеки бунтовник е псувал, но толкова ли не можа да се сложи една реплика без „ебането”. Айде, утре по училищата всички ще псуват, защото „Дяконът така каза”. И без това децата по-скоро биха гледали филма, от колкото да седнат да прочетат нещо за Апостола в някоя книга. За това сетихте ли се? 

Когато Дяконът е превърнат в пън. Пън с празен поглед и несполучлива игра. Когато някой е решил, че може да се гаври с историята. Когато е тръгнал да върви по тънък лед с кубинките и разбива. Троши една икона и се хвали с този си акт. Той Левски добре си спи вечния сън, дано наистина никога не се събуди. Дано няма Рай, от който да се вижда какво се случва с името му. ИМЕ, което носи приходи. ИМЕ, което пълни залите. ИМЕ, заради което си тръгваш в средата на прожекцията.

Айде, дори филмът ще цитирам за финал: „Черква ми не требе, а ракия”. 
НАЗДРАВЕ и АМИН!

Режисьорът на Дякон Левски нападна критици, журналисти и актьори преди прожекцията на филма в Екоплекс

Не остана за обявената предварително среща със зрителите след прожекцията

Аня Петрова

Забелязали ли сте как, когато се шуми около нещо, то творците му вдигат гардове и почват да се защитават. То една война, то едни битки, но кому са нужни те? Ей така, в супер  задушевна обстановка във фоайето на кино Екоплекс бяхме и поканени от режисьора на „Дякон Левски” – Максим Генчев. Презентацията на филма няма как да не ти убие желанието да го гледаш. Всичко започва с оправдания и оплювания на критиците, журналистите, медиите, актьорите, живота,съдбата, целия свят и космоса.

Започваш да правиш филм, нямаш пари за него, но се намират общини и добри человеци, които да ти помагат. Така се появява и Златина Филипова в живота на продукцията „Дякон Левски”. Тя е дерматологичен лекар в Дубай, който толкова много се зарадвал на идеята за подобен филм, че още щом прочита статията за него мята сто евро доброволно. Вижда, че има свободно място за ролята на малкия Левски и праща снимки на сина си, който визуално имал прилика (защото всички сме напълно наясно как е изглеждал Левски в детските си години). Тя не казва на Генчев, че това е нейното дете, а просто момченце, което имало желание да играе във филм (да бе, а аз съм английската кралица). НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ – той взима ролята на малкия Левски, а майка му някак си дава милион и половина за финансирането на филма. Напомняйте си, че всичко е чисто и няма нищо нередно тук. Тя също участва във филма с много съмнителния си британски акцент, но все пак е малка роля. 

Цялата среща с режисьори, продуценти, актьори и всьо, което се намери в киното, започна с ОПРАВДАНИЯ. Защо хората не харесвали лентата?  Всичко идвало от това, че хората не гледали филма, а само от рецензиите за него си създавали мнението. В училище не си четяхме книгите, а по рецензиите за тях създавахме своето си мнение, казва продуцентката Златина Филипова. За нея не знам, но аз книгите си всичките съм ги прочела от училище. Изграденото мнение за филма е ОТ филма, а не от това какво ти е казал някой непознат човек из интернет. 

Историята се пише с кръв, а не с мастило, пък казва режисьорът Генчев, сякаш опитвайки се да се измъкне от нелепата ситуация, създала се около лентата му. Разбира се измежду оправдания и бръщолевения се намери и малко време за обиди, по-точно нападки към Димо Алексиев, първият избран за ролята на Левски, който по-късно беше изритан като мръсно котенце от снимачната площадка. Причините били визуални- Димо бил много висок, а Левски не бил. До тук можеше да се спре с обяснението, но когато наричаш актьор „лабилен” и споделяш как те притеснява денонощно из Фейсбук, нещата стават лични. Щеше да е поп, който съжалява,че е жив, така Генчев  завърши коментара си за актьора. Хората плакали на премиерите (то как няма, почти 4 часа филм би разревал и най-коравия мъж на света). Гледали го прави (в опит да излязат от киносалоните), а също така и не всички наследници на Апостола били ядосани, така че един вид нещата не са чак толкова зле. Разбира се, след половин час оплюване на всичко, което мърда Генчев си излезе пред  киното да запали цигара, а д-р Филипова започна да хвали сина си (нормална реакция на всяка една майка).

Как може да обидиш публиката? Като кажеш, че ще останеш за въпроси след прожекцията, а те няма. Тежък път ги чакал, та ги изпратихме по живо, по здраво още преди да е започнал филма.

Биляна Янкова

Емблематичният фонтан на Деметра в Цар-Симеоновата градина беше демонтиран за реставрация. Това е добра новина, ако пропуснем да добавим, че при демонтажа чашата на скулптурата се разцепи на три. Не толкова заради самата операция, колкото заради състоянието, до което бе докаран този близо 123- годишен паметник на културата на италианския скулптор Арнолдо Дзюки. Честно казано, на мен ми се струва, че подходът по демонтирането не бе професионален, а Деметра бе третирана по първобитен начин. Може и да бъркам, но май не… Начинът, по който частите й бяха нахвърляни в каросерията на камиона, ме обезпокои до крещене. Имах неприятното усещане, че гледам как култура отива за смет. 

Интервю на Радостина Безева, курс „Творческо писане” в Модерна академия „Синдикат”
 
С какво друго се занимаваш освен  с литературата?
Занимавам се с музика доста сериозно.  Свиря в три рок групи,  освен това пиша музиката и текстовете.  В едната група "Гологан" свирим етно-рок,  основна фигура  е Анджела Роден,  тя е американка, която пее български фолклор и живее в България.  „Par Avion Band“  е другата група, стилът и е по- традиционен рок  в нея също участва поет- Емануил А. Видински,  с когото отдавна сме приятели  и  третата група е „ЛаТекст“,  в която правим музикални композиции по мои стихотворения.

Завършил си социология, практикуваш ли я ?
Социологията ми даде една по- широка обща култура, не исках да се ограничавам в областта на литературата.  Исках да имам по-широк поглед върху реалността, но никога не съм имал намерение да практикувам.

Колко време отне написването на „Камуфлаж“?
Отделните разкази са периодични проблясъци, писани в продължение на 20 години.

Защо издаваш тази книга чак сега?
Реших да я издам, защото смятам, че прозата, която създавам, ще  даде едно допълнително измерение на моето писане за читателите. Отдавна исках да събера част от тези разкази, но сред тях има текстове, които не стават  за публикуване.  Дълго време не можех да ги подредя, да реша кое да остане  от предишни издания, зад кое да застана и преиздам отново.

Ако приемем , че всеки писател иска да предаде някакво послание чрез своите книги, какво е посланието на „Камуфлаж“?
Не съм по посланията, за мен това е една несвойствена характеристика. Не се опитвам да отправям послания. Ако някой възприеме нещо от това, което пиша или създавам като музика и въобще в областта на изкуството като  послание, то ще е въпрос на субективното възприемане на читателя или слушателя. Никога не си задавам такива цели, нямам заложени послания, читателите трябва да отговорят.

Как според теб би изглеждала литературата ти без тази ирония и без този твой хумор в нея?
Не си го представям, защото това е носещата конструкция на моите текстовете и не само на текстовете, а и на цялостното ми отношение към света. Аз се смятам за скептик-ироник, не за циник, и това по някакъв начин е моята защитна реакция, начин да оцелявам. Нямам негативни нагласи към света,  не съм и амбициозен оптимист и точно тази ирония и  скептицизмът, който се крие зад нея ми помагат  да държа средния път.

От колко време пишеш, как се ражда писателят?
Пиша от втори- трети клас. Основен стимул  беше баща ми, който ми пишеше различни закачливи стихчета и истории. По онова време беше модерно да се четат комикси.  Помня, че си взимах ПИФ- френски комикс , но нищо не разбирах от френски, баща ми също, за това измисляше историйки върху тези комикси ,а аз прихванах от него.  Започнах да си правя експерименти. В училище пишех гротески - стихотворения  за съучениците ми , което ме направи популярна фигура сред тях и от там писането  за мен тръгна постепенно . Превърна  се в едни желан начин на себеизразяване.

Имало ли е период  на творчески застой ?
При мен обикновено има приливи и отливи, които са движение между музиката и литературата. Имал съм години, в които изобщо не съм писал, но тогава съм се занимавал с музика и обратното, когато съм бил напълно отдаден на литературата. Смятам , че сега най- сетне намерих баланса и успявам да се занимавам и с едното, и другото.

Писането бягство ли е от битието?
Не е бягство, по -скоро един начин да се опитоми това битие. Не знам как се справят хората, които не създават и не  творят.  За мен  изкуството е начин да се преобърне това битие. Имайки двата образа - този на възприеманата от мен  реалност и този на създаваната моя мен реалност, която съм изградил върху това, което възприемам, по някакъв начин се създава една многоизмерна структура, през която  минавам по - лесно и не се чувствам толкова смазан от неумолимостта на случващото се. Винаги знам, че мога да го пресътворя  битието, това  ме кара да си мисля, че имам някакъв контрол върху действителността.

Какво е бъдещето на българските  библиотеки, все по-често се наблюдава тенденцията на електронните книги ?
Напоследък доста хора четат. Има някакъв ренесанс на четенето в България. Самото четене става cool , което отдавна не е било. Има все повече групи за четящи хора във Facebook, те непрекъснато споделят, пишат. Това че има електронни книги не означава, че библиотеките ще изчезнат. Както когато се появява киното , много хора смятат, че театъра е обречен, всъщност се оказва, че  киното и театъра  съществуват паралелно доста успешно. Надявам се, че електронните форми на публикуване на текстове няма да унищожат тези, които са на хартия, а просто ще съществуват заедно, дори ще им помогнат да получат някакво ново развитие.

Как изглежда света като мечтано от теб място?
Мечтая да съществувам в пространство на общност с различни хора.  Да мога да запазвам усещането си за връзка с тях. Това е много важно , за това и пиша, за това правя  музика, за да създавам пространства, в които да мога да общувам и с други хора. Тези пространства са много интимни- когато напиша  един текст и знам, че хората го четат, усещам някаква много близка връзка с тях, макар и да не ги познавам.

Когато текста напусне вътрешния свят, той не става ли чужд?
Зависи, ако смятам, че текстът има нужда от редакция, но той пак не става чужд.Редактираният текст става като близък човек ,когото  искаш да промениш. Съвършеният  текст за мен е като близкия човек, когото приемаш такъв какъвто е .

Художникът Фред  Джованити се оказва отличен пример за подражание и гордост на своите три дечица. Всеки месец на любящия татко му се налага да ходи в командировка, която налага три-часов полет към другия град. За да съкрати пътя си във влака той взима рисунки на своите деца и чифт цветни моливи и с креативността си успява да вдъхне на детското въображение чисто нов живот. А всеки път щом се прибере у дома Федерико (9 год.) София(8 год.) и Джекстън(5 год.)  чакат с нетърпение да видят какво по-точно е сътворил татко този път. 

Това е един прекрасен начин да посадим любовта към изкуството в децата ни. Вижте част от творенията на семейство Джованити.