Йоана Иванова

Не е нужно задълбочено познание на историята, за да забележим, че като наука изучаваща миналото, тя създава един наратив, фокусиран върху действията, взаимоотношенията и мирогледите на мъжете. С други думи историята е история на мъжете и жените рядко влизат в нея. Заради тях се водят битки, но те самите не ги инициират, не започват войни, не откриват нови континенти. Историята, разбира се, познава и кралици, но в повечето случаи жената е Другият, тя успява да упражни влияние чрез семейството си, положението си, съпруга си.

Няма да анализираме обстоятелствата, поради които жените в историята са по-скоро изключение, но е важно да се открои значимостта им. Такъв опит прави Феминистка разходка - проекта на Българска асоциация на университетските жени "Жени, женски организации и места на колективна памет в София, Русе, Благоевград, Велико Търново, Пловдив и Бургас", реализиран с подкрепата на Български фонд за жените.

През последните няколко години подобни разходки се провеждат в София, Благоевград и Русе. От тази година стартират във Велико Търново, Пловдив и Бургас. В Пловдив сборният пункт е площад „Съединение“. Мястото е избрано неслучайно. Паметникът тук присъства много силно в символното пространство на града. Една нежна на пръв поглед крехка млада жена, крилата, символ на обединението. Той е единият от трите паметника на жени в Пловдив. Другите са на Олга Скобелева и Ана Маймункова.

Разходката, водена от Мина Маринова, преподавател по история в ПУ „Паисий Хилендарски“, преминава през още три важни исторически пункта и запознава участниците с постиженията и заслугите на жени като Недялка Шилева, Райна Княгиня, Екатерина Каравелова и други. Забележително е, че повечето от споменатите жени са от аристократични и заможни семейства.

От площад „Съединение“ участниците се отправят към ул. „Христо Г. Данов“, където внимание се обръща на две знакови сгради. Едната е познатата на пловдивчани Къща с нимфите. Малко известен факт е, че тази сграда е дело на жена архитект. Името й е Емилия Събева, дъщеря на венециански художник. Освен фасадата на тази красива къща, нейно дело е и сградата на Драматичния театър, гледаща към Главната. Сградите се открояват със специфична орнаментика и стил.

Другата знакова сграда на ул. „Христо Г. Данов“ е тази на Кукления театър. Интересното за нея е, че някога там се е помещавало благотворително дружество „Майчина грижа“. Обиколката продължава в още две благотворителни дружества, защото една от най-значимите дейности на жените в миналото е свързана с благотворителност.

От ул. „Христо Г. Данов“ разходката се отправя към ул. „Лейди Странгфорд“. Тази улица е една от трите в Пловдив, носеща името на жена. Другите са ул. „Недялка Шилева“ в Тракия и ул. „Райна Княгиня“ в Северен. Естествено в града под тепетата има и булевард, кръстен на дама. Това е бул. „Княгиня Мария-Луиза“. Тук няма как да не споменем белега, който Емили Странгфорд е оставила в родината. Тя освен всичко е радетелка за България по времето на Априлското въстание и след Освобождението. В Пловдив са запазени и няколко артефакта за лейди Странгфорд. В Историческия музей се съхранява писалището й, а в Народна библиотека „Иван Вазов“ - относително слабо известният хербарий от водорасли, събиран от Емили Стангфорд в периода 1843 – 1845 г., докато тя плава с корабите на баща си по крайбрежието на островите Оркни (Северна Шотландия) и на Ирландия.

Улица „Лейди Странгфорд“ обаче е интересна и с друго. В пейзажа на града е закодирана и памет за Ана Маймункова. Нейното име носи ПГ по облекло „Ана Май“.  Ана Маймункова е учителка от Хасково, дъщеря на директор. Увлича се от социалистическата идеология. Тя предлага 8 март да се чества като Ден на работещите жени. В сградата на ПГО „Ана Май“ в миналото се е помещавало благотворително дружество „Постоянство“.

От ул. „Лейди Странгфорд“ феминистката обиколка продължава в Стария град, където се спира на две знакови места. Първото е Първа девическа гимназия (понастоящем Градска художествена галерия). Девическата гимназия е открита през 1881 г. Сградата е построена по проект на Йосиф Шнитер и е обявена за дворец на просветата. Предвидена е за около 400-450 ученички. Първоначално започва със 116, но те много бързо нарастват и се налага да наемат помещения от околните сгради. В крайна сметка се взема решение за изграждане на допълнителна втора сграда (понастоящем там се помещава АМТИИ).

Сградата на новата гимназия на Тексим тепе отново е дело на жена архитект. Тя е проект на софийската архитектка Виктория Ангелова-Винарова. И това се случва по времето, когато жена е областен архитект в Пловдив. Това е Надежда Нанчева. Тя е потомствен архитект и една жена която разчупва стереотипа и успява да се да се пребори с предразсъдъците на обществото, което не е свикнало жена да заема толкова отговорен пост, а и се съмнява във възможностите й.

Това е мястото, където Феминистката разходка завършва, но маршрутът търпи промени. Просто защото има толкова много да се каже за тези жени. А трябва да се споменат и онези, чиито имена не са толкова познати, но те несъмнено са оставили следа в Пловдив. Следващите разходки ще се проведат на 9 и 31 март. Един чудесен начин да се запознаем с приноса и значимостта на жените в Пловдив. И да си пожелаем повече от днешните жени да оставят своя белег. Защото днес в България не е нужно да си нечия съпруга, дъщеря или сестра, за да правиш история.

Осми март се е превърнал във втори Свети Валентин. Ден за купуване на скъпи букети и подаръци. Ден, от който печелят цветарите, търговците, заведенията. Но не и жените

Йоана Иванова

Мъже от 5-годишна възраст нагоре с цвете в ръка – това е обичайната гледка на днешния ден. Но ако ги попитаме какво точно празнуваме на 8 март, как ли ще отговорят? Деня на жената, вероятно ще кажат повечето без да влагат особен смисъл в думите. В съзнанието на други това винаги ще си е ден на майката, просто защото ясно пазят спомена за тържествата по случай Осми март в детската градина, когато жените дарили ги с живот са в центъра на празника. Или поне някога с разкривен детски почерк са писали „Честит 8 март, мамо“. Други пък презрително отхвърлят „тоя комунистически празник“.

В цялото това объркване около датата 8 март е добре да си припомним какво и защо честваме на нея.

Защо осми март? На тази дата през 1857 г. жените от шивашки и текстилни предприятия излизат на протест в Ню Йорк против лошите условия на труд и ниските заплати. Работничките са атакувани и разпръснати от полицията. Отново през март, но две години по-късно, тези жени създават своя първи работнически синдикат.

В следващите години жените продължават да протестират. През 1908 г. организират шествие в Ню Йорк с искания за по-кратък работен ден, по-добро заплащане и право на гласуване. През 1910 г. в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените, на която, по предложение на германската социалистка Клара Цеткин се приема всяка година да се празнува деня на работничките и на международната им солидарност за борба за равноправие с мъжете във всички обществени сфери на живота. На следващата година, Международният ден на жената е отбелязан от повече от един милион души в Австрия, Дания, Германия и Швейцария, а през 1913 г. във Франция и Русия.

В България Осми март започва да се чества по предложение на Ана Маймункова. Първоначално се отбелязва с беседи в тесен кръг на социалисти през 1911 г., а през 1915 г. е първото публично честване. Като общобългарски празник Осми март започва да се празнува след 9 септември 1944 г.. Отначало по предприятия, заводи, учреждения се правят събрания, на които се отчита приносът на жените в производството, културата, науката и обществения живот.

През 1977 г. Общото събрание на ООН приема 8 март да бъде признат за Международен ден за правата на жените и за мир.

Осми март е ден за международно признание на икономическите, политическите и обществените постижения на жените. Той е чудесен повод да поговорим за неравноправието и проблемите на жените. 

Днес в България денят е загубил политическата си окраска и се е превърнал повод мъжете да изразят любовта  и уважението си към жените около тях – майки, баби, съпруги, сестри, дъщери, колежки. 8 март се е превърнал във втори Свети Валентин. Ден за купуване на скъпи букети и подаръци. Ден, от който печелят цветарите, търговците, заведенията. Но не и жените. Не наистина.

Защото жените не се нуждаят от специален ден, в който да бъдат глезени, уважавани, обсипвани с цветя, а на следващия отново да бъдат дискриминирани, насилвани, игнорирани.

Това, от което жените ще спечелят е обществото да започне открито да говори за домашното насилие, за дискриминацията и сексизма, за изнасилванията и престъпленията основани на пола, за феминизацията на бедността и за това, че неравноправеността на жените не засяга само тях, а е проблем на цялото общество. И то не само на 8 март.

Днешният ден е чудесен повод да си припомним, че това, което имаме днес не е даденост. Фактът, че жените в България могат да гласуват, да се образоват, да работят и да избират професията си, е резултат от нечия дълга борба. Чудесно е, че на 8 март искаме да изразим признателността си към любимите жени, но нека я изразим и към тези, на които дължим правата си. И нека не забравяме, че борбата не е свършила.