Основните неща, които знам за света, живота и хората произхождат най-вече от книгите. Всъщност животът само ги потвърждаваше впоследствие, постоянно разбирам колко прави са били книгите, които чета и обичам
Яна Букова завършва класическа филология в Софийския университет. Автор е на стихосбирките "Дворците на Диоклециан" (1995) и "Лодка в окото" (2000), на сборника разкази "К като всичко" (2006), на романа "Пътуване по посока на сянката" (2009, второ издание 2014) и на „4 приказки без връщане“ (2016). Занимава се с превод и редакция на поезия и философски текстове от новогръцки, старогръцки и латински. Нейна проза и поезия са публикувани на дванадесет езика, между които английски, френски, испански, гръцки, арабски и др.
„Пътуване по посока на сянката“ идва след две книги с поезия и една с разкази и е от романите, които могат да се четат не само по веднъж. Защото така прави с хората добрата литература - тази, която те предизвиква, а не просто те води за ръка и ти показва наготово истории, хора, случки, неща. Яна Букова се срещна с читатели в Асеновград. С нея разговаря Славена Шекерлетова.
Яна, в началото на твоя писателски път можехме да прочетем от теб прекрасна поезия, как премина към прозата?
Всъщност аз не правя разлика между едното и другото. Започнах като поет и до ден днешен мисля като поет. Моята проза е изградена върху поезия и под поезия тук разбирам този вид извънредно концентрирана употреба на езика, която е извън всекидневното и извън чисто информативното. Думи, които казват много повече от речниковия си смисъл. Това разбиране за езика беше решаващо за мен, когато подходих към писането на романа. Същевременно съществуваха и книгите, които ми дадоха насоки и ми отвориха пътища: “Разказите от Изтока” на Маргьорит Юрсенар, „Хазарски речник“ на Милорад Павич, “Невидимите градове” и “Ако в зимна нощ някой пътник” на Калвино, начинът по който Маркес и Борхес пишат. Това са авторите, които ме определиха в онзи момент. Четейки тези книги и си казвах: „Значи съществува начин да се пише поезия със средствата на прозата“. Особено Калвино, Павич и Борхес ми показаха, че е възможно градивните елементи на прозата: сюжетни линии, характери, фабула да бъдат използвани по начина на поезията, т.е. нелинейно, да бъдат подредени не по конвенционалния причинно-следствен разказвателен прийом, а по свободно асоциативния, поливалентен начин, по който се конструира едно стихотворение.
Колко време ти отне да напишеш „Пътуване по посока на сянката“ ?
От момента, в който започнах книгата, знаех, че това не можеше да бъде описателна проза, исках да бъде наситена и сгъстена. Ако човек си е свършил добре работата, текстът звучи гладко на страницата, но това е много трудоемко. Щеш не щеш на първо писане казваш повече думи, отколкото са необходими. Една основна част от работата ми беше да „сгъстявам“ разказа. В един момент текстът доби собствен ритъм и когато нещо беше излишно, то само си нарушаваше ритъма и беше по-лесно да го чистя. Но този процес ми отне много време. Плюс това, за разлика от поезията, която човек може да върши в ума си по всяко време и на всяко място, прозата е всекидневен труд. Изисква пълен работен ден, иначе е просто невъзможно да напишеш произведение, което има обем. Цялото това време трябваше да го крада от всекидневието. Случваха се и многократни прекъсвания, защото животът е пълен с всякакви изненади, някои от които нелесни. Преживявах много тежко тези прекъсвания, усещах ги като голямо насилие. Отнемаше ми много време да вляза отново в ритъм и в атмосферата на книгата. Така целият процес отне около седем години.
Защо на тази книга ѝ е нужно участието на читателя, изисква от него да бъде активен?
Не само за този роман, но и за всичко, което пиша, важи, че пиша този вид текстове, които обичам да чета. Аз обичам авторът да ми дава пространство, в което да мисля и да подреждам нещата. Не обичам да ме хваща за ръка и да ми подчертава това, което бих могла и сама да извлека, да ми дава само една единствена насока по някакъв натрапчив начин. Този вид писане преди всичко ми е извънредно скучно. Не ми доставя удоволствие. Обичам авторите, които така конструират текста, че вътре в мрежата от добре премислени податки аз самата да мога да правя моите свободни движения. Тъй като обичам тази литература, пожелах точно такъв тип литература да пиша. Предпочитам разказът да е по-флуиден, с повече фрагментарност и в този разказ всеки да може да свърже модулите и да сглоби историята, да стане съавтор един вид. Резултатът е, че „Пътуване по посока на сянката“ поражда два типа реакции - хората или много я харесват, или много ѝ се ядосват. Смятам за съвсем почтена реакция ядосването, но тя произхожда често от това, че читателят е свикнал на онзи тип литература, в която те водят за ръка, с по-предвидима конструкция. Нищо лошо няма в това, всеки има своите предпочитания. Но аз самата съм внимателен читател и изисквам внимателни читатели.
Съгласна ли си с това, което някои читатели казват, че книгата е „сложна“?
Това обикновено се казва се по два начина: „Много хубава и сложна“, а другият е в отрицателен смисъл: „Много е сложна и не ѝ се разбира“. Както казах, аз обичам сложните книги, всичките ми любими книги са сложни. За мен „сложно“ е комплимент. Вярвам, че книгите трябва да са сложни, ако те са прости, то няма смисъл да съществуват. Книгите говорят за сериозни, важни неща, а за тях не може да се говори по прост начин, защото това е подозрително, води до опасни идеологии или до чиста глупост. Ако човек се интересува от книги и четене, трябва да възпита у себе си умението да чете сложни книги. Освен това една книга те води към друга книга, това е език, който се учи. Литературата е едновременно изключително елитарно и изключително демократично изкуство. Читателите на качествена литература са членове на един аристократичен клуб, настина малоброен и труднодостъпен. Но същевременно всеки може да стане член на този клуб, стига да чете достатъчно.
Доколко е твой двойник разказвачът в книгата - Ян Ван Атен?
Много хора, които искрено са харесали книгата, не са забелязали, че Ян Ван Атен е Яна от Атина - един вид мой двойник или моя маска. От самото начало исках в ролята на разказвача да е някой, който се нарича Ян. И неслучайно той е мъж, защото в това време, когато се развива действието на книгата, в края на 19 век, е трудно една жена да се намира в неговата позиция, да пътува свободно, да има образование. Освен това фактът, че избрах този герой да бъде мъж, ми даде една дистанция, което ми позволи да го направя по-пародиен. Имах повече свобода да разкажа за позицията си на автор по един пародиен начин. Някои черти, които му дадох, са автобиографични, и той е класически филолог, има някаква травма от класическото си образование, както и аз. Но най-вече е начетен човек като мен, книжен плъх. Подобно на него, основните неща, които знам за света, живота и хората произхождат най-вече от книгите. Всъщност животът само ги потвърждаваше впоследствие, постоянно разбирам колко прави са били книгите, които чета и обичам.
Също така особено важно за мен беше този герой да бъде чужденец. Чужденецът има един особен поглед върху нещата - едновременно проницателен и наивен. Наивен, защото му липсва информация и не може да “разчете” и най-простата местните хора ситуация, и проницателен, защото е чист, необременен е с повторения и рутина, и затова вижда неща, които другите не забелязват. Този “отстранен”, с изместен фокус поглед особено много ме интересуваше като стратегия на разказване. Освен това и аз като Ван Атен съм чужденец спрямо героите, за които говоря. Всички сме чужденци спрямо 19-сти век.
Казваш, че не харесваш клишетата и че трябва да се борим с тях. Според теб кои са най-тежките клишета?
Проблемът е, че целият ни живот е претъпкан с клишета. Вероятно най-опасните са политическите клишета, защото водят до преки последствия за социума. Но клишетата са опасни във всякакъв план: ако един родител възпитава детето си с клишета, ще го увреди, ако една любовна двойка се обича с клишета, ще се избие взаимно. Вярвам, че престъпленията, извършвани от хората, са най-вече поради клишета - не поради зло, а поради глупост, а клишето е квинтесенция на човешката глупост.
Може би най-зловещото в клишетата е това, че повечето от тях представляват един вид деградирала истина. Нещо в ядрото си вярно, което е било така опростено, така еднозначно поставено и обеднено, че се е превърнало в противоположното си, в неистина тоест. Сякаш има някакъв закон на земното притегляне, който влече всяко човешко откритие надолу и рано или късно го превръща в клише.
Затова и литературата е вид борба срещу гравитацията, срещу естественото влечение на нещата към опростяване. Литературата учи човека да мисли многопластово. Настоява, че човешкото същество, неговото поведение и нещата, които се случват между хората, винаги са по-сложни, отколкото изглеждат. Че са многозначни и пълни с отсенки, и трябва да имаш много силни и обучени сетива, за да ги виждаш в пълнотата им. Че може би никога няма да имаш достатъчно ясни отговори, но и с малкото, което знаеш за хората и света, трябва да се справяш по най-достойния начин. Че е добре и полезно да умееш да се съмняваш в оптиката си. Защото само така ще се научиш не разказваш на себе си най-лесната и удобна версия на собствения си живот, така че да се оправдаваш постоянно и да бягаш от отговорност. Много от недостатъците на съвременния свят произлизат от това, че хората са отвикнали да четат качествена, сложна, трудна литература и им харесва да се плъзгат по лесното.
Улеснени сме доста днес, фейсбук бълва информация, четем само заглавията…
Много добре знаем, че лесното накрая излиза много трудно. Тази “лесност” се превежда в огромна епидемия от депресия, неудовлетвореност и нещастие. Нещата само изглеждат лесни, но на никого му е лесно всъщност. Хората се усещат много затруднени, постоянно объркани. Това е проблемът. Трудната литература прави нещата по-лесни, това се получава в крайна сметка. Лесната е, която прави нещата трудни.
