Тази история е много повече от мода, макар да е изтъкана от плат. На 9 февруари излиза от печат автобиографията на Вивиан Уестуд, написана съвместно с Иън Кели!

„Вивиан Уестуд“ (превод: Герасим Славов, Деян Кючуков, 332 стр., цена: 25 лв.) е издателски феномен, защото се явява първа и единствена засега автобиография на авангардната дизайнерка и разкрива неподозирани страни на нейната личност. Безусловен поддръжник на каузите, в които вярва, грандамата на британската мода е една от най-влиятелните фигури в световните дизайнерски среди, кралица на пънк модата, жива легенда, „Коко Шанел на нашето време”.

Иън Кели нарича периода на сътрудничество с Вивиан „моята вълшебна бляскава година”. И добавя: „Тя е съхранила детето в себе си, въпреки всички трудности. Винаги е с ококорени очи. Любопитна. Отворена. Сърдита. Изобретателна. Някой път е груба. Друг път ти сгрява сърцето с преданост и любвеобилност. Вивиан е неуморима, а умът й е по-остър от карфиците в ръкава й.”

Ако мислите, че модата е само контене, или пък че седемдесетгодишните имат по-малко право, а не повече, да поучават света за неговото бъдеще или пък да отстояват каузите на миналото му, тогава можете да оставите тази книга. Както казва самата Вивиан, „това ще опази няколко дървета“. Но ако можете да издържите рундовете с тази „баба пънк”, която още е на ринга и се бори за това, което смята за правилно и намира за красиво, тогава останете с нея. Предстои да бъдете заслепени.

Вивиан Уестуд, Иън Кели - „Вивиан Уестуд“ (откъс)

– Пънкът – Вивиан изплюва думата с допълнителната тежест, която акцентът ѝ придава на гласната, – пънкът беше всичко за мен и Малкълм. Сега не говоря за него толкова, колкото хората смятат, че би трябвало, но това не е защото се срамувам или мисля, че е нещо старомодно, или нещо такова. Повече ме интересува това, което правя в момента, но трябва да обясня следното  – това, което правя сега, пак е пънк, пак е крясък срещу несправедливостта и принуждаване на хората да се замислят, дори да им причинява неудобство. В този смисъл винаги ще съм пънк. За мен, за Малкълм и в магазина пънкът се превърна в нещо като колаж, събиране на идеи. Събиране на хора…
Тя въздъхва и намества лентата си за глава с надпис „Хаос“. Поема дълбоко дъх с глътка билков чай и мъдро промълвява:
– Има неща в миналото ти, от които не можеш да избягаш. След Малкълм се опитах да избягам от всичко, но сега се гордея с ролята си на пънк, защото мисля, че е допринесла за позицията на много млади хора до ден днешен  – не вярвайте на правителството. Никога. Климатичната революция е пънк. Това, което направих на параолимпийските игри, беше абсолютен пънк. Пънкът е жив! Същото отношение, но с по-развити идеи, по-сериозни и, да се надяваме, по-способни да променят света, отколкото можахме първия път.
Малкълм се запалва от идеята да продават рокендрол неща.
– В началото бяха само плочи – казва Вивиан. – Имаше един Харолд „Теда“, който работеше в „Мистър Фрийдъм“ на Кингс Роуд, той беше от втората Тед вълна. Трябва да беше есента на 1970 година и Малкълм набавяше плочите от „Ексчейндж енд Март“ – Лари Уилямс и разни други такива, така започна всичко.
Модерните лондончани, разочаровани от проваления оптимизъм на хипи движението през шейсетте (Малкълм ги нарича „хипопотами“), обръщат поглед към ретро шика в първото от многобройните възраждания на рокендрола. Според Малкълм всичко било планирано по-скоро като арт инсталация, отколкото като сергия, изразяваща отношението си към капиталистическата система, предлагайки „ретро джунджурии“, пускайки музика и дори отказвайки да продава основни стоки. Нямало помещение, нямало план, нямало и почти никакви пари. Но се породил някакъв синхрон между Вивиан, Малкълм, музиката и хаоса.
– Отначало изобщо не ставаше дума за дрехи. Малкълм беше силно повлиян от Патрик Кейси и започна да купува десетинчови плочи и такива на седемдесет и осем оборота. Хрумна му, че можем да събираме плочи и да ги продаваме, но после срещнахме рокаджии от втората вълна като Томи Робъртс, известен с магазина си „Мистър Фрийдъм“, и той предложи да потърсим сергия някъде на запад, може би пак на Портобело Роуд. Бях редовен клиент там, но не заради дрехите. Обичах нещата, които си купувах от там. Чувствах се като извънземна принцеса, с кадифени панталони на леопардови шарки и трубадурски ризи с купи и пики по тях, спомням си, или пък дълги като рокли тениски със звезди, шал за глава от „Улуъртс“ от блестящо ламе и пурпурно червило! Така че дори да казвам, че не е ставало дума за дрехи, естествено, че ме интересуваха. Системата с дрехите беше много проста. Най-напред Малкълм купуваше якета тип „Теди Бой“ от шивача Сид Грийн, а аз ги доукрасявах с разноцветни кадифени яки и други такива неща. После Патрик Кейси изнамери някакво класическо яке с цип, с крила на прилеп и една ивица, а аз го изкопирах. След това направих няколко дамски тениски на ивици. Всичко това обаче беше малко по-късно, когато имахме нещо повече от сергия…
Бих казала, че истинското начало беше през 1971 година. Дрехите и аз. На стадион „Уембли“ имаше събитие – рокендрол. Бяха поканили Чък Бери, Литъл Ричард и Гари Глитър, които щяха да свирят, пълно беше с Тедове от втората вълна. Тедовете не харесваха Гари Глитър и настана лудница – замеряха го с бирени кутийки и разни такива работи. Бяхме инвестирали в тези тениски. Но не вървяха. Бяха катастрофа. И понеже не се продаваха, започнахме да експериментираме с тях. Пробивахме им дупки, преправяхме ги. Най-напред направих част от тях на шорти. Не продадохме много, затова им сложихме малки капси. Тогава започнаха да се продават. Шортите бяха предимно черни, с бяла картинка; надпис от рода на „Нека да е рок“ и образа на Литъл Ричард отпред или отзад на шортите. А на някои от белите им направихме дупки. Следващото нещо, което опитах с тениските, беше да зашия ръкавите им, навити нагоре, от което тръгна някаква страшна мода на тениски с пристегнат, навит ръкав. Пипкава работа. Но аз съм си такава.

Новите вариации на ретро рекламите взривиха социалните мрежи с различни мнения и коментари

Имиджът на съвършената жена през 50-те години е познат на всички нас - една щастлива съпруга, която обикаля цялата къща през деня, подготвя вкусни ястия за своя трудолюбив съпруг, грижи се за децата и всичко това с усмивка, разбира се. Това изображение бе отразено стотици пъти в рекламите от онова време. Вдъхновен именно от подобен род картини и снимки, фотограф и видео редактор от Бейрут, Ливан, Eli Rezkallah създава поредица, наречена "В една паралелна вселена", където преобръща ролите на половете, очертани в тези реклами, за да разкрие абсурда на такива стереотипи с хумор.

"По време на последния Ден на благодарността, чух как чичовците ми говорят за това как жените се чувстват по-добре от готвенето, като се грижат за кухнята и изпълняват, женските си задължения ", пише Rezkallah на своя уебсайт. "Въпреки че знам, че не всички хора са като моите чичовци и мислят по този начин, бях изненадан да науча, че някои все още го правят. Затова си представях паралелна вселена, където ролите са обърнати и мъжете получават собствената си сексистка отрова. "

Повече информация: elirezkallah.com          

Вижте интересната и провокативна поредица, която преобръща представите ни.

Всяко семейство има своите… особености. Историята на това руско колоритно семейство е колкото страшна, толкова и смешна. Тя е историята на руската интелигенция, която живее с високите идеали на миналото и това й пречи да се включи в реалния живот на съвременния свят. Телефонен секс, йога, църковни камбани, пиянство, любов, печалбарство, лентяйство, предателство, чест, късно сбъднати мечти, наивитет са само част от съставките на този прекрасен „Руски мармалад“, забъркан от великолепни актьори. Създаден изцяло от руски постановъчен екип, спектакълът отваря врати не само към руската действителност, но и към любопитните особености на руското театрално изкуство.

Руски мармалад. PostChekhov ще се играе днес в 19 часа в Драматичен театър Пловдив.

Вижте заглавията, които британският вестник  „Дейли телеграф” обяви като задължителни четива за всеки

Литературата не е просто изкуство, което ни пренася в друг свят, различен от нашия. Тя ни учи на морални ценности и устои, които все по-често биват пренебрегвани в днешно време. В много от книгите, които ще видите изброени по-долу, се крият поучителни разкази на писатели, които са оставили по късче от душата си, затворена между страниците. Някои принадлежат на световно известни класици, за други може и да не сте чували, но всяко от тези литературни произведения крие много по-дълбока стойност за нас, стига да можем да я осмислим.

Ако сте любители или почитатели на литературното изкуство, вижте кои са ТОП 50-те заглавия на книги, които са задължителни за четене според британския вестник „Дейли Телеграф“.

„Приключенията на Хъкълбери Фин”, Марк Твен

„Гордост и предразсъдъци”, Джейн Остин

„1984”, Джордж Оруел

„Животът, начин на употреба”, Жорж Перек

„Изкупление”, Иън Макюън

„Сензация”, Ивлин Уо

„Война на световете”, Хърбърт Уелс

„Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен”, Лорънс Стърн

„На гости в Индия”, Едуард Форстър

„Мадам Бовари”, Гюстав Флобер

„Дейвид Копърфийлд”, Чарлс Дикенс

„Великият Гетсби”, Франсис Скот Фитцджералд

„Мидълмарч”, Джордж Елиът

„Завръщанетона краля”, Джон Р. Р. Толкин

„Общественият договор”, Жан-Жак Русо

„Моби Дик”, Херман Мелвил

„Анна Каренина”, Лев Толстой

„Портрет на една дама”, Хенри Джеймс

„Сърцето на мрака”, Джоузеф Конрад

„По следите на изгубеното време”, Марсел Пруст

„Джейн Еър”, Шарлот Бронте

„Позор”, Дж. М. Кутси

„Мисис Далауей”, Вирджиния Улф

„Брулени хълмове”, Емили Бронте

„Законът на Устър”, П. Г. Удхаус

„Скалите на Брайтън”, Греъм Грийн

„Тес от рода Д’Ъбървил”, Томас Харди

„Одисей”, Джеймс Джойс

„Лунният камък”, Уилки Колинс

„Кранфорд”, Елизабет Гаскел

„Том Джоунс”, Хенри Фийлдинг

„Френска сюита”, Ирен Немировски

„Танц под музиката на времето”, Антъни Пауъл

"Клариса, или историята на една млада дама”, Самюел Ричардсън

„Големият сън”, Реймънд Чандлър

„Щастливецът Джим”, Кингсли Еймис

„Клетниците”, Виктор Юго

„Барсетшърски хроники”, Антъни Тролъп

„Нещата се разпадат”, Чинуа Ачебе

„Невинни години”, Едит Уортън

„Баскервилското куче”, Сър Артър Конан Дойл

„Заеко, бягай”, Джон Ъпдайк

„Погнусата”, Жан-Пол Сартр

„Воайорът”, Ален Роб-Грийе

„Разцветът на госпожица Джийн Броуди”, Мюриъл Спарк

„Непоносимата лекота на битието”, Милан Кундера

„От планината възвестявай!”, Джеймс Болдуин

„Гроздовете на гнева”, Джон Стайнбек

„Възлюбена”, Тони Морисън

„Подземен свят”, Дон ДеЛило